Розата и херцога

Срещата на Стивън със семейния адвокат беше изтощителна, тъй като той най-сетне бе разкрил причината за трескавата си активност напоследък. Новината бе стреснала адвоката и го бе накарала да се почувства неудобно. Още не бе приел смъртта на стария херцог и ето че сега трябваше да свиква с друг Кениън.

Най-после срещата приключи и той изпита истинско облекчение. Особено се зарадва на вестта за пристигането на семейство Фицджералд. Настроението му се подобри веднага и той побърза да отиде да приветства гостите. Когато влезе, ги завари да бъбрят с Розалинд. Съпругата му се изправи и се приближи да го целуне.

— Татко умира от желание да разбере защо си ги помолил да дойдат — прошепна тя. — Справих се възхитително, нищо не им казах.

— Ти винаги си възхитителна. — Прегърна я за момент и усети как умората му намаля при това докосване. После се обърна към новодошлите. — Приятно ми е да ви видя и двамата. Мария, много си красива. — Целуна тъща си по бузата и се ръкува с Томас. — Колко можете да останете?

— Само една нощ, най-много — две — отвърна той. — Трупата може да се справи без нас, но намаляването на бройката й ограничава значително възможните пиеси, които е в състояния да изпълнява. — Усмихна се дяволито. — Надявам се тази вечер да успеем да видим Кийн, за да го освиркам.

Тъй като бе убеден, че тъст му и тъща му ще искат да отидат на театър, младият мъж бе направил справка.

— Тази вечер Кийн ще играе сър Джайлс Оувърийч в „Нов начин за плащане на стари дългове“. Ложата ми в „Дръри Лейн“ е само на един изгнил портокал разстояние от сцената.

— Съпругът ми няма нито да освирква, нито да хвърля изгнили портокали. — Мария изгледа строго Томас. — Или се лъжа?

— Не — призна той. — Но мога да си помечтая, нали?

— Мечтаенето е разрешено.

— Като стана дума за мечти… — Стивън седна и пое предложената му от Розалинд чаша чай. Познат ли ви е старият театър „Атиниум“ край „Ковънт Гардън“?

Актрисата кимна.

— Гледахме там „Така правят всички“ преди много години. Прилична Мирабел, ужасна Миламант.

— Но имаше хубави глезени — обади се съпругът й и очите му блеснаха развеселено.

— Но не по-хубави от моите — информира го студено съпругата му.

— Май ще е по-добре да проверя.

И Томас се наведе към нея с очевидното намерение да повдигне полите й десетина сантиметра. Мария го плесна по ръката и Розалинд се обади, като изимитира Джесика:

— Родителското тяло пак започна!

Всички избухнаха в смях. Когато веселбата поутихна, Стивън започна, като се стараеше да се изразява колкото се може по-безобидно:

— Бихте ли искали да играете в „Атиниум“ с вашата трупа?

— Чудесно място за представление, дума да няма. — Томас отпи от чая си. — Жалко, че не можем да го носим с нас из пътищата.

— Аз всъщност си мислех да ви го подаря, за да може трупата да се премести за постоянно в Лондон.

Настана изумено мълчание. След малко актьорът остави шумно чашката върху чинийката.

— Какви дяволски неща говориш!

— Дяволът няма нищо общо с това. „Атиниум“ се продава на разумна цена с всички налични декори и костюми и скромна къща в близост, където бихте могли да живеете. — Младият мъж се усмихна. — Няма никакви условия. Като собственик и директор, няма да се налага да отговаряш пред никого, освен пред Мария, затова съм убеден, че двамата ще пожънете огромен успех.

— Но… но…

Изумен, Томас погледна безпомощно към своята съпруга. Тя срещна погледа му; очевидно също като него бе из губила ума и дума.

Дали ако бяха прекарали толкова години заедно, Стивън и Розалинд също щяха да развият такова дълбоко разбиране един към друг? Протичащите токове бяха толкова мощни, че херцогът ги усещаше. Актьорът беше прекалено независим, за да иска да бъде задължен някому за каквото и да било. Мария му напомняше безмълвно за всички години на финансова несигурност, за всички направени жертви, за мечтите, от които се бяха отказали.

— Как бихме могли да приемем такъв подарък? — попита със запъване Томас.

— Много лесно — отвърна Мария, все така без да отделя погледа си от него. — Вече сме прекалено стари, за да продължаваме да скитосваме по десет месеца в годината.

През всички години на брака си тя бе подчинявала бляскавия си талант в името на своя съпруг и семейството. Сега искаше „Атиниум“ и очакваше Томас да приема подаръка.

Той кимна едва забележимо и се обърна към зет си.

— Защо?

— За всичко, което сте направили за Розалинд — отговори тихо той. — И за мен, и за другите. С други думи, защото сте добри хора. Нима добротата не бива да бъде възнаграждавана от време на време?

— Просто приеми, Томас — обади се Мария. — В много пиеси има деус екс макина6. Защо да няма такава и в нашия живот? — Стана и целуна херцога по бузата. — Господ да те благослови, Стивън. Не е нужно да ти казвам какво означава това, защото ти вече знаеш. — Обърна се отново към съпруга си. — Коя пиеса ще поставим първо? Трябва да има хубави, силни роли за теб, за мен, за Джесика и Саймън.

От съмненията на Томас не остана и следа, когато си представи картината на премиерата на театъра.

— Трябва да започнем с Шекспир, разбира се. Какво ще кажеш за „Зимна приказка“? Съдържателни роли за теб и мен, както и за младите.

Актрисата кимна одобрително.

— Превъзходен избор. Джесика и Саймън ще изиграят трогателни влюбени, ти ще заслепиш публиката с твоята царственост, а аз ще накарам присъстващите дами да се удавят в сълзи.

— Всичко това, плюс щастливия завършек, с който ще изпратим всички да си вървят усмихнати към домовете. — Внезапно Томас скочи, грабна през кръста Мария и я завъртя във въздуха. — Да върви по дяволите гледането на Кийн тази нощ. Да тръгваме веднага да видим „Атиниум“!

Четиримата направиха точно това, като се смееха непрестанно. Стивън прекара следобеда до своята съпруга, докато семейство Фицджералд се щураха из театъра като лястовички, правеха планове, обсъждаха колко души ще трябва да бъдат наети и бъбреха безгрижно за нужното оборудване. Освен това изиграха пред младата двойка вълнуващ откъс от „Така правят всички“ и Мария показа как според нея трябва да се изпълни ролята на Миламант.

Години след смъртта на Стивън, Томас и Мария щяха да продължават да носят радост и да разплакват лондонската публика. Богатството имаше множество предимства. Но едно от най-хубавите бе, че можеше да превръща мечтите в реалност.

Глава 31

Денят беше уморителен, затова Розалинд прие с радост решението на родителите си да не ходят в „Дръри Лейн“. Най-късно след два месеца те щяха да се преместят да живеят в Лондон и тогава щяха да ходят на театър, когато пожелаят, поне докато „Атиниум“ отвореше отново врати. А това вероятно щеше да стане по някое време в края на зимата, след като се направеше ремонтът и предстоящото събитие бъдеше разгласено.

След вечеря мъжете останаха да кроят планове над чаша портвайн, а Розалинд се оттегли с майка си в салона. Тя бе благодарна за възможността да остане насаме с нея, тъй като семейство Фицджералд щеше