разкажеш всичко.
Херцогинята точно това и направи. В трапезарията вечеряха скромно със супа, хляб и сирене, а Розалинд разказа как мистър Аш бе спасил Брайън от удавяне. Как бе станал част от трупата. И за венчавката на поляната. Накрая я запозна със собствения си произход.
В замяна научи много за обожаваните деца на Катрин и за дома й в Уелс. Беше ясно, че обожаваше и съпруга си, което достави истинско облекчение на Розалинд. Ако Катрин го обичаше, значи не бе възможно да е чак толкова ужасяващ.
След като си поделиха каничка кафе, херцогинята каза:
— Сега се качвам горе, за да отменя Хъбъл за през нощта. Ще се постарая да бъда добра домакиня, но се страхувам, че ти знаеш по-добре от мен как да управляваш домакинство.
— Вероятно. Изобщо не се притеснявай. — Новодошлата прикри с длан прозявката си. — Готова съм да си лягам. Пътуването беше бързо и уморително. Но първо искам да ти задам един последен въпрос. — Поколеба се, преди да добави: — Случайно да си бременна?
Розалинд я загледа със зяпнала уста.
— Явно си превъзходна медицинска сестра.
— Някои жени придобиват особено изражение — обясни етърва й. — Значи е вярно?
Младата жена кимна.
— Почти съм сигурна.
— Алелуя! — Катрин сияеше. — Толкова се радвам. Стивън сигурно е на седмото небе.
— Още не съм му казала. Смятам да го направя тази нощ, ако е буден.
— Да се молим да е момче.
— Стивън твърди, че Майкъл не искал да бъде херцог. Но като майка ти не искаш ли това за сина си? — попита любопитно Розалинд.
— Не съвсем. Не се съмнявам, че като порасне, моят малък Никълъс ще може да се справя с всичко. Майкъл обаче за нищо на света не би искал да бъде херцог, а пък моето желание е да не го виждам нещастен. — Усмихна се. — Или прекалено зает, за да няма достатъчно време за мен.
Херцогинята подозираше, че никой мъж не би бил толкова зает, че да няма време за Катрин Кениън. Любопитството й обаче все още не беше задоволено, затова попита:
— Защо му е толкова неприятно на лорд Майкъл да стане херцог?
Етърва и се поколеба и отвърна, като премерваше всяка своя дума:
— Никога не съм виждала стария херцог, но знам, че се е отнасял отвратително със съпруга ми. Той няма нито един хубав спомен от Ашбъртънското абатство, като се изключат някоя и друга момчешка лудория със Стивън. Няма нищо против да ходи там от време на време, но не желае да има нищо общо нито с имението, нито с титлата.
Розалинд кимна; това вече можеше да го разбере. Изправи се и постави внимателно ръка върху корема си.
— Ще се постарая и заради двама ви.
Катрин стана и я прегърна.
— Толкова се радвам, че Стивън те е намерил.
Херцогинята се отпусна за момент в прегръдките й. Осъзна, че с майчинския си характер й напомня за Мария.
— Аз също — отвърна тихо тя. — Въпреки всичко, аз също се радвам.
Когато се събуди, Стивън видя съпругата си, седнала тихо до леглото, с кръгове под очите.
— Защо, за Бога, седиш на стол — промърмори той, — когато имаш на разположение половината от това голямо легло?
Тя премигна сънено насреща му.
— Наистина ли искаш да си легна в него? Не ми се ще да ти причиня болка.
— Не смятам, че болката ми ще се увеличи, ако спя със съпругата си. Всъщност предполагам, че дори ще се почувствам по-добре. — Поколеба се. — Освен ако ти е неприятно да бъдеш толкова близко до човек в моето състояние.
Младата жена отвори широко очи.
— Идиот. Как можеш да си помислиш, че не искам да бъда с теб? — Излезе с прозявка от стаята. — Идвам веднага, само да си облека нощница.
Той въздъхна, идеята за нощницата не му допадаше. И двамата щяха да бъдат прекалено облечени. Но някоя искрено желаеща им доброто душа можеше да дойде, за да види в какво състояние се намира той. Вече бе научил, че намалената възможност за усамотение бе част от цената, която се плащаше за умирането.
След няколко минути Розалинд се върна в спалнята, облечена в нощница с деликатни бродерии, а дългата й коса бе сплетена на плитка на гърба. Тя изгаси свещите, като остави само една на скрина и се приближи до леглото.
— Още лекарство?
— Не. Само теб.
Не искаше да губи безценно време в упоен сън.
Младата жена се плъзна под завивките до него. Той привлече мекото й тяло в обятията си и това му достави толкова голямо удоволствие, че почти го заболя. Колкото и парадоксално да беше, това същевременно намали вътрешната му болка или поне му помогна да не я забелязва дотолкова.
— Прекрасно е да те усеща човек — прошепна Стивън.
— Ммм. Мога да кажа същото за теб.
Издиша бавно и топлият й дъх затопли врата му. Лежаха така безмълвно в продължение на няколко минути. Накрая Розалинд започна свенливо:
— Имам добра новина. Изчаках, за да бъда сигурна. Изглежда… изглежда ще имам бебе.
Стивън затаи дъх; страхуваше се да повярва. Но сърцето му се изпълни с радост, която преля и се разпространи из цялото му тяло.
— Това е прекрасно! — Прилив на енергия му позволи да се надигне на лакът. На лицето на Розалинд бе изписано същото задоволство, което цъфтеше на лицето на всяка жена от Ева насам, съобщила току-що на съпруга си, че ще го дари с дете. Херцогът приглади светлокестенявите й коси. — Какво умно момиче си само.
— Ти също имаш принос в тази работа. — Засмя се и постави дланта му върху корема си, който все още не разкриваше своята тайна. — Мисля, че е станало първия път, когато се любихме, в плевника.
— Това е чудо, Розалинд. — Отпусна се отново върху възглавниците, без да отделя ръка от корема й. — И двамата се мислехме за бездетни. Но заедно създадохме нов живот.
Живот, който той нямаше да може да види. Ето я горчивата мисъл. Може би, подобно на София и Филип, щеше да има възможност да ги посети поне веднъж. Но нямаше да бъде същото като да държи бебето в ръцете си или да търси по лицето му следи от Розалинд…
Отпъди решително тези мисли. Сега беше тук, с Розалинд, и току-що бе научил радостна вест. В замяна той пък трябваше да й предаде посланието, което му бяха поверили за нея.
— Днес, след пристъпа — започна той, — се случи нещо невероятно.
Описа й посещението в абатството, което не бе извършил с физическото си тяло. Не спомена думите, които бе казала Луиза по повод брака им, тъй като му се струваше, че те засягаха само тях двамата, но пък сподели обяснението й за смъртта като преход. Освен това разказа за срещата си с родителите на Розалинд и за това как бяха бдели над нея.
Завърши с думите:
— Родителите ти казаха да ти предам, че те обичат много. — В настъпилото мълчание той се запита дали съпругата му няма да го сметне за луд. В този момент се чу задавен звук и младият мъж разбра, че плачеше, завряла лице в рамото му.
— Розалинд? Не съм луд, да знаеш. — Целуна я по слепоочието. — Вероятно съм имал просто много