— Предполагам, че съм чакал някой да ми каже, че е в реда на нещата да се възползвам от положението си и да се опитам да завоювам сърцето й — бавно отвърна Дейвид. — Но все пак не ми се струва правилно. Тя може да има много по-добър съпруг от мен.
— По отношение на богатство и титла, може би да, но мисля, че ти ще й бъдеш много по-добър съпруг, отколкото някой, за когото най-голямото предизвикателство в живота е да си ушие костюм по последна мода. — Ричард разсеяно разтри болния си крак. — Ако си притеснен от мисълта, че може да те сметнат за зестрогонец, никой, който те познава, не би повярвал в подобна клевета, а какво значение има мнението на останалите?
— В твоите уста всичко звучи много просто.
— То наистина е просто. Лейди Джослин едва ли ще те възприеме като сериозен кандидат за съпруг, ако ти не по-малко от нея си нетърпелив да сложиш край на брака ви. Дай й възможност сама да вземе решение. Винаги може да ти каже да си събереш багажа и да си тръгнеш, но изборът трябва да бъде неин. Недей да смяташ, че си предугадил желанията й, нито пък, че е невъзможно тя да те хареса толкова силно, както ти нея.
Дейвид усети как пулсът му се ускори от вълнение. Ричард бе напълно прав.
— Благодаря ти, че ми каза това, което исках да чуя. Знаех си, че ще го направиш, в противен случай никога не бих заговорил за това.
— На твоите услуги — засмя се Ричард. — Лейди Джослин си заслужава човек да се бори за нея.
— Така е — тихо рече Дейвид.
Трябваше много внимателно да я ухажва, за да не провали шансовете си. Да не даде Бог да го сметне за поредния лекомислен и непостоянен ухажор. Трябваше да бъде търпелив, да й даде време да го опознае. А фактът, че живееха под един покрив, му предоставяше огромни възможности.
И въпреки че съперникът му може би притежаваше богатство и знатен произход, Дейвид имаше предимството да бъде опитен стратег, който бе решен да спечели тази битка.
Глава 16
Джослин се събуди на зазоряване. Единственият сън, който си спомняше, бе последният й валс с херцог Кандоувър. Вълнуващите моменти от наново преживяната сцена все още отекваха в нея, когато внезапно си припомни неудобното положение, в което се бе озовала.
Когато през септември Кандоувър се върне в града, тя все още щеше да бъде законна съпруга на Дейвид Ланкастър вместо богата вдовица и привлекателна партия за женитба. А това означаваше, че не можеше да започне любовна връзка с херцога. Въпреки че бракът й ще бъде в процес на анулиране, подобни отношения ще бъдат изневяра. Немислимо.
Младата благородничка стана с въздишка от леглото, като внимаваше да не събуди Изида. Приближи към прозореца, който гледаше към градината зад къщата. Трябваше да отложи мечтите и копнежите си. А ако Кандоувър срещне друга, докато тя очаква свободата си? Можеше завинаги да го изгуби. За разлика от родителите си, тя не бе непостоянна и лекомислена и може би никога нямаше да намери друг мъж, който дай подхожда точно толкова.
Почувства странно спокойствие. Ако го изгуби, значи така й е било писано. Можеше да направи компромис с някои от принципите си, но изневярата бе немислима. Дори и с мъж, когото търсеше от години.
Някаква фигура в градината привлече вниманието й. Дали бе майорът? Господи, наистина бе той. Облечен в цивилни дрехи, той се движеше бавно покрай пътеката, която обикаляше градината, подпирайки се на тежък бастун.
Вероятността да се нарани, в сравнение със среднощната му разходка по коридора на балкона на третия етаж бе минимална, но тя се разтревожи. Можеше да се спъне и да падне върху влажната земя. Ако не успее да се изправи, можеше да лежи с часове, преди някой да го открие. Можеше да изстине и да умре от пневмония…
Помисли си иронично, че позволява на майчинските си инстинкти да вземат връх. Майорът бе оцелял по време на война в чужда страна и едва ли щеше да пострада в лятна английска градина.
