— Слизайте долу! — нареди тя на удобно разположилите се там момчета.
Едното смушка с лакът другото и хлапаците се изпискаха. Сали им метна поглед, който би смразил и най-палавия ученик.
— Трябва ли да повтарям?
Хлапаците си размениха уплашени погледи и слязоха от бюрото.
— Като помощничка на доктор Кинлок, аз ще реша кой ще се прегледа пръв — заяви младата жена все още права. — Има ли някой, който спешно да се нуждае от лекарска помощ? Такъв, чиято рана или състояние може да причини смърт, ако лечението се забави?
Работникът понечи да вдигне ръка, но я отпусна, когато пронизващият поглед на Сали се впи в него. Пациентите се размърдаха и замърмориха нещо, но никой не заяви, че спешно се нуждае от помощ.
— Много добре. — Погледът й огледа приемната. — Кой е дошъл пръв?
Няколко души се обадиха, като всеки твърдеше, че е първи.
— Тишина! — Въпреки ниския си ръст, Сали още от ранните си години на учителка се бе научила да усмирява негодуващите с вътрешната си сила и авторитет, които излъчваше. Мигом се възцари тишина.
— Прегледите ще се извършват много по-гладко и спокойно, ако си помагаме — твърдо заяви тя. — Доктор Кинлок щедро ви предоставя безплатно уменията и времето си. А вие не бива да подлагате на изпитание търпението му. Ясно ли е?
Присъстващите занимаха енергично.
— — Ще направя списък с имената ви, подредени по реда, по който сте дошли — продължи тя. — Кой чака най-дълго?
След кратка пауза стеснителна възрастна жена вдигна ръка. Сали подозираше, че по-агресивните пациенти я бяха изпреварили. Намери лист хартия и записа името й.
Привършваше със списъка на пациентите, когато вратата на вътрешния кабинет се отвори. Излезе жена с малко момче с превръзка през рамото. Зад тях се показа умореното лице на Иън.
— Кой е следващият?
— Аз, сър — прошепна възрастната жена.
Тя се изправи, за да влезе в кабинета, а погледът на Иън се плъзна из чакалнята. Не бе свикнал пациентите му да се държат възпитано.
После зърна Сали и всичко му се изясни.
— Госпожице Ланкастър, радвам се, че днес ще можете да ми помогнете. — Думите бяха изречени напълно сериозно, но очите му приветливо блестяха.
Тя би вървяла с боси нозе през целия Уелс, за да заслужи подобно одобрение.
— Съжалявам, че не дойдох по-рано, докторе. Както и да е, вече всичко е под контрол.
— Виждам. — С игриви искрици в очите той хвана ръката на възрастната жена и й намигна да влезе в кабинета.
Решила, че това може да е полезно, Сали започна да разпитва пациентите за причините, които ги бяха довели в лекарския кабинет. Скоро разбра, че половината бяха дошли само като придружители на тези, които се нуждаеха от лечение. Други имаха незначителни проблеми, с които и сами можеха да се справят или имаха нужда просто някой да ги изслуша. Например една млада майка със сълзи на очите обясни колко много работа има около едно новородено и как се тревожи, че не се грижи както трябва за него.
Сали подържа бебето й и я изслуша съчувствено, след което увери младата майка, че детето е пълничко, изглежда здраво и явно за него се грижат много добре. Ободрена, първескинята реши, че леката кашлица на бебето й не е нещо опасно и си тръгна, без да се види с лекаря.
Прегледите се движеха с изненадваща бързина. Щом тълпата понамаля, Сали огледа бюрото и в най- долното чекмедже откри счетоводна книга и нахвърлени листове хартия с имена и суми. Бъркотията в счетоводството на Иън не я изненада.
Когато и последният пациент си тръгна, тя се опитваше да внесе ред в сметките. Иън се показа на прага, облегна се на рамката на вратата и скръсти ръце пред гърдите си.
