Тя прехапа устни, после поклати глава.
— Не можем ли поне да опитаме? — каза той напрегнато. — Животът не дава много повторни шансове, Марго. За Бога, нека сега не отхвърляме този!
Тя се осмели да хвърли бърз поглед към лицето му и видя, че пластовете цивилизована дистанцираност бяха отмити до един, оставяйки го така открит, какъвто не го беше виждала от сутринта, когато бе развалил годежа им. Пожелавайки си да има неговата смелост, тя отстъпи и тръгна към чешмата в средата на градината. В центъра на басейна един очукан каменен херувим държеше урна, от която изтичаше водата. Вгледана в херувима, сякаш беше най-красивата скулптура на света, която някога беше виждала, тя каза ядно:
— Лъжеш се, Рафи.
Настъпи дълго мълчание. Тя започна да се надява, че той най-накрая е разбрал и ще престане с опитите, да я накара да промени решението си.
Трябваше да знае, че няма да се предаде така лесно. Той се приближи, застана до нея и каза:
— Недей непрекъснато да отстъпваш, Марго. Казала си си, че е било грешка да избягаш така преди тринадесет години. Няма да ти позволя отново да допуснеш тази грешка.
Скритият у нея страх се засили.
— Остави ме, Рафи — каза тя остро. — Знам какво искам, а това не включва брак с тебе.
Той се досети какво трябва да последва, защото чувстваше, че докато не я върне към целия ужас в миналото й, тя ще продължи да му изтъква несериозни доводи защо те двамата няма да си подхождат.
— Знам какво се е случило в Гаскония, Марго.
Когато тя спря смаяния си поглед отново върху него, той продължи бавно и натъртено:
— Знам всичко.
— Робин ли ти каза?
— Да, когато бяхме двамата в килията.
— По дяволите! — изруга тя с пламнал поглед. — Не е имал право да говори за това, и то точно на тебе…
— Убедих го, че… е страшно необходимо да знам.
— Значи това се крие зад предложението ти — извика тя извън себе си. — Вина. Много великодушно от твоя страна, че си склонен да приемеш едно повредено същество за твоя дукеса, но от това няма абсолютно никаква нужда. Мога и сама прекрасно да се грижа за себе си без твоята неуместна благотворителност.
Спазъм сви лицето му.
— Така ли се виждаш, като повредено същество?
Тя се строполи на перваза на чешмата и зарови лице в ръцете си. Досега само Робин знаеше цялата отвратителна история. Не можеше да понесе това, че Рафи, точно той, също знае за унижението й.
Слънчевата градина изчезна зад сянката на мрачните спомени, които заплашваха да я овладеят изцяло. Тя се насили да не мисли повече за това, но се изправи лице в лице с факта, че изключителната й безпомощност беше още по-опустошителна от болката. В известен смисъл оттогава насам животът й представляваше едно непрекъснато доказване, че не е безпомощна.
Борейки се отчаяно, за да не допусне върховното унижение да рухне пред Рафи, тя каза сурово:
— Повече от повредено, непоправимо разбито. Затова приех като добре дошла възможността да остана във Франция с Робин, затова не допуснах дори лорд Стратмор да узнае истинското ми име. Марго Аштън беше мъртва, и аз исках тя да си остане мъртва.
— Марго Аштън не умря, тя се превърна в забележителна страстна жена — възрази Рафи с изключително мек глас. — Ти си се докоснала до повече неща и си извършила повече добро, отколкото повечето хора изобщо са мечтали. Няма да отрека, че чувствам огромна вина за начина, по който се отнесох с тебе, но това не е причината да те искам за моя жена.
Изплашена от това, което можеше да чуе след малко от него, тя вдигна глава и каза уморено:
— Не искам нищо повече да слушам.
Пренебрегвайки забележката й, той седна до нея на перваза на чешмата.
— Когато бях на двадесет и една години, те обичах с всичко най-хубаво, което имах у себе си — каза той спокойно. — Тогава се плашех от това, колко много съм изпаднал под твоята власт, защото те обичах повече от гордостта и честта си.