Все пак няма да е зле да отиде и да го пази. Облече се набързо, като избра семпла утринна рокля, която можеше да надене без помощта на Мари. Привърза косата си с панделка и слезе по тесните стълби.
От кухнята се носеше дразнеща миризма на печени кифли и тя влезе вътре. Под втрещените погледи на готвача и неговата помощничка взе две горещи кифлички със стафиди от печката, уви ги в носната си кърпичка и излезе, махвайки весело с ръка.
Когато слезе при майора, той започваше втората си обиколка. Поздрави я с приятелска усмивка.
— Станали сте доста рано, милейди.
Тя му се усмихна и напрежението й от неспокойната нощ изчезна.
— Както виждам, вие също.
Закрачи редом с него. Градината бе доста голяма и тя обичаше често да се разхожда по тази пътека. Ранната утрин бе свежа и приятна, върху листата и цветята дребните капчици роса блестяха като късчета кристал.
— Обичам това време на деня. Много е спокойно. — Той се усмихна приветливо. — Освен това твърдо вярвам, че човек трябва да се движи, колкото може повече, когато се възстановява от някоя болест, а е много по-лесно да го правя, когато наоколо няма кой да ме спре.
— Когато погледнах през прозореца и ви видях, мигом си ви представих как падате сред розовите храсти — призна младата жена. — Градинарят щеше да се разстрои, ако ви бе намерил в подобна поза, още повече, ако сте смачкал и цветята му.
— Значи сте дошли да проверите дали цветята и аз сме добре. — В топлите нотки на гласа му прозвуча одобрение. — Вие сте особено грижлива стопанка.
Тя се смути и извърна поглед към пътеката пред себе си.
— Няма нищо необичайно в това да се погрижиш за гостите си.
— Всъщност имах предвид градинаря. Сигурен съм, че много трудно се намират добри градинари. — Тонът му бе сериозен, но очите му се смееха.
Джослин избухна в смях.
— Луис работи тук поне от тридесет години. Срамота е да го накараме да си тръгне на тази преклонна възраст.
— Свършил е чудесна работа. — Дейвид махна с ръка към заобикалящите ги лехи с цветя и храсти. — Трудно е да се повярва, че сме в центъра на Лондон. Градината е толкова майсторски поддържана, че изглежда по-голяма, отколкото е.
— Беседката в далечния край е едно от любимите ми места. Идеална е за пикник или за четене в слънчев летен ден. — Подаде му едната от двете горещи кифлички. — Вземете тази кифличка, тъй като явно нямате намерение да се появите за закуска.
Той отхапа от кифличката и на лицето му се появи блажено изражение.
— В случай, че съм забравил да го спомена досега, вашият готвач е истинско съкровище.
— Имам късмет с прислугата — съгласи се тя. — След като не мога да имам „Чарлтън“, реших да превърна „Кромарти Хаус“ в колкото е възможно по-приятно място за живеене.
Дейвид я стрелна с поглед.
— Известно време ще имам удоволствието да се наслаждавам на уменията на вашия готвач. Възнамерявах скоро да си потърся квартира, но това няма да е необходимо, след като с вас трябва да живеем под един покрив. Съжалявам за неудобството.
— Няма нужда да се извинявате. — Тя преглътна една хапка от ухаещата кифличка със стафиди. — Къщата е достатъчно голяма. Ще се радвам да имам компания. — Особено с такъв приятен и възпитан компаньон. Погледна към изсечения му профил. Дейвид беше по-добър от брат. Нищо чудно, ако тя имаше брат, да не го харесва, колкото харесваше майор Ланкастър.
— Никога ли не сте имали компаньонка, която да живее с вас? — попита той. — Необичайно е привлекателна млада жена да живее сама в Лондон.
— Леля Лора Къркпатрик живееше с мен преди съпругът й да се върне от Континента. Много се ядоса
