себе си, запали свещ. Това помещение се бе превърнало в негово убежище през дългите среднощни будувания, когато тялото му го предаваше и той искаше да скрие доказателството. Освен двата гардероба и тоалетката с кана и леген, в стаята беше сложен любимият му фотьойл и кана с прясно мляко върху масичката до него. Млякото бе изненадало пристигналия преди няколко дни от Ашбъртънското абатство Хъбъл. Верният камериер бе смъмрил Стивън като майка, задето бе избягал за толкова дълго от неговите грижи.
Херцогът изпи още една таблетка с чаша мляко. През някои дни прясното мляко беше единствената храна, коя то успяваше да задържи. Докато отпиваше от хладната течност, той дръпна завесата пред малкия прозорец. Скоро щеше да се зазори.
След няколко часа щеше да отведе Розалинд в Ричмънд, за да се запознае с баба си и другите свои роднини. Бе се възстановила донякъде от невероятните разкрития, направени по време на посещението им в Касъл Хаус. Макар погледът й да бе все още уплашен, младият мъж усещаше в нея нов вътрешен мир. Миналото може и да беше трагично, но поне не беше вече мъчителна тайна.
Знаеше, че няма да може да заспи преди хапчето да започне да действа. Намести се на фотьойла и изброи наум нещата, които му оставаше да свърши. Новото му завещание бе окончателно оформено. Всички дългове бяха платени, благотворителните му дейности — финансирани, Кърби Манър оставен на името на Розалинд. Всичко беше в безупречен вид за неговия наследник. След няколко дни щеше да бъде свободен да се прибере вкъщи, за да уреди нещата си и там.
Вече беше писал на Майкъл в Уелс с молба да се срещнат в абатството. Някои от нещата трябваше да свършат заедно. Освен това искаше да види брат си още веднъж, въпреки че срещата щеше да бъде изключително мъчителна и за двамата. Дори се замисли дали да не скрие истината за близката си смърт от него. Така щеше да спести много болка и на двамата. Познаваше обаче достатъчно добре Майкъл и бе наясно, че той нямаше нито да му благодари, нито да му прости, ако избере по-лесния начин.
Имаше ли някакъв шанс да се свърже с Клаудия? Беше й изпратил писмо, но то му беше върнато неотворено. Щеше да опита отново, но не изпитваше особено голям оптимизъм. Известно бе, че сестра му никога не променяше веднъж взетото решение.
Глождещата го до този момент болка изведнъж го проряза безмилостно. Дъхът му секна и чашата се изплъзна от безсилните му пръсти. Скочи от фотьойла и се устреми към легена за миене, като се надяваше, че ще стигне навреме. Не успя и се строполи на пода, в съзнание, но напълно безпомощен в лапите на безмилостната болка и гадене, докато почти празният му стомах опитваше да се освободи с безплодни напъни.
Постепенно гаденето отшумя, но парализиращата слабост остана.
Дали щеше да успее да пътува до Ричмънд? Трябваше да го направи, тъй като Розалинд се нуждаеше от него при първата си среща със семейството на своята майка. Концентрира се върху тази мисъл, докато събра достатъчно сили, за да се завърти на колене. След това клекна, като трепереше от усилието, и най-сетне съумя да се изправи на крака, като се държеше за фотьойла. Отпусна се в тапицираната му мекота с надеждата, че слабостта му ще отмине.
Смъртта беше вече близо, почти толкова близо, че можеше всеки момент да се настани на отсрещния фотьойл и да подеме разговор. Какво ли представляваше смъртта? Рай и арфи? Ад и пламъци? Или просто забрава? Това бе най-голямата загадка наред с въпроса каква е целта на живота.
