да си тръгне на по-следващия ден.
— Нямам търпение да приключим сезона си, за да дойдем завинаги в Лондон — заяви Мария, която, неспособни да си намери място от вълнение, крачеше напред-назад из обширното помещение и изглеждаше толкова млада, както и в деня, в който бе спасила Розалинд от мизерията. Представяш ли си, Роза, моя собствена къща! Театър в Лондон, който можем да управляваме както пожелаем! И пари, които ще ни позволят да изкараме, докато се установим и публиката ни опознае. Стивън не е
Младата жена, разположена удобно на дивана, се усмихна снизходително. Имаше усещането, че тя е по-възрастната от двете.
Майка й се обърна към нея, очите й играеха дяволито:
— Трябва обаче да бъдеш малко по-милостива към съпруга си — ти цъфтиш, а той изглежда страшно изтощен. Не трябва да забравяш, че мъжете са крехки създания и не са в състояние да проявят същата издръжливост в спалнята, както жената.
Удоволствието на херцогинята от пристигането на родителите й се пукна като сапунен мехур, защото й се наложи да се изправи лице в лице с плашещия факт за състоянието на Стивън. Сълзите, които през всички тези дни се бяха крили непосредствено под повърхността, избликнаха сред разтърсващи ридания.
— Какво има, скъпа? — попита изплашено Мария. — Вие със Стивън се разбирате прекрасно. Виждам го по начина, по който се гледате.
— Той… той умира. — Младата жена опита да се овладее. — Знаех преди да се оженим, но… о, мамо, не очаквах, че ще бъде толкова трудно.
Сълзите потекоха още по-силно.
— Боже милостиви! — прошепна актрисата. Прегърна дъщеря си и я притисна към гърдите си, както бе правила през първите години след осиновяването, когато момиченцето се бе събуждало с писъци посред нощ. — Какъв ужас, какъв ужас. Такъв млад човек, и толкова добър.
Розалинд плачеше така, както бе копняла да си поплаче от мига, в който бе узнала за болестта на своя любим. Макар майка й да не можеше да направи нищо, споделянето на истината с нея бе известна утеха. Когато сълзите пресъхнаха, тя додаде дрезгаво:
— Все пак има и една хубава новина. Мисля, че съм бременна.
— О, Роза, прекрасно! Това трябва да е голяма утеха и за двама ви.
— Не съм му казала още, исках да бъда сигурна.
— Кажи ми какво прави тялото ти — нареди Мария.
Младата жена изброи послушно всички промени, които бе усетила, както и вътрешното си убеждение. Когато приключи, майка й кимна доволно.
— Определено си бременна. Ако е рекъл Господ, ще родиш чудесно, здраво дете, което ще отвлича мислите ти от мъката. — В този момент я порази нова мисъл. — Божичко, ако е момче, то ще бъде херцог с поемането на първата си глътка въздух. — Поклати глава. — Като си помисля само първото ми внуче — херцог! Добре, че откри знатния си произход, Роза. Когато Стивън си отиде, ще имаш нужда от тяхната подкрепа, тъй като ще трябва да продължиш да се движиш из висшето общество заради детето.
Мария бе стигнала до този извод по-бързо от дъщеря си.
— Всички от семейство Уестли бяха безкрайно мили. — Стисна ръката на актрисата и додаде, като опитваше да не звучи жално: — Но ти си ми все още майка, нали?
— Завинаги, Роза. — Усмивката на Мария беше изпълнена с толкова топлота, че за момент почти заличи болката на дъщеря й. — Винаги.
Колкото и да се радваше на посещението на семейство Фицджералд, Стивън ги изпрати с облекчение. Прекалената им емоционалност го изморяваше, а той трябваше да пести силите си. Докато махаше заедно с Розалинд на родителите й, изведнъж го порази мисълта, че няма да ги види повече, и това му причини голяма болка. Всеки ден носеше някоя нова загуба.
След като каретата се отдалечи с трясък, съпругата му се обърна с усмивка към него.
— Отивам в Касъл Хаус да обядвам с новите си леля и вуйна. — Протегна се да го целуне. — А тази нощ имам да ти кажа нещо специално.
Той я притисна за миг към гърдите си. Макар страстта да намаляваше, копнееше все така за близостта й и съжаляваше, че нямаше да бъде с нея през следващите няколко часа. Но го чакаше работа.
След като Розалинд замина, младият мъж се върна в библиотеката и нареди да не го прекъсват. Време беше да се справи с обществените си задължения. Беше глава на съдебната и изпълнителна власт на графство Съмърсетшир, управител на две училища, член на управлението на Бритиш Мюзиъм и отговаряше за още десетина други неща. Едно от предимствата на постепенната бавна смърт пред внезапната и неочакваната бе, че му даваше възможност да уреди нещата си. И колкото по-бързо приключеше с това, толкова по-скоро щяха да могат да се върнат в Ашбъртънското абатство.
Днес болките бяха силни. И макар да искаше да запази ума си бистър, най-накрая изпи две таблетки. След това се зае с малката планина от книжа, подготвена от секретаря му. Тъй като всичко бе подредено и сортирано безупречно, сигурно щеше да приключи до края на деня.
Пристъпът както винаги връхлетя изненадващо. Замръзна в агония от огъня, който преминаваше през хранопровода и стомаха. Стисна конвулсивно ръка и перото се счупи; херцогът се преви на две и започна да повръща. Слава Богу, че бе помолил да не го безпокоят. Никой нямаше да се появи часове наред. Това щеше да му даде време да се възстанови.
Изправи се, като се подпираше с една ръка на бюрото, с намерението да се придвижи до дивана в другия край на кабинета. Но му се зави свят, а краката му бяха вдървени и безсилни, неспособни да му помогнат да запази равновесие. Строполи се на пода и почти не усети удара.
Лежеше замаян на една страна, неспособен да помръдне, а болката разкъсваше вътрешните му органи. Започна да губи съзнание. Докато светът потъваше в мрак, Стивън помисли, изпълнен с учудване и гняв, че не е възможно да умира още, не сега, не днес. Оставаха му повече от три седмици от определения му от Блакмър минимален срок.
Това бе последната му мисъл, преди тъмнината да го погълне напълно.
— Стивън!
Гласът на Розалинд го измъкна от мрака. Тя бе коленичила до него, бледа като платно.
Сега вече дочу познатото шумолене на фустите й. И усети топлите й пръсти върху китката си, докато тя опитваше да напипа пулса му.
— Още… не съм умрял — успя да промълви той.
— Слава Богу! Когато влязох и те видях да лежиш тук… — Спря; в очите й блестяха сълзи. — Ако ти помогна, ще можеш ли да се качиш горе?
Той се замисли над това и внезапно осъзна, че границите на неговия свят внезапно се бяха свили до стените на тази къща. Вече не можеше дори да претендира, че всичко е нормално. Никога повече нямаше да види абатството. Божичко. Вероятно никога повече нямаше да люби Розалинд. Не бе предполагал, че последният път е бил… последен.
Като се овладя от този удар, той отвърна:
— Не. Доведи… двама от лакеите.
Розалинд се изправи, приближи се до звънеца и го дръпна трескаво. После се върна, коленичи отново до него и избърса потта от челото му с носната си кърпичка.
Когато лакеите влязоха, заръча им да го занесат на горния етаж. Макар гласът й да звучеше с привидно спокойствие, Стивън улови напрежението в него.
Лакеите бяха млади и се стреснаха, като видяха господаря си в такова състояние.
Докато го качваха и го наместваха в леглото, успя да остане в съзнание. Облякоха му пижама. За първи
