Розата и херцога

„Думата смърт звучи толкова окончателно, безвъзвратно. В действителност има само живот. Онова, което наричат смърт, е просто… преход.“ — Усмихна му се.

Стивън си спомни градината от светлина на лейди Уестли.

— Преди няколко дена срещнах една жена и тя ми каза, че е преживяла нещо подобно на това, което ми се случва сега. Аз умрял ли съм? Може би си тук, за да ми помогнеш да направя прехода?

„Не си умрял. Но си толкова близко до това състояние, че булото между видимото и невидимото е станало съвсем прозрачно. Затова си тук. — Усмивката й стана печална. — Колкото до мен… вярно е, че дойдох да ти помогна, но също така и за да поправя грешката си.“

— Грешка ли? Каква? — попита изненадан той. — Ти никога не си ми сторила нищо лошо. Винаги си се държала любезно и мило. Никой не е виновен, че… че не бяхме особено близки като съпрузи.

„Грешиш. Вината беше моя. — Изражението й издаваше дълбоко разкаяние. — Винаги съм знаела, още като малко дете, че не трябва да се омъжвам никога. Но се оставих да ме убедят, че това е мой дълг, защото желаех отчаяно да се върна в Ашбъртънското абатство. Затова се съгласих да ти стана съпруга. За да удовлетворя собствените си нужди, аз те лиших от топлотата, която заслужаваше, тъй като не я притежавах и не можех да ти я дам. Ти си добър, любящ човек. Макар да те направих много нещастен, винаги си се отнасял към мен внимателно и с уважение. Малко мъже биха го направили. Можеш ли да ми простиш това, което ти причиних?“

Младият мъж се отпусна назад силно озадачен. Той, любящ? Никой никога не беше казвал такова нещо преди. По-скоро той беше студен. Дистанциран. Джентълмен до мозъка на костите, отдаден на справедливостта. Добър приятел. Но тези добродетели определено не бяха любов. Той всъщност не знаеше какво е любов.

И тогава се сети за болезненото мълчание в първия си брак. За физическото и емоционалното отчаяние, които го бяха обхващали понякога, и за потискания гняв, който го изгаряше отвътре. Може би всички тези неща бяха признак за любов, която никога не бе имала възможност да бъде изразена. Това бе съвсем нова идея и му се стори доста смущаваща.

Вдигна очи към лицето на Луиза и отново видя съжаление в ясните сини дълбини на погледа й.

— Няма какво да прощавам, скъпа. Аз също имах своите съмнения, когато трябваше да се оженя за теб, но позволих да бъда убеден въпреки инстинктите си. Но… нима и двамата не направихме всичко, което можахме? Ако между нас нямаше любов и страст, поне имаше любезност. — Поколеба се, преди да добави: — И, разбира се, доброта.

Изящното й лице просветна. „Да, имаше доброта, особено от твоя страна. Благодаря ти, Стивън“

Дълбоко в себе си херцогът изпита особено облекчение, когато угризенията и чувството му на вина към Луиза започнаха да се разтварят. И двамата бяха положили усилия. Повече не можеше да се направи.

Луиза наведе отново глава над ръкоделието и двамата поседяха в приятелско мълчание. Никога не се бе чувствал така непринудено и спокойно в нейно присъствие. В градината цареше такова умиротворение, че една от прелестно оцветените пеперуди, които прехвърчаха наоколо им, кацна за момент на дланта му.

Стивън обаче не беше готов за такова пълно спокойствие. Тогава попита, спомнил си първата й забележка.

— Каза, че си приела предложението ми, защото си искала много да се върнеш в Ашбъртънското абатство. Защо? Та ти никога не го беше виждала преди да се оженим.

Младата жена направи последния бод и отряза лъскавия конец. А след това повдигна творението си и пред очите му се разгърна прелестен гоблен, изобразяващ покритата градина. Но не такава, каквато беше сега. Каменните арки не бяха изтъркани, растенията бяха по-различни, а на фона се открояваше четвъртитата форма на камбанарията. Това изображение му напомни старинната гравюра, направена на абатството преди много години. Точно така бе изглеждало Ашбъртънското абатство в дните, когато е било все още манастир.

Луиза разтърси малкия гоблен и внезапно той оживя и ги заобиколи, сякаш се бяха върнали назад във времето. И двамата стояха на кадифената трева, само че сега Луиза беше с тъмни дрехи на монахиня.

