Тя се обърна и си тръгна по излъскания под, навлечените й една върху друга поли се развяваха. Един от слугите й отвори вратата. Вирнала глава като принцеса, тя пристъпи навън.
В този миг Ники осъзна ужасен, че майка му наистина ще го остави на белия мъж. Той се спусна след нея и запищя:
— Мамо, мамо!
Преди да успее да я настигне, вратата се затвори пред лицето му. Уловен бе в капана на къщата. Когато сграбчи дръжката, един от прислужниците го хвана за китката. Ники удари мъжа в корема и заби нокти в лицето му. Слугата изрева.
Като риташе с крака и размахваше юмруци, Ники крещеше:
— Аз съм циганин! Не мога да остана в това грозно място!
Графът се намръщи отвратен, без да крие силната си неприязън. Лошият нрав на копелето трябваше да бъде изтръгнат — заедно с всяка следа от циганската му кръв. Кенрик също беше буен, разглезен от безумно привързаната си майка. Известието за смъртта му й бе причинило апоплексия и я беше превърнало в жив труп — състояние, в което се намираше и в момента.
Графът заповяда властно:
— Заведете момчето в детската стая и го измийте. Изгорете тези парцали и намерете нещо по- подходящо.
Двама мъже трябваше да се преборят с момчето. То продължаваше да вие за майка си, докато влачеха мръсното му телце нагоре по стъпалата.
Графът отново хвърли поглед на документите, за да се увери, че малкият езичник бе единственият оцелял наследник на рода. Никълъс Кенрик Дейвис според удостоверението за раждане. Невъзможно бе да се съмнява чий син е. Ако момчето не бе толкова мургаво, то можеше да бъде самият Кенрик на същата възраст.
Но Боже мой, циганин! Тъмнокож, див, тъмноок. Едва седемгодишен, а толкова опитен в лъжите и кражбите, колкото и невеж за цивилизования живот. Въпреки всичко това опърпано мръсно същество беше наследник на Абърдар.
Години графът отчаяно се беше молил за наследник, но никога не си бе представял, че молитвите му ще се сбъднат по този начин. Дори болната графиня да умре и той да успее да се ожени повторно, синовете на втората му съпруга щяха да бъдат наследници едва след това циганско копеле.
Бе потънал в мисли, пръстите му стискаха хартията. Може би, ако успее някога да се ожени пак и да има други синове, нещо би могло да се направи. Но дотогава трябва да даде най-доброто на момчето. Преподобният Морган, методисткият свещеник в селото, можеше да научи Никълъс да чете и горе-долу да се държи прилично, преди да бъде изпратен в подходящо училище.
Графът се обърна и влезе в кабинета си, затръшвайки вратата между себе си и жалните викове „Мамо! Мамо!“, които печално отекваха из коридорите на Абърдар.
1
Уелс, март 1814
Наричаха го графа демон, а понякога и Стария Ник. Хората шушукаха, че бил прелъстил младата съпруга на дядо си, разбил сърцето му и вкарал жена си в гроба.
Единствено последното твърдение заинтригува Клер Морган, когато втренченият й поглед проследи мъжа, който препускаше с жребеца си така, сякаш всички бесове на ада го преследваха. Никълъс Дейвис, циганин, граф на Абърдар, след четири години се бе прибрал вкъщи. Възможно беше да остане, възможно бе и на другия ден отново да си замине. Клер трябваше да действа бързо.
И въпреки това тя малко се забави, знаейки, че той не може да я забележи в скривалището й сред дърветата. Графът бе облечен целият в черно с изключение на аленото шалче около врата. Яздеше без седло великолепния си кон. Беше много далеч, за да види лицето му. Чудеше се дали се беше променил, после реши, че същественият въпрос бе не дали, а колко. Колкото и малко истина да се криеше в злословията, жестоките събития все бяха оставили следи в душата му.
Щеше ли да си спомни за нея? Вероятно не. Бе я виждал само няколко пъти като дете. Беше с четири години по-голям от нея, а по-големите деца рядко обръщаха внимание на малките.
