— Наистина приличате много на София, каквато си я спомням — отвърна неохотно тя. — Но дори да сте наистина нейна дъщеря, за една дама се изисква много повече от знатен произход. Фактът, че сте отгледана и възпитана от актьори, от едни най-нисшите елементи на обществото, е оставил своите следи. Използвахте актьорските си хитрини, за да прелъстите брат ми и да го отклоните от дълга му.
— Надценявате моите хитрини и подценявате интелигентността на Стивън — възкликна младата жена, истински развеселена. — Очевидно нищо не е в състояние да промени мнението ви за мен. Но поне трябва да бъдете благодарна, че в очите на вашия свят Стивън си е взел достойна за херцог Ашбъртън съпруга.
Графинята присви устни.
— Светът може и да одобри. Баща ми нямаше да го направи.
Водена от това, което бе научила за семейство Кениън от Стивън, Розалинд промълви:
— Баща ви е мъртъв. Колкото и да се стараете, вече няма как да спечелите нито неговото одобрение, нито любовта му.
Клаудия пребледня като платно.
— Напуснете веднага тази къща!
Херцогинята се прокле задето се бе отклонила от целта си и побърза да добави:
— Остава ми една минута, за да ви кажа защо дойдох. — Поколеба се и реши да говори направо. — Стивън умира. Малко вероятно е да живее повече от още няколко седмици. Укорявайте ме колкото си искате, но моля ви, идете при него, преди да е станало прекалено късно.
Очите на жената пред нея се разшириха от изненада.
— Стивън умирал ли? Това е невъзможно. Всички от семейство Кениън доживяват до почтена старост.
— Не и Стивън, Той има някакво ужасно заболяване — отвърна Розалинд, неспособна да скрие безнадеждните нотки в гласа си. — Доказателство за верността на пословицата, че само добрите умират млади. Той е най-добрият човек, когото познавам. Стивън ви обича много и го заболя страшно, че го отблъснахте така. Ако умре, преди да сте се сдобрили, предполагам, че на вас ще ви бъде още по-мъчно, отколкото му е на него сега.
— Мили Боже, не Стивън — прошепна Клаудия. Лицето й бе изкривено от ужас. Потрепери и затвори очи. Когато ги отвори отново, бяха изпълнени с горчивина. — Вие се уредихте много добре, нали? Тъй като брат ми е великодушен до глупост, само с неколкоседмична игра на ролята на предана съпруга ще прекарате остатъка от живота си в разкош и на най-горното обществено стъпало.
Макар да знаеше, че е безполезно да протестира, херцогинята отвърна студено:
— Не съм се омъжила за него заради парите му.
— Така ли? — Устните на лейди Херингтън се изкривиха. Всъщност той от естествена смърт ли умира? Или се превърнахте в Борджия, след като решихте, че предпочитате свободата на богатата вдовица?
Розалинд ахна, сякаш я бяха ударили. Макар да бе ясно, че събеседницата й не мисли това, което казва, че реакцията й е само резултат на току-що връхлетялата я мъка, думите й пак я попариха.
— Не мога да разбера как е възможно човек като Стивън да има толкова злобна сестра като вас — заяви с треперещ глас тя. — Той беше вече смъртоносно болен, когато се запознахме. Ако се съмнявате в това, попитайте лекаря на Ашбъртънското абатство, д-р Блакмър.
Неспособна да понася злобата на Клаудия нито миг повече, тя се втурна почти тичешком към вратата на салона. Ръката й вече бе поставена на дръжката, когато реши да отправи една последна молба, все заради Стивън.
— След няколко дни заминаваме за Ашбъртънското абатство. Предлагам дотогава да попитате съвестта си кое струва повече — проклетата ви гордост или братът, който ви обича.
И излезе; слепоочията й пулсираха до пръсване. Искаше й се да вярва, че поне последните думи бяха смекчили сърцето на Клаудия. Но не можеше.
По време на обратния път към Ашбъртън Хаус Розалинд призова цялата си самодисциплина на актриса, за да овладее чувствата си. Тази сутрин съпругът й щеше да работи вкъщи и тя не искаше да го тревожи с мъката си. В никакъв случай нямаше да му каже за печално завършилото посещение при сестра му.