Предишния ден беше посетил лондонския си банкер. По пътя каретата бе минала покрай болницата „Сейнт Бартоломю“ — просторна, нечиста сграда, строена през дванайсети век. Беше се вторачил в нея, внезапно поразен от мисълта, че зад тези стени вероятно лежаха хора, чиито часове бяха преброени. Обзе го почти непреодолимо жела ние да извика на кочияша да спре. Искаше да влезе вътре и да попита някой умиращ нещастник какво вижда. Може би имаше такъв в това заведение, който знаеше отговора, беше наясно какво представлява смъртта и бе готов да сподели своите познания.
Би постъпил точно така, ако смяташе, че има някакъв шанс да научи истината. Подозираше обаче, че единствените, които я знаеха, вече не можеха да отговорят.
Междувременно силите му се възвърнаха донякъде. Направи върховно усилие, за да се върне в леглото и в обятията на Розалинд.
Денят беше слънчев и това й се стори добро предзнаменование. Розалинд стискаше ръката на съпруга си, докато каретата ги отнасяше към Ричмънд. Градът се намираше по течението на Темза, веднага след западните покрайнини на Лондон. Днес Стивън определено не изглеждаше добре. Беше разбрала, че е ставал през нощта, защото се събуди, когато той се върна в спалнята им, треперейки от студ. Притиснала се безмълвно до него и постепенно го стопли.
Но вече ставаше невъзможно да крие здравословното си състояние. Всеки, който го познаваше добре, щеше веднага да забележи колко е измършавял и колко мрачен е погледът му. Опита да потисне надигналия се в сърцето й гняв от несправедливостта на живота. Ако му позволеше да избухне дори веднъж, нищо чудно да не успее да го контролира повече.
Каретата мина през отворената желязна порта и пое по алеята, водеща към елегантна вила.
— Каква красива къща — възкликна младата жена, докато Стивън й помагаше да слезе.
— Очарователна — съгласи се той, докато изкачваха стълбите.
Вратата се отвори преди херцогът да бе успял да почука. Посрещна ги възрастен иконом и се поклони.
— Добре дошли, ваши височества — заяви със сериозно изражение той, но очите му блестяха от възбуда.
Розалинд се стегна. Една от ролите й бе на отдавна изгубена блудна дъщеря. Можеше да я изиграе отново.
Щом се озоваха във вестибюла, бяха приветствани от дребна, крехка на вид жена със съвсем бяла коса и фини черти. На устните й цъфтеше усмивка.
— Аз съм твоята баба, дете — рече тя. — Позволи ми да те погледам.
Лейди Уестли плесна дланта на младата жена с тънките си пръсти, докато правеше огледа. Интересът беше взаимен. Херцогинята се чувстваше огромна в сравнение със своята домакиня. Очевидно не от нея беше наследила високия си ръст.
Щом приключи огледа, лейди Уестли въздъхна доволно.
— Ана беше права, ти наистина приличаш много на София. Но не си съвсем като нея, разбира се. Ти си Розалинд.
Херцогинята се наведе и целуна бледата й, подобна на пергамент буза.
— Никога досега не съм имала баба — рече тя. — Не съм съвсем сигурна какво да правя.
Възрастната жена се засмя.
— Просто задоволи старческите ми желания. Аз използвах безсъвестно възрастта и общата си слабост, за да прекарам няколко минути насаме с теб. Все пак не всеки ден се сдобивам с нова внучка, особено такава прелестна и пораснала. — Обърна се към Стивън. — Срещали сме се един-два пъти, Ашбъртън, макар оттогава да са минали няколко години. Познавах майка ти. Диво момиче, но с добро сърце. Толкова се радвам, че сега си член на моето семейство.
При споменаването на майка му в очите на младия мъж се появиха присмехулни пламъчета, но затова пък поклонът му бе безупречен.
— Удоволствието е взаимно, лейди Уестли.
— По-добре да отиваме при другите, които изгарят от нетърпение да се срещнат с новата си братовчедка. По-малките смятат, че историята ти е доста романтична. — Възрастната вдовица направи физиономия, когато ги поведе към салона. — Още не са разбрали, че романтичните истории са най- ужасните.
