Джослин с отчаяние осъзна, че откликва на целувката му. Надяваше се, че няма да чувства нищо, но той бе дяволски привлекателен. Нещо повече, под легендарно студеното му държание тя бе доловила, че се крие почтен мъж. Макар че обиграният херцог едва ли щеше да се зарадва, ако разбере, че тя мисли за него по този начин.
Убедена, че на всяка цена трябва да разбере какво чувства, лейди Джослин се усмихна с най- очарователната си усмивка.
— Можем да обсъдим този въпрос, ваша светлост.
— Мисля, че би трябвало да ме наричате Рафи. Предпочитам го пред Рафаел. — Устните му се извиха в многозначителна усмивка. — Да ме кръстят на един архангел не е било много подходящо, не смятате ли? — После обхвана брадичката й с длан и докосна с устни нейните.
Джослин вкуси тази целувка със странно раздвоение. Той бе истински мъж и инстинктивният й отклик бе неопровержимо доказателство, че заслужено е спечелил репутацията си на великолепен любовник. Тъкмо това мечтаеше да намери у него.
Но той не бе Дейвид. Реакцията й към херцога бе слаба и мимолетна в сравнение с любовния пожар, който Дейвид бе запалил у нея.
Но най-странното бе, че й е било нужно толкова време, за да разпознае чувството, което не можеше да се сбърка. Беше започнала да се влюбва в Дейвид още от първия миг, когато го погледна в очите в болницата. И продължаваше да се влюбва, макар че упорито отричаше чувствата си, защото мисълта да бъде влюбена я плашеше до смърт. През цялото време се бе опитвала да се убеди, че Дейвид е само добър приятел, братът, когото винаги бе искала, докато в същото време се бе закачила на въдицата, както пъстървата на кукичката на рибаря.
Дейвид със сигурност щеше да се засмее, когато му го каже, но с топлина и разбиране, а не с подигравка. Сега, след като бе осъзнала всичко, трябваше да отиде при него и да го помоли да й прости лекомисленото и безотговорно поведение.
Тъкмо се канеше да се освободи от прегръдката на херцога, вратата на гостната рязко и шумно се разтвори.
Глава 34
За да стигнат до Лондон в ранния следобед, Дейвид Ланкастър и Хю Морган бяха пътували цяла нощ, без прекъсване. Когато спряха пред „Кромарти Хаус“, Дейвид набързо плати на кочияша на пощенския дилижанс, изскочи навън и нетърпеливо изкачи предните стъпала. Нямаше ключ, затова яростно удари чукчето. Стори му се, че измина цяла вечност, докато му отворят.
Дъдли се появи на прага и изненадано възкликна:
— Милорд! Колко… неочаквано.
Хю се втурна по стълбите, за да търси Мари, а Дейвид попита:
— Къде е съпругата ми? — Защото, за Бога, тя все още бе негова съпруга и му дължеше обяснение за поведението си.
— Нейно благородие е в гостната. Но… не е сама.
Гласът на иконома се извиси, когато Дейвид мина забързано край него и се запъти към гостната. Отвори рязко вратата и се закова на прага — Джослин бе в обятията на мъж, който навярно бе трижди проклетият херцог. Името му бе Кандоувър, според това, което Хю му бе разказал по време на пътуването.
Обзе го безумен гняв, който не можеше да се сравнява дори с яростта, която бе изпитвал на бойното поле. Значи интуицията му не го бе излъгала и Джослин се бе оказала една измамна илюзия, породена само от надеждите и бляновете му. Лятото бе свършило и след като се бе разделила с нежеланата девственост, тя можеше да се върне в Лондон, за да се хвърли в обятията на предпочитания си любовник.
Милата сценка се разпадна, когато тя вдигна глава и го видя. Дейвид смяташе, че едва ли можеше да стане по-зле, но грешеше.
— Дейвид! — извика Джослин и се отдръпна от другия. Лицето й засия, сякаш бе очаквала с нетърпение пристигането на съпруга си, а не копнееше да се озове в леглото на друг мъж. Или само за три кратки дни бе прекрачила границата между девственица и обиграна любовница?
Пристъпи към него с прострени ръце, за да го посрещне.
