Съпругът й изпусна кърпата.
— Мили Боже, не! Кога е станало това? Последното, което чух, бе, че Ланкастър е смъртоносно ранен и изпратен да умре в Лондон.
Докато си пиеха кафето и похапваха от препечените филийки, намазани с мед и масло, тя му обясни как племенницата й бе разрешила проблема с женитбата си.
— Направили са му операция и Джослин пише, че се възстановява много добре. Безкрайно се радвам! Той ми беше любимецът.
— На мен също. — Полковникът въздъхна. — Много загинаха при Ватерло. Но британските офицери са замесени от кораво тесто. Може би си чула, че Майкъл Кениън е бил на смъртно легло? Също като майор Ланкастър го е споходило чудотворно избавление благодарение на Катерин Мелбърн, която се е грижила за него в Брюксел след битката.
— Чудесно! — Споменаването на приятелката й Катерин й напомни за дългите часове, когато двете работеха в болниците в Испания. С Божията помощ дано не им се наложи отново да превързват раните на умиращи млади мъже.
Лора и Дрю забравиха за закуската и се унесоха в спомени за общи приятели, някои от които вече не бяха между живите, а други се бяха завърнали невредими. След голямата битка новините достигаха трудно, но най-накрая се разбра пълният списък на загиналите.
— И сега, когато палавата ти племенница няма шанс да бъде вдовица, какви са намеренията й спрямо Дейвид Ланкастър? — попита Дрю, след като си размениха последните новини.
Лора отново погледна към писмото.
— Тя се надява да се прекрати брака. Жалко. Смятам, че Дейвид би бил прекрасен съпруг за нея, но понякога се питам дали тя не се страхува от брака и затова не се обвързва с никого.
— Подозирам, че тъкмо това е причината за завещанието на брат ти — замислено продължи Андрю. — Да я принуди да се омъжи, тъй като се е боял, че големият скандал в семейството им може да я превърне в стара мома за цял живот.
Лора примигна.
— Дрю, ти наистина си много проницателен. Сигурна съм, че си прав. Това обяснява всичко. Колко непочтено от страна на Едуард!
— За мъртвите или добро, или нищо — заяви съпругът и.
— Предполагам, че ще трябва да се върна отново в Лондон като компаньонка — със съжаление отбеляза Лора. Предпочиташе да остане в Кенингтън. Съпругът й разполагаше с няколко свободни седмици, преди да се върне в полка си, и един втори меден месец в провинцията щеше да бъде прекрасно преживяване.
— Защо, за Бога, двойка младоженци ще се нуждаят от компаньонка? — ухили се Андрю. — Ако не си там, може би ще се сближат дотолкова, че да решат да останат женени.
— Може би — намръщи се съпругата му. — Но се боя, че възмутителният начин, по който Джослин използва Дейвид, може да го отврати от нея.
Гъстите вежди на полковник Къркпатрик се извиха нагоре.
— И ти смяташ, че постъпката на племенницата ти е възмутителна? Нима това е същата лейди Лора Кендъл, която ме молеше да я отведа в Гретна Грийн, когато баща й отказа да ми я даде за жена?
— За Бога, никога не го казвай на Джослин! Години наред се опитвах да изграждам образа си на благовъзпитана и почтена дама. Ще ми натяква, ако разбере каква непокорна и луда глава съм била. — Очите й заблестяха. — Макар че трябва да призная, че ако баща ми не бе капитулирал, щях да те отведа в Шотландия.
Погледите им се срещнаха и двамата за миг се потопиха в най-съкровените си спомени. За повече от двадесет години като съпруга на офицер бракът им не само бе оцелял, но и бе укрепнал. Те бяха танцували на баловете в португалските дворци и яли мършави испански пилета в кирпичени колиби. Останала сама, понякога Лора прекарваше дълги мъчителни часове в очакване на най-лошата вест. Веднъж бе защитила себе си и малките си синове от бандити, насочила към тях пистолет с двете си треперещи ръце.