Когато се върна в селището Пенрийт, Клер отново прецени положението. Трябваше по някакъв начин да убеди графа демон да помогне. Никой друг не можеше да извърши такива промени.
Докато жребецът му се носеше из имението като буен вятър, Никълъс успя да се потопи в безметежно блаженство. Но ездата свърши и той трябваше да се прибере в къщата.
През годините, прекарани в чужбина, той често мечтаеше за Абърдар, разкъсван между копнежа и страха, какво ще намери там. Двадесет и четири часа след завръщането си установи, че страховете му са били оправдани. Глупаво е било да си мисли, че четирите години надалеч могат да заличат миналото. Всяка стая в къщата, всеки акър в долината му навяваха спомени. Някои бяха щастливи, но помрачени от последните събития. Може би в сетните си мигове, преди да умре, старият граф бе проклел и долината, и внука си, когото толкова силно презираше.
Никълъс се приближи до прозореца на спалнята и се загледа навън. Долината, както винаги, беше красива — необитаема по възвишенията, гъсто населена и култивирана в по-ниските тревисти склонове. Крехката зеленина на пролетта тук-таме вече личеше. Скоро щяха да разцъфнат жълтите нарциси. Като момче той помагаше на градинарите да засаждат луковиците им под дърветата, като целият се омазваше с кал. Дядо му бе приел това като поредно доказателство за лошото му възпитание.
Никълъс вдигна поглед към руините на замъка, надвиснал над долината. Векове неговите дебели стени са били и крепост, и дом на фамилията Дейвис. В по-мирни времена прапрадядото на Никълъс беше построил имението, смятайки го подходящо за една от най-богатите фамилии в Британия.
Освен многото други предимства къщата имаше изобилие от спални. Влизането в собствените му стаи се оказа за Никълъс скръбно преживяване, защото бе невъзможно да погледне старото си легло, без да си представи Каролайн в него — изящното й тяло и пламенните й протегнати ръце. Веднага се оттегли в стаята за гости, която му бе безразлична и анонимна като в скъп хотел.
И дори там той спа лошо, преследван от болезнени сънища и още по-болезнени спомени. На сутринта стигна до твърдото решение, че трябва да прекъсне всички връзки с Абърдар. Никога нямаше да намери покой тук, още повече след четири години непрестанно, изтощително пътуване.
Вероятно имаше начин да промени завещанието така, че да може да продаде имението. Трябваше да се посъветва с адвоката си. Мисълта за продажбата му причини болка и празнота. Също както да ти отрежат едната ръка — но понеже крайникът е гноясал, няма друг избор. Дядо му щеше да се обърне в гроба.
Никълъс излезе от спалнята и заслиза към библиотеката. Как да живее през останалата част от живота си, беше твърде трудна и нерадостна тема за обмисляне, но определено можеше да направи нещо през следващите няколко часа С малко усилия и много бренди проблемите можеха да бъдат напълно разрешени.
Никога преди това Клер не беше влизала в Абърдар. Бе толкова величествен, колкото очакваше, но мрачен, с помпозна мебелировка, все още скрита под груби ленени платна. Четирите години необитаемост го тегнеха във въздуха. И икономът Уилямс беше почти толкова мрачен. Той не искаше да въведе Клер, без да е съобщил за нея предварително, но тъй като беше местен човек, тя успя да го убеди. Поведе я по дълъг коридор, после отвори вратата на библиотеката.
— Господарю, госпожица Клер Морган иска да ви види. Казва, че е спешно.
Запазвайки самообладание, Клер мина покрай Уилямс и влезе в библиотеката, без да даде възможност на графа да й откаже. Ако се провалеше днес, нямаше да има друг шанс.
Графът стоеше до прозореца и се взираше навън в долината. Фракът му беше метнат на стола, а ризата с дълги ръкави му придаваше елегантен вид. Странно, че го наричаха Стария Ник — той едва ли бе навършил тридесет.
Когато Уилямс затвори вратата, графът се извърна и прикова поглед в Клер. Макар да не беше особено висок, той излъчваше сила. Тя си спомни, че дори във възрастта, когато повечето младежи бяха несръчни
