Не много, ако съдеше по начина, по който се чувстваше вече.
— Ще променя малко думите си. Ти не си съвършена. Сигурен съм, че ако помисля седмица-две, все ще успея да намеря пет-шест примера за несъвършено поведение от твоя страна. — Понижи глас до шепот. — Но ти си съвършената жена за мен.
Епилог
Лондон, 1819
Естествено, херцог и херцогиня Ашбъртън разполагаха е най-хубавата ложа в театър „Атиниум“. Розалинд едвам сдържаше възбудата си, когато двамата със Стивън пристигнаха за тържественото откриване на театъра от трупата „Фицджералд“ с пиесата „Зимна приказка“. Петмесечните възстановителни работи бяха превърнали новия дом на трупата в богата палитра от цветове, гипсови орнаменти и бляскави полилеи.
Преди да заеме мястото си, младата жена се приближи до парапета, за да огледа публиката. Мъже и жени във великолепни вечерни тоалети влизаха в ложите и се трупаха в галерията, като се смееха и опитваха да надвикат оркестъра. В отсрещната ложа местата се заемаха от представители на семейства Касъл и Уестли. Розалинд махна на роднините си, след това на херцог и херцогиня Кандоувър — те също бяха дошли да видят трупата, която бяха открили.
Имаше и други приятели, тъй като обществото се бе оказало изключително гостоприемно към актрисата, която беше френска графиня по рождение и херцогиня по брак. Видя семейства Стратмор, Абърдеър, Сейнт Обин. Знаеше, че други двойки вече бяха заели места, които тя не можеше да види оттук.
— Всичко е пълно, Стивън. Сега, когато всичките ти важни приятели са тук, това се превръща в най- желаното място в Лондон.
Той се засмя и я прегърна през кръста.
— Този път няма да се налага през антракта да се ходи до „Ковънт Гардън“, за да се водят хора.
Младата жена се облегна доволно и се вгледа в лицето му. Трудно можеше да се повярва, че само преди пет месеца съпругът й бе на прага на смъртта. Сега бе силен и изглеждаше по-добре, отколкото се полагаше на когото и да било. И освен това — прекрасно мъжествен. Също и изобретателен, което бе особено ценно, защото фигурата й наедряваше като че ли с всеки изминал ден.
Танцът му със смъртта бе направил така, че сега и двамата ценяха всеки ден, всеки час, всяка минута от живота. Бяха обсъждали неведнъж това, изпълнени с благодарност и твърдо решени никога да не приемат любовта си един към друг като даденост. Усмихна се, вперила поглед в очите му.
— Изглеждаш особено хубав тази вечер, любов моя.
— А ти си неустоимо красива.
Много му се искаше да я целуне, но се въздържа, тъй като ги наблюдаваше половин Лондон.
Розалинд се засмя и се намести внимателно на стола си.
— Ами да, вече съм с размерите на каруцарски кон.
— Така е — отвърна невъзмутимо Стивън. — Но все пак си красива. — Седна от дясната й страна и постави дискретно ръка върху корема й, за което бе възнаграден с ритник. — Тази нощ тя е активна. Може би гените на Фицджералд в нея реагират на предстоящото представление.
Младата жена се изсмя.
— Той се държи абсолютно аристократично и изисква вниманието, което му се полага като на един Кениън или Сен Сир.
Вратата на ложата се отвори и влязоха лорд и лейди Херингтън. Клаудия изглеждаше по-млада и по- нежна, отколкото преди пет месеца.
— Добър вечер, Стивън, Розалинд. — Целуна леко по бузата снаха си. — Поздравления. Театърът на твоето семейство явно ще пожъне огромен успех.
Колкото и да беше изумително, но двете се бяха сприятелили. Това не означаваше, че Клаудия престана да бъде язвителна, но беше значително по-спокойна и толерантна отпреди. А това също бе дело на Стивън, поне така бе признала пред снаха си самата тя.