Възможно ли бе да е толкова добър и справедлив, след като бе израснал в същата семейна среда, създала отровната Клаудия? Спомни си думите му как двамата с брат му разбрали, че е невъзможно да задоволят изискванията на баща си. Сестра му обаче не го осъзнала. При тази мисъл за миг я изпълни състрадание към зълва й. Опитите да се хареса на мъртъв човек не можеха да доведат до нищо добро.
Каретата спря пред Ашбъртън Хаус. Когато слезе, видя голям екипаж. Веднага установи, че току-що бяха пристигнали родителите й. Докато лакеят внасяше скромния багаж на семейство Фицджералд, Мария оглеждаше невярващо внушителната фасада на постройката.
Херцогинята извика весело:
— Мамо! Татко!
И се спусна да ги посрещне, сякаш бе станала отново на пет години. Томас беше по-близко и тя едва не го събори, като са хвърли в прегръдките му, Той я притисна ентусиазирано към гърдите си.
— Приятно ми е да те видя, момичето ми, но все пак са минали само няколко седмици, не години.
— Сториха ми се като години. — Обърна се да прегърне Мария. — Преди да се омъжа за Стивън не се бях отделяла от вас нито веднъж.
— Превърнала си се в прелестна херцогиня, скъпа. — Актрисата отстъпи със смях и обхвана с жест Ашбъртън Хаус. — Кочияшът настоя да ни докара дотук, но, честно ти казвам, щяхме да сме не по-малко щастливи да отседнем в някой хан. Дори по-щастливи.
— Стивън не искаше и да чуе за такова нещо. Нито пък аз. — Младата жена хвана родителите си под ръка и ги поведе нагоре по стълбите. — Пристигнахте бързо.
— Лесно е да се направи, когато имаш на свое разположение такава луксозна карета за пътуване на дълги разстояния — отвърна искрено баща й. — А сега, моето момиче, кажи каква е тази толкова нетърпяща отлагане работа на Ашбъртън? Той не обяснява нищо в писмото си, но ти сигурно знаеш какво е имал предвид.
— Да, но ще оставя Стивън да ви каже. — Влязоха заедно във вестибюла. — Моля те, донеси напитки и закуски в салона — обърна се Розалинд към иконома. — Когато адвокатът си тръгне, съобщи на херцога, че родителите ми са пристигнали и се надявам да се присъедини към нас.
И поведе новодошлите към салона. Завариха Поршия да дреме. Тя обаче спечели бързо сърцето на Томас, като се оживи веднага, скочи в скута му и замърка гальовно. През следващите няколко минути развълнувано се разменяха новини. Джесика и Саймън Кент все още не се били сгодили, но всеки момент можело да съобщят нещо такова. Брайън страдал за учителя си и не бил напреднал видимо по латински, откакто Стивън си заминал. Мери Кент поела в свои ръце задълженията на Розалинд като сценичен управител, при това се справяла доста успешно.
След първата вълна от споделени новости, Розалинд реши да им съобщи единствената важна вест, която се чувстваше свободна да обсъжда — историята за разкритието на собствената си самоличност. Тя описа как бе срещнала семейство Уестли, като даде ясно да се разбере, че смяташе своите осиновители за истинските си родители. Двамата актьори бяха силно изненадани и заинтригувани. Когато Розалинд приключи, Томас възкликна:
— Гледай ти! Значи кукувичето в нашето гнездо било графиня!
— Не. Просто едно малко момиченце, силно копнеещо и нуждаещо се от грижи и любов.
Напитките и закуските пристигнаха, затова Розалинд се постара да изиграе възможно най-добре ролята си на грациозна домакиня. Докато наливаше чая, внезапно й дойде наум как трябваше да отговори на Стивън, когато я бе попитал откъде идваше вярата й в духовното. Вярваше, тъй като само благосклонният Бог бе в състояние да из прати семейство Фицджералд на онази мизерна уличка в бедняшкия квартал преди толкова много години.
