Двамата братя близнаци

Рената ПакариеДвамата братя близнаци

Една жена имала двама сина близнаци. Единия тя нарекла Луемба, а другия — Мавунгу.

В деня на тяхното раждане наречницата дала на майка им две кръгли и гладки камъчета и казала:

— Тези камъчета ще пазят от зло твоите синове! — и добавила: — Окачи ги на шиите им и ги предупреди, като пораснат, да не ги снемат оттам.

Така и направила жената. Момчетата пораснали и станали много красиви. Един ден Мавунгу, комуто било дотегнало да живее все на едно и също място, решил да тръгне по широкия свят, за да търси приключения.

— Аз не ще ти попреча да заминеш — рекла майка му, — но сме толкова бедни, че не мога да ти дам нищо за из пътя.

— О, не се грижи за това — отговорил младежът, — време е да изпробвам силата на моето камъче.

Простил се с майка си и брат си и се отправил към гората. Като стигнал там, откъснал няколко стръка трева, допрял ги до камъчето си и рекъл:

— Сега ти се превърни на кон! — и хвърлил на земята най-дългия стрък трева.

— А ти стани нож! — продължил да нарежда той, като прегънал на две другия стрък трева.

— А ти се превърни на пушка! — заповядал той на третия стрък трева.

И незабавно един красив кон затропал до него, един нож се окачил на пояса му и една прекрасна пушка увиснала на рамото му.

Мавунгу се зарадвал, качил се на коня и потеглил. Яздил дълго време, докато се почувствувал изморен и гладен.

— Камъче, ще ме умориш от глад! — казал той и го пипнал.

Трябва да ви кажа, че недалеч от мястото, където Мавунгу се бил спрял да яде, имало един хубав град. Той се управлявал от цар, който имал само една дъщеря и тя била много галена. Девойката била на години за женене, но макар и мнозина да я били искали за жена, тя отказвала на всички, тъй като никой не и харесвал.

Мавунгу стигнал до града и се спрял на брега на реката, която течела край него. Там била и царската дъщеря със своите приятелки. Щом зърнала младия странник, изтичала бързо при баща си и майка си и им рекла:

— Видях мъжа, когото искам за съпруг, и ще умра, ако не се оженя за него! Бащата изпратил хора да посрещнат младия чужденец и го поканил на пиршество в дома си.

Мавунгу направил много добро впечатление на царя. А когато момъкът му поднесъл ценни дарове, алчният цар не се поколебал да му предложи да се ожени за дъщеря му.

— Ако става дума за момичето, което срещнах на реката, приемам на драго сърце — казал Мавунгу.

И сватбата им била отпразнувана с много радост и веселие.

А сега трябва да ви кажа, че в дома на младите съпрузи имало три големи огледала, които били грижливо покрити.

Мавунгу, разбира се, бил много любопитен да разбере какво се вижда в тях.

— Жено — казал той един ден, — защо тези огледала са покрити?

— Защото не са огледала като всички останали — отговорила му тя.

— Покажи ми ги тогава.

— Внимавай, защото това е много опасно!

— Моля ти се, покажи ми ги, колкото и да е опасно.

Момичето дръпнало платното, което покривало първото огледало, и … веднага Мавунгу видял в него родния си град с всичките му улици и къщи; можал да види дори и собствения си дом и се почувствувал много честит.

— Не разбирам какво лошо има в това, че видях града, където съм роден — рекъл той на младата си жена.

— Да, знам — отговорила жена му. — Който погледне в това огледало, вижда родния си град с всичките му улици и къщи. В другото огледало пък вижда градовете, през които някога е минал.

И като рекла това, открила второто огледало, в което Мавунгу видял едно след друго всичките места, през които бил минал по време на своето пътуване.

— А третото огледало?

— Третото огледало не може да се открие.

— Защо?

— Защото ще видиш града, от който никой не се връща.

— Покажи ми го! — извикал Мавунгу и дръпнал платното, което покривало третото огледало.

Това, което видял, било страшно, но младежът се загледал продължително и почувствувал силно желание да отиде в този град.

— Трябва да отида там! — казал той на жена си.

— Знаех си аз, знаех си — разплакала се младата жена. — Заклевам те, не отивай там, защото няма да се върнеш никога!

— Не бой се — засмял се Мавунгу, — моето камъче ще ми помогне.

Съпругата плакала много, но младият мъж бил решил да отиде, взел коня си, пушката н ножа и тръгнал за града, от който никой не се връщал.

Препускал той дни наред, докато накрая му се сторило, че е близо до града, който търси. Като се поогледал наоколо, видял една старица, седнала до голяма купчина от бели и черни камъни.

— Бабо, имаш ли огън да си запаля лулата? — я попитал Мавунгу.

— Слез от коня и се приближи — отговорила жената.

Мавунгу направил така, както му казала жената — слязъл от коня си и се приближил, за да си вземе огън.

Но щом старата жена докоснала ръката му, младият човек се превърнал в черен камък, а конят му в бял. Жената търкулнала двата камъка близо до купчината, после си седнала доволна на мястото.

* * *

Минало много време. Луемба, учуден, че брат му все още не се е обадил, един ден казал на майка си:

— Мамо, мисля, че с Мавунгу се е случило нещо; реших да отида да го потърся.

— Добре си намислил, синко — казала майката, — само не забравяй да ми пратиш вест, както стори брат ти.

Луемба отишъл в гората, откъснал няколко стръка трева и с помощта на своето камъче, превърнал единия от стръковете в кон, другия в нож, а третия в пушка. Послетръгнал на път.

Пътувал много дни, най-после пристигнал в един град. Това бил градът, в който Мавунгу се бил оженил.

Щом кракът му стъпил на главната улица, много народ се струпал около него и всички викали:

— Той се върна! Той се върна!

— Съобщете на царската дъщеря, че мъжът и се върна!

— Върна се Мавунгу, съпругът на царската дъщеря!

Като чул тези викове, Луемба разбрал, че тук сигурно ще научи нещо за брат си Мавунгу; но дори не успял да попита каквото и да било, защото, щом слязъл от коня си, една прекрасна девойка го прегърнала и му казала:

— Най-после се върна, съпруже мой! Луемба отстранил момичето от себе си и му казал много любезно, че трябва да има грешка, тъй като той не е Мавунгу.

— Ти се шегуваш, съпруже мой — засмяла се жената и започнала да скача от радост. После заповядала да приготвят голямо пиршество, на което поканила всички жители на града.

Напразно Луемба се опитвал да обясни кой е той, но нито жената на брат му, нито царят, нито другите жители на града искали да му повярват. Накрая дори никой вече не искал да го слуша, затова младежът трябвало да млъкне и сам да се помъчи да открие какво е станало с Мавунгу.