Той откъсна няколко стръкчета трева и разсеяно ги затъркаля между палеца и показалеца си.
— След като те изгубих, ми останаха само гордостта и честта и аз попаднах в техните капани. Когато погледна назад към мъжа, който станах, не го харесвам особено. Ако съм бил обикновено вежлив, то е защото беше под достойнството ми да проявявам грубост. Когато понякога бях надменен, беше, защото да съм дук, даваше форма и структура на един живот, който по принцип беше безсмислен. — Той се обърна и погледна към нея, а твърдият му поглед задържа очите й. —
Излагайки толкова много от себе си пред нея, той по парадоксален начин правеше самата Маги по- уязвима. Чувствайки се все по-уплашена, тя сведе клепачи, за да не види той малодушието й.
— Не искам да съм отговорна за това, да давам смисъл на живота ти.
— Нямаш избор. — Той огъна стръкчетата трева около пръста си като пръстен. — Винаги ще бъде така, независимо дали ще се оженим, или никога повече няма да се видим.
С всяко следващо изречение той все повече подкопаваше защитата й. Ужасът на Гаскония се сля с другия ужас, който бе почувствала, когато той й направи предложението, и предизвика прилив на паника. Неспособна да прикрива чувствата си, тя извика:
— Нямам смелостта да опитам отново, Рафи! Мисълта, да рискувам с тебе, ме ужасява. Заплахата на Варен да ми пръсне мозъка беше детска играчка в сравнение с това.
Стръкчетата трева изсвистяха между пръстите му. След дълго мълчание той каза:
— Мога лесно да направя сравнение между моя живот и твоя, но и на мене страхът ми е познат — последните дванадесет години животът ми течеше по неговите правила. Понеже не се осмелих да рискувам да ме сполети отново такава болка, каквато почувствах, след като те загубих, аз държах живота на разстояние и никога не си позволих да се доближа до жена, която бих могъл да обичам.
— Тогава би трябвало да разбереш как се чувствам аз. Откажи се, Рафи, моля те.
Дъхът й излизаше неравен, накъсан, тя знаеше, че трябва да престане да го слуша. Но изобщо не беше способна да помръдне от мястото си.
— Не и докато не се убедя, че случаят е безнадежден — каза той непреклонно. — Дори ако това, че те обичам, ме ужасява, все пак трябва да рискувам, защото и болката е по-добра от празнотата, която познах през последните десет-дванадесет години.
Той се обърна към нея с настоятелен поглед.
— След размириците на площад „Карусел“ ти каза, че единственото по-силно нещо от страха е страстта. Но грешиш. — С неочаквана нежност той отмахна кичур коса от бузата й. — Не е страстта, а любовта, тя е по-силна от страха. Обичам те и мисля, че и ти трябва да ме обичаш поне малко, иначе никога нямаше да дойдеш в леглото ми. Любовта съществува, дай й възможност да излекува раните от миналото.
Тя копнееше за това, което той й предлагаше, както жена, умираща от жажда, копнее за вода. Но не можеше да го приеме. Откакто Рафи бе дошъл в Париж, тя бе преживявала един след друг брутални удари и бариерите, които бе издигнала, за да се опази, една след друга се срутваха. Бурята на страха удесеторяваше силата си и се превръщаше в ураган, заплашвайки да я разнебити без всякаква надежда за възстановяване.
Имаше само един начин да уталожи страха, на който тя се доверяваше.
Тя се плъзна по мраморния перваз на чешмата, обви ръце около шията на Рафи и го зацелува с отчаяна жажда. Привидното му спокойствие се разчупи и той я притисна в обятията си. В страстната прегръдка, която последва, страхът й донякъде се разсея, прогонен от разтапящата лудост на желанието.
Той разкопча горната част на роклята й и смъкна дрехата, оголвайки раменете й. Но вместо пак да започне да я целува, спря, а ръцете му трепереха.
— Трябва да говорим — изрече той с потрепващ глас, — а не взаимно да се събличаме.
Тя отвори смаяно очи.