— Тази вечер свърших много по-рано. Как, по дяволите, успя да намалиш тълпата?
— Не всички се нуждаеха от лекар. Някои имаха нужда просто да бъдат изслушани. — Тя се облегна назад и изпъна скованите си мускули. — А ти как досега си успявал да се справяш без помощник?
— Имах един, но той напусна. Нямам време да си потърся друг. — Лицето му се озари от надежда. — Предполагам, че работата тук едва ли ще те интересува? Не, едва ли.
Тя се поколеба дали да го запита доколко сериозно е предложението му. Всъщност работата този следобед й бе доставила удоволствие. Организацията на пациентите на Иън й бе дала прекрасната възможност да се прояви едновременно като тиранин и добър съветник. Неустоима комбинация.
— Мога да ти помагам, докато си намериш нов помощник — отвърна тя, напомняйки си, че вече нямаше нужда да работи. — Всъщност мога да ти помогна при подбора на помощник.
— Ти си ангел — пламенно заяви хирургът. — Не бих искал да предизвиквам щастливата си съдба, но не мога да не те попитам какво те доведе днес тук.
Тя посочи към кошницата за пикник.
— Донесох студена вечеря, но я подарих. Една жена с четири деца се нуждаеше от нея много повече, отколкото ние двамата.
— Истински ангел! Колкото щедра, толкова и способна — меко рече той. Вдигна ръка и докосна лицето й. Силните му пръсти бяха нежни като перце.
Тя затаи дъх, питайки се как е възможно само едно докосване да я развълнува. За миг се вгледаха един в друг, а атмосферата помежду им бе наситена с очакване.
Навярно очите й я бяха издали, защото той се прокашля и отпусна ръка.
— Разреши ми да те почерпя с една вечеря.
— Очаквам добра храна — съгласи се тя, горда че гласът й прозвуча спокойно, въпреки напрежението.
Докато се изправяше на крака, Сали вече бе сигурна в едно: поне за миг доктор Кинлок я бе възприел по начина, за който жадуваше.
Глава 18
Джослин погледна към своя компаньон за тазсутрешната закуска. Три седмици след операцията Дейвид изглеждаше много добре и почти нямаше нужда от бастуна си. След още месец с добро хранене и редовни физически упражнения щеше да се възстанови напълно.
Тя се усмихна, когато той тайно хвърли парче шунка на Изида, която чакаше до стола му. Котката глътна мръвката с удоволствие и най-безсрамно се отърка около крака му.
— Това е любов по сметка, майоре — закачливо подметна Джослин. — Тя би обичала и Бонапарт, ако й е изгодно.
— Чувал съм, че императорът не понасял котки. — Дейвид подхвърли още едно парче шунка на Изида. — Безспорно доказателство за лош характер.
Домакинята му се засмя.
— Леля Лора мрази котките.
Двамата си размениха развеселени погледи. Последните дни бяха спокойни и приятни, а те сякаш се намираха на необитаем остров като Робинзон Крузо. Леля Лора беше в Кент със съпруга си, а повечето от висшето общество бяха напуснали Лондон. Няколко пъти се отби Сали и ги посетиха неколцина от приятелите на Дейвид от армията. Дейвид бе прекрасен компаньон и Джослин се наслаждаваше на дългите и лениви дни, които прекарваха заедно в разходки из градината, обеди в беседката и оживени и интересни дискусии за книги и статии във вестниците.
Докато го наблюдаваше как почесва Изида зад ухото, младата жена за пръв път се запита дали той не намира живота им малко скучен. Престоят му в Лондон се бе ограничил до болницата и нейната къща.
— Искате ли днес да се поразходим с файтона? — попита тя.
— С удоволствие.
— Аз ще го карам и ще бъда безкрайно недоволна, ако се вкопчите в седалката, мърморейки по адрес на вятърничавите и лекомислени жени, които карат карети и файтони — рече тя с престорено заплашителен