Тя вдигна към лицето му спокойния си поглед.

„Много отдавна, в друг живот, съм живяла в абатството и душата ми е била в покой. В този живот бях привлечена към него отново, защото съм търсила инстинктивно това, което е искало сърцето ми. Но когато се омъжих за теб и дойдох да живея тук, разбрах, че не камъните ме бяха зовали. Това, за което бе копняло сърцето ми всъщност, беше общността от вярващи, която бях изгубила.“

Камбаната в камбанарията над главите им призова с дълбокия си тържествен глас към молитва. Луиза наклони за момент глава. „Довиждане, Стивън. Дано Божията милост бъде с теб.“

Обърна се и си тръгна, а дългата роба се плъзгаше безмълвно след нея по тревата. Херцогът забеляза, че в другия край на градината се движеше редичка от облечени по подобен начин жени. Луиза се присъедини към края на процесията, все така свела глава, със скрито под покривалото лице.

Първата монахиня мина през вратата, водеща към параклиса. Една по една жените се скриваха от погледа му. След Луиза вратата се затвори безшумно и младият мъж остана сам.

По същия беззвучен начин, по който Луиза бе общувала с него, той осъзна, че някога тя е била част от духовната общност, която бе живяла и се бе молила тук в продължение на векове. Обречена на безбрачие и преданост към Бога, тя се бе чувствала цялостна и щастлива. Но тъй като не бе намерила това усещане за цялостност в съвместния си живот с него, тя се бе изпълнила с дълбока тъга, която ги бе разделяла по- сигурно от каменните стени.

И сега бе отново щастлива. Стивън затвори очи и отправи благодарствена молитва заради нея. Първата истинска молитва в живота му.

Ако беше жив. Животът беше Розалинд, не някакъв празен двор, който се бе превърнал отново в градината, която познаваше и обичаше.

Огледа се неспокойно. Сърцето му спря да бие за момент, когато видя Розалинд, която приближаваше по една от диагоналните пътеки, хванала под ръка някакъв мъж.

Но… но тази жена не беше Розалинд. Очите й бяха сини, а не кафяви, беше малко по-ниска. С невероятно спокойствие и примирение осъзна, че това бяха София Уестли и нейният съпруг, Филип Сен Сир. Граф и графиня Дю Лак.

София му се усмихна така, сякаш го познаваше от години, и му предложи ръката си. Тя беше топла, твърда и съвсем реална. Херцогът се наведе над нея, за да я целуне. Когато се изправи, осъзна изумен, че всъщност тя беше по-млада, отколкото бе Розалинд сега, а съпругът й беше само с няколко години по-голям от нея. И по-млад от Стивън.

София продължаваше да го държи за ръката и в съзнанието му започнаха да се появяват ярки картини. Видя възрастна жена, която вървеше, препъвайки се, из гората, стиснала в ръце някакво ужасено дете. Криеше се от войниците и използваше малкото си пари, за да купува храна от селяните и да плаща за превоза с каруци. И най-сетне, когато стигнаха до някакво морско пристанище, но не беше ясно дали във Франция или Белгия, тя купи с последните си останали пари билет до Лондон. Стивън имаше странното чувство, че София и Филип бяха съпровождали дойката и малката й повереница през целия път, като ги бяха пазили, доколкото могат.

Но не бяха успели да спасят възрастната жена, когато претовареното й сърце не издържа на лондонския кей. Стивън видя как униформеният пазач посегна към Розалинд, видя как тя побягна ужасена и малките й крачета я отведоха сред вонящия лабиринт от улички зад пристанището.

София и Филип не се отделяха от детето и използваха малката власт, която притежаваха, за да го пазят. София търсеше някого, който да може да вземе дъщеря й и да й осигури безопасност, но без успех. Тя беше само един призрак, при това нов и объркан.

Тогава дойде денят, в който София откри Томас и Мария, които излизаха от Лондонската кула, като се смееха и обсъждаха посещението си там. В Мария младата графиня откри духовна близост, така че успя да достигне до нея. И да я подтикне да тръгне из мизерните, злокобни улички на квартал „Сейнт Катрин“.

София успя да заведе семейство Фицджералд където трябва. А Филип пък даде на малката си дъщеричка невидимия подтик, който я изпрати в ръцете на актрисата. И тогава най-сетне граф и графиня