Х. Бийм Пайпър
Смут в храма
Ят-зар гледаше от златния си трон през мъглата от тамян към дъното на потъналия в сумрак храм с извисяващи се колони. Ят-Зар бе идол, изваян в колосални размери и с изключително майсторство. Имаше три тюркоазени очи, големи колкото топка за врата, и шест ръце. В най-горната си дясна ръка държеше меч с оформено като пламък острие, в средната — украсен със скъпоценни камъни фалически предмет, а с най- долната стискаше за ушите един заек. В левите си ръце държеше бронзова факла с лъскав меден пламък, голяма чаша със столче и везни с яйце върху едното блюдо, балансирано от череп в другото. Имаше голяма разделена на две бради от златни жички, птичи крака и други подобни причудливи анатомически особености. Тронът му се извисяваше върху висок двайсет стъпки каменен плинт, в чиято предна страна зееше вход, закрит с дървен, богато позлатен и изрисуван параван.
Точно пред идола върху голяма възглавница на сини и златисти шарки бе клекнал върховният свещеник Гулам. Бе облечен в тъмносиня мантия със златни пискюли, на главата му бе поставена висока конусообразна златна митра, а фалшивата му светлосиня брада бе разделени на две като тази на идола. Припяваше някаква монотонна молитва, вдигнал в двете си ръце за божествена благословия дълъг извит нож. На трийсетина стъпки зад него около квадратен каменен олтар четирима свещеници в светлосини мантии с по-малки златисти пискюли и тъмносини фалшиви бради подготвяха жертвоприношението. На значително разстояние в задната половина на храма около двеста поклонници — някои по-заможни граждани в туники със златни пискюли, занаятчии в туники без пискюли, войници с ризници и обикновени стоманени шлемове, един офицер в богато варакосани доспехи, няколко селяни в прости ризи и жени от всички съсловия — се бяха проснали върху каменния под.
Гулам се изправи, поклони се дълбоко на Ят-Зар и заотстъпва към олтара, изпънал ножа пред себе си. Един от свещениците бръкна в извезан с пискюли чувал и извади от него доста едър и очевидно домашно отгледан жив заек — стискаше го за ушите, а друг от свещениците хвана задните му крака. Третият свещеник вдигна една сребърна кана, а четвъртият раздуха олтарния огън със сребърно ветрило. Четиримата запяха провлачено и в същия момент Гулам се извърна и светкавично заби острието в гърлото на заека. Свещеникът подложи каната под струйката кръв и щом тя спря да тече, поставиха заека в огъня. Гулам и четиримата му помощници нададоха вик и богомолците отвърнаха със същото.
След малко върховният жрец тръгна с протегнат напред нож, заобиколи молитвената възглавница и влезе през входа под идола в Светая светих. Момче в бяла мантия на послушник го посрещна, пое ножа и го отнесе тържествено към фонтана за измиване. Осемте по-низши свещеници, които бяха седнали до една дълга маса, се изправиха и се поклониха, след което отново седнаха и продължиха да се хранят и да отпиват от питиетата. На друга маса бяха седнали неколцина по-високостоящи свещеници, които кимнаха небрежно за поздрав.
Гулам прекоси стаята, приближи се до Тройния воал пред Палата на Ят-Зар, в който можеха да пристъпват само най-върховните свещеници, открехна завесата и спря пред голямата позлатена врата. Бръкна под мантията и извади малък предмет, който приличаше на автоматичен молив, мушна заострения край в малък отвор във вратата и натисна. Вратата се отвори, той влезе, тя се затвори зад него и едновременно с щракването на ключалката се включи осветлението. Гулам свали митрата и фалшивата брада, постави ги върху една маса, развърза широкия колан и свали мантията. Остана по широки панталони и кремава риза с подобно на пистолет оръжие в презраменния кобур под лявата ръка — вече не Гулам, върховният свещеник на Ят-Зар, а Странор Слет, агент резидент на Транстемпоралната миннодобивна корпорация в този времепредел на сектор Протоарийски в Четвърто ниво. Отвори една врата в противоположния край на преддверието, отиде до антиграв-шахтата и полетя надолу.
Храмове на Ят-Зар имаше във всеки времепредел на Протоарийския сектор, тъй като преклонението към него бе стародавно за хулгунския народ в тази зона на паравремето, но само няколко бяха тези, които имаха подобни инсталации, и всички бяха собственост на Миннодобивната корпорация, която притежаваше правото за експлоатация на урановите руди в сектора. През изминалите десет века, откак Корпорацията бе започнала дейността си в сектора, процедурата бе стандартна. Няколко паравреми от Първо ниво се прехвърляха в избран времепредел и отвличаха високостоящ свещеник на Ят-Зар, за предпочитане върховния свещеник на храма в Йолдав или Зурб. Упойваха го и го прехвърляха в Първо ниво, където получаваше хипноиндоктриниране и докато се намираше в безсъзнание, правеха хирургическа операция на ушите му, благодарение на което след това можеше да чува звуци извън нормалния диапазон. Например пискливите крясъци на прилепите и още по-важно — да чува гласове по използван в Първо ниво говорител с честотата на усилен телефон. Освен това заличаваха паметта му от момента на отвличането и го зареждаха с псевдоспомени за посещение до Селенