— Говоренето няма да помогне, Рафи. Страстта ще помогне… поне за малко.
Тя плъзна ръка надолу по тялото му, докато усети издутината от топла мъжка плът. Той се втвърди веднага от допира на дланта й.
Дъхът му спря.
— О, Марго…
Безсилен да й устои, Рафи положи копнеещото й тяло върху затоплената от слънцето трева. Ръцете и краката им се преплитаха, дрехите се свличаха от телата, за да може търсещата плът да получи жадуваните целувки и докосвания. Без да се страхува, тя потръпна и облекчено въздъхна, когато той навлезе в нея, обладавайки я нежно и властно.
Но вместо да продължи към опияняващото и неизбежно заключение, той затихна, а ръцете му затрептяха от напрежение, докато бавно се движеше в нея.
— Още не, любов моя — прошепна той. — Още не съм свършил да говоря за страха. Животът те е научил да се плашиш, но не бива да бъде така. Позволи ми да те обичам.
— Нима сега не правим точно това?
Решена да го въвлече в желанието, тя предизвикателно раздвижи хълбоците си.
Той неволно навлезе по-дълбоко, после затаи дъх и леко се отдръпна, а по лицето му лъщяха капки пот.
— Това не е любов, то е секс: разкошен, възпламеняващ, но не е същото, като да се любиш.
— Престани да говориш за любовта!
Тя го удари ядосано и очерта с нокти резки по раменете и гърдите му.
Той хвана китките й и ги прикова нежно, но здраво долу на тревата.
— Трябва — настоя той, — защото именно провалът на любовта ни отпрати по онези безрадостни и изпълнени със страх пътеки.
— Това не са ти парламентарните дебати, Рафи!
Копнеейки повече от всичко за забрава, тя сви вътрешните си мускули в подлудяваща прегръдка.
Той изстена, отпусна глава и черната му влажна коса се разстла върху очите й. Тя отново се стегна и помисли, че е победила, когато и двамата бяха разтърсени от яростен спазъм.
За пореден път самообладанието му изневери. Той вдигна глава и каза с дрезгав глас:
— Позволи ми да те обичам, Марго, защото страстта никога няма да ти даде нищо друго освен временно облекчение.
— Може би си прав — прошепна тя, изпитвайки необяснимото желание да се разплаче. — Но страстта… е по-безопасна от любовта.
Той се надвеси над нея, широките му рамене закриха слънцето, изпълвайки света, така че не оставаше нищо друго истинско освен него.
— Безопасността не е достатъчна.
Неспособна да понесе изпитателния му поглед, тя затвори очи и трескаво се опита да улови отново забравата на страстта.
Той й заповяда остро:
— Погледни ме!
Макар че тя не искаше да се подчини, очите й се отвориха. Установи с ужас, че сякаш нямаше собствена воля. С още по-тих глас той каза:
— Заслужаваш повече, не просто сигурност, Марго. Вече си изстрадала мъките на любовта, нека сега почувстваш радостта.
Бариерите й падаха една по една и когато изведнъж се разпадна и последната, тя попадна във водовъртежа на страха, болката и гнева. Беше преживяла опустошението, защото никога не беше си позволила да преживее изцяло ужаса от миналото, но сега спомените я връхлетяха с такава жестокост, че мозъкът й сякаш започваше да се пръска.
Тя извика от ужас, желанието отлиташе от нея, разтърсена издъно от отчаяни хлипания.
Рафи веднага пусна китките й и я обгърна с ръце, защитавайки я с духа и тялото си от бурята.
— Обичам те, Марго! — каза той настоятелно. — Винаги ще те обичам. Никога няма отново да бъдеш пак сама.
Тя знаеше дълбоко в себе си, че ако някога се изправи пред целия ужас, ще умре.
Но не умря. Рафи беше до нея, с нея, неговата нежност и сила я пазеха, настоятелните му любовни думи бяха спасителният пояс, който я избавяше от унищожението.
Постепенно водовъртежът на ужаса започна да губи силата си и накъсаното й дишане се успокои. Миналото не се беше променило; спомените й все още бяха горчиви, раните още бяха дълбоки. Но неговата любов разпръскваше облаците на страха така неумолимо, както слънцето прогонва утринната мъгла.
Страхът се оттегли и остана празнота. Тогава полека, подобно на прилив, в кухото пространство в центъра на душата й се вля любовта. Топлината на неговата закрила прогони тъмните сенки и ги замени със светлина.
С любовта се върна и умиротворяващото желание. Това не беше отчаяната нужда, която преди я бе подтиквала, а мощен изблик на чувство, в което любовта и страстта бяха неотделими.
Макар че той беше омекнал, докато я предпазваше с прегръдката си от бурята, те все още бяха вплетени един в друг така неразделно, както могат да бъдат слети мъж и жена. Тя се изви на дъга, притискайки се към него, и остави тялото си да говори. Когато страстта отново се появи, тя прошепна:
— Обичам те, Рафи.
Той изпусна дълбока въздишка, движейки се в първичния ритъм на съвкуплението. Нямаше и следа от разстоянието, което беше усетил, когато за пръв път се любиха. Сега той беше изцяло с нея, с душата, както и с тялото си.
Докато се опитваха да слеят двете си тела в едно цяло, силните му тласъци породиха друга буря, този път от белия вихър на желанието. Тя извика и се вкопчи в него, докато се извиваше, излязла извън себе си. Силни спазми преминаха през тялото й, породени в мястото, където телата им се съединяваха. Викът й отекна, повторен от дълбокия му стон, докато спермата му се изливаше в нея.
Екстазът се разнасяше бавно, разливайки се във вихрушка от умиротворение и светлина. Когато накъсаното й съзнание започна лека-полека да се подрежда в едно цяло, усети, че Рафи трепери също толкова силно като нея. Тя започна да гали мокрия му гръб, докато дишането му се успокои.
— Как усети, че се чувствам толкова сама? — прошепна тя.
Рафи се подпря на лакти и се вгледа в лицето й, а напрегнатото му изражение показваше колко много му бе струвал нейният емоционален катаклизъм.
— Припомняне, предполагам. Когато погледнах назад, разбрах, че страхът от загубата ме е накарал да се отдалеча от рисковете на дълбоките чувства. Но това, което открих, не беше сигурност, а самота. Предположих, че и при тебе е било така.
— Прав си — каза тя бавно. — Никога не можах да забравя какво се бе случило, но и никога не си позволих да го почувствам докрай. За да оцелея, трябваше да се отдалеча от ужаса. А като го направих, се откъснах от всичко… и от всички.
— Говориш така, сякаш това е в миналото.
— Наистина е там, защото този път ти няма да ме оставиш да потъна. Благодаря ти, Рафи. — Тя погледна в дълбоките му сиви очи и устата й се изви в усмивка. — Ако все пак по-рано не съм се изразила достатъчно ясно, обичам те.
Той й върна усмивката с омайваща топлота.
— Както, вярвам, съм споменавал трийсет или четирийсет пъти, и аз те обичам.
Тя се засмя.
— Май поне веднъж сме на едно и също мнение.
По лицето му премина сянка.
— Съжалявам, че се забравих толкова много и не се отдръпнах.