Мълчалив както винаги, Андрю се поклони на Розалинд и се здрависа с шурея си. Помогна на съпругата си да седне на един от столовете с такава нежност, сякаш беше направена от порцелан. В отговор тя му хвърли, меко казано, пламенен поглед.
Херцогинята прикри усмивката си зад ветрилото. Видимата топлота между графа и графинята беше друго доказателство, че Стивън бе преобразил живота на сестра си.
В това време той самият прошепна в ухото й:
— Много обичам да гледам как двама съпрузи с двайсетгодишен семеен стаж се държат като младоженци. Дали и ние ще бъдем такива след двайсет години?
— И дума да няма.
С възможно най-скромно изражение на лицето, Розалинд използва ветрилото, за да прикрие, че докосва съпруга си по най-неприличен начин.
Дъхът на младия мъж секна и очите му станаха напълно зелени.
— Имаш ли планове за по-късно вечерта, херцогиньо?
— Възнамерявам да отпразнувам тазвечерния триумф с трупата „Фицджералд“. — Погледна го право в очите. — А след това искам да се прибера и да прелъстя съпруга си.
— Няма да ти се налага да полагаш кой знае какви усилия — усмихна се той.
Розалинд погледна към сцената и видя, че Мария, облечена като Херминия, надничаше иззад кулисите с горящо от възбуда лице. Когато забеляза погледа на младата жена, тя й махна и се скри.
В този момент зад сцената вероятно цареше пълен хаос, но Розалинд бе убедена, че щом завесите се вдигнеха, трупата щеше да бъде готова да пресъздаде поредното вълшебство. Мери Кент, сестрата на Саймън, бе заела достойно мястото на Розалинд като компетентна актриса и великолепен сценичен директор. Двамата с Джеремая Джоунс възнамеряваха да се оженят през май, една седмица след венчавката на Джесика и Саймън.
— Иска ли ти се сега да бъдеш зад сцената в очакване да излезеш и да омагьосаш всички тези хора в залата? — попита Стивън.
— Ни най-малко — отвърна напълно искрено тя. — Как бих могла да бъда по-щастлива, отколкото съм сега?
В този момент пристигнаха последните гости в ложата на херцог Ашбъртън: лорд и лейди Майкъл Кениън и красивата четиринайсетгодишна дъщеря на Катрин. Ейми бе на път да се пръсне от вълнение, че присъства на събитие за възрастни.
Последваха приветствия. Надали някога Майкъл и Клаудия щяха да станат близки, но сега поне се държаха любезно един с друг. Розалинд се беше привързала силно към своя девер, който в някои отношения приличаше много на брат си, а в други бе напълно различен. Погледът й се върна към Стивън. Той беше оста на семейство Кениън, главата му, както според традицията, така и в резултат на естествения си авторитет. Широтата на духа му беше позволила дори да се сприятели със своя полубрат, който вече носеше името Джордж Блакмър Кениън. Лекарят бе последвал съвета на Стивън и се беше оженил за своята очарователна вдовица. Още щом ги видя заедно, Розалинд разбра, че с времето бракът щеше да излекува раните в душата на Блакмър.
Съпроводена от шумолене на коприна и смях, Катрин целуна етърва си по бузата и се настани на стола вляво от нея. Тя също беше бременна и трябваше да роди няколко седмици след Розалинд. Очевидно събирането със съпруга й в Лондон след дългата, наложена от обстоятелствата раздяла, бе преминало особено плодотворно.
Музикантите изведнъж засвириха триумфален марш. Разговорите престанаха и всички погледи се насочиха към сцената.
Завесите започнаха да се вдигат под звуците на барабанен бой и разкриха величието на кралски дворец. Розалинд се облегна назад на стола си и хвана ръката на Стивън. Пръстите му я стиснаха, след което вдигнаха дланта й и залепиха чувствена целувка на китката.
— Нека магията да започва — прошепна той. Тя се усмихна, вперила поглед в очите му.