Това бе много вълнуващо, но лейди Къркпатрик вече жадуваше за нов етап в живота си. Изпълнен със спокойствие и сигурност, с лениви закуски и продължителна езда сред хълмовете на Кент. А когато момчетата й се оженят и народят деца, тя ще ги глези безумно. Андрю, Бог да го благослови, сигурно ще ги глези още повече.
— Би било чудесно, ако Джослин и Дейвид се влюбят един в друг — забеляза лейди Къркпатрик, като се върна в настоящето. — Тя се нуждае от мъж, който няма да се опитва да я промени, но и няма да й позволи да му се качи на главата.
Андрю прегърна съпругата си през кръста и започна нежно да хапе ухото й.
— Жените от семейство Кендъл никога не са могли да устоят на офицерите. На Джослин ще й бъдат нужни още двадесет години, за да стане красива като леля си, но и сега е достатъчно хубава, за да омае младия Ланкастър. Надявам се само, че няма да разбие сърцето му. Той не е от онзи тип мъже, които се отнасят несериозно към любовта.
Ръката му се плъзна чувствено по копринения й пеньоар и се спря на една от гърдите й.
— А сега ще спрем ли да приказваме за досадната ти племенница?
Лора се засмя и се извърна към съпруга си.
— Досадна? — шеговито повтори тя. — Но ти винаги си харесвал Джослин.
— В момента определено не я харесвам. — Устните му посрещнаха нейните и той промърмори: — Припомни ми докъде бяхме стигнали миналата нощ.
Андрю бе прав: Джослин не се нуждаеше от компаньонка. Двамата с майор Ланкастър щяха сами да се справят със ситуацията.
А леля й имаше много по-интересни занимания.
Глава 17
След като бе видяла кабинета на доктор Иън Кинлок в болницата „Сейнт Бартоломю“, Сали не остана изненадана, когато пристигна в частния кабинет на „Харли Стрийт“ и завари приемната в безпорядък. Все пак не бе очаквала подобен хаос.
Спря се объркано на прага. Пейките покрай стените бяха заети с чакащи пациенти. Деца пълзяха по пода, две момчета се бяха настанили върху разнебитеното бюро, а двамина се караха на висок глас кой е наред.
Младата жена преглътна дълбоко при вида на това безобразие и попита най-близката пациентка — жена в напреднала бременност:
— Това ли е кабинетът на доктор Иън Кинлок?
Жената само кимна, сякаш бе твърде уморена, за да разговаря. Сали огледа помещението.
— Тук винаги ли е така?
— В дните, когато приема без заплащане — да. В другите е доста по-спокойно.
Сали бе донесла кошница за пикник, надявайки се да хапне с Иън, но явно той скоро нямаше да се освободи. Тъкмо се питаше дали да не си тръгне, когато разгорещените гласове на спорещите мъже преминаха във викове. Размахаха се юмруци и сбиването изглеждаше неизбежно.
Без да мисли какво би причинил един побой на жените и децата в приемната, младата жена стисна решително устни и пристъпи напред.
— Извинете ме — със смразяващ тон заяви тя, — но ако възнамерявате да се биете, най-добре е да излезете навън.
Мъжете изненадано се извърнаха. По-високият — едър и плещест работник — отвърна войнствено:
— Този казва, че жена му е наред, но аз имам по-голяма нужда да ме види хирургът. Виждаш ли това? — Размаха неумело привързаната си ръка към Сали.
— Може да си чака реда като всички — изръмжа другият. — Жена ми е първа.
Надигнаха се гласове — някои изразяваха мнение, а други категорично взимаха страната на единия от двамата спорещи. Явно надеждите й за тиха и спокойна вечер нямаше да се сбъднат. Сали потисна въздишката си, отиде до бюрото и сложи кошницата зад него.