— Как се озова тук толкова бързо? Не те очаквах в Лондон по-рано от тази вечер. — Застина, когато видя изражението му.
Както винаги, изглеждаше открита и невинна. Стомахът на Дейвид се сви при мисълта, че никога не я бе познавал. Тя наистина си оставаше светска дама и идеална домакиня, дори при тези обстоятелства.
Лорд Престън сви юмруци, но успя да овладее гнева си и процеди през зъби:
— Очевидно пристигането ми е не само неочаквано, но и нежелано. — Стрелна със свиреп поглед другия мъж, който го наблюдаваше с присвити очи. Нямаше съмнение, че копелето имаше богат опит с разгневени съпрузи. — Предполагам, че това е херцог Кандоувър? Или скъпата ми съпруга има и други предпочитания?
Джослин ахна смаяно, а херцогът кимна студено.
— Аз съм Кандоувър. Вие сте в много по-изгодна позиция от мен, сър.
Значи всичко щеше да бъде цивилизовано. Дейвид горчиво си напомни, че Джослин не се бе преструвала, че го желае за истински съпруг. Той й бе обещал, че ще я освободи от брачните клетви, а формалният им брак не включваше да се държи с нея обидно под собствения й покрив. Тя бе направила много за него и това, че не бе способна да го обича, не бе по нейна вина. Оставаше за негова сметка.
Въпреки това му се искаше да удуши херцога с голи ръце. Съперникът му притежаваше атлетична фигура, но не можеше да бъде достоен противник на опитен войник. Дейвид прокле чувството си за справедливост. Жестокостта щеше да облекчи бушуващия в него гняв и изгарящата болка, но той нямаше право да убива Кандоувър. Джослин сама бе избрала херцога.
— Аз съм Престън, съпругът на тази дама, макар и не за дълго — изрече Дейвид с глас, който и стъкло би разрязал. — Леденият му поглед се върна върху Джослин. — Поднасям извиненията си, затова че прекъснах забавленията ви. Ще събера вещите си и повече никога няма да ви обезпокоя. — Завъртя се на пети и излезе, затръшвайки вратата с такава сила, че прозорците звъннаха.
Разтреперана, Джослин се отпусна в едно кресло и притисна ръце към гърдите си. Беше толкова щастлива, че най-после бе осъзнала истинските си чувства, та изобщо не помисли в каква компрометираща ситуация се бе озовала — докато не видя пребледнялото от ярост лице на Дейвид. Дори и да доживееше до сто години, никога няма да забрави израза на лицето му — съчетание от гняв и непоносима болка, породени от нейното предателство.
Още от първата им среща в болницата Дейвид бе отворил сърцето си за нея с цялата щедрост, на която бе способен, винаги дарявайки я с утеха и доброта. Той дори бе готов да лъжесвидетелства и да разкрие унизителни интимни подробности, само и само да осигури нужните доказателства за анулирането на техния брак.
А как му се бе отплатила тя? Когато й призна любовта си и беше най-уязвим, тя го отблъсна и избяга без обяснение. А когато той забрави гордостта си и я последва, я намери в обятията на друг мъж с много по- благороден произход и много по-богат. Мили Боже, как ли я презираше!
Тя заби невиждащи очи във вратата, затръшнала се зад него. Знаеше, че парализиращото вцепенение, което я бе обзело, бе само тънка преграда пред океана от болка. Сега той никога нямаше дай повярва, че го обича. Каква ирония на съдбата, в мига, в който бе осъзнала любовта си, тя завинаги бе разрушила възможността някога да я сподели със съпруга си.
— Съпругът ви изглежда не споделя възгледа ви, че бракът ви е по взаимна изгода — сепна я сухият глас на херцога. Напълно бе забравила за присъствието на Кандоувър.
Джослин вдигна поглед. Изгаряше от срам, задето го бе направила свидетел на подобна сцена.
— Съжалявам — прошепна младата жена.
— Какво игра играете? Съпругът ви не ми прилича на човек, който би се оставил да го манипулират с ревност. Той е в състояние да ви напусне или да ви извие врата, но никога не би участвал в нечисти любовни игри. — Очите му бяха твърди като кремък.
Джослин с усилие овладя обърканите си чувства и едва намери сили да заговори. Кандоувър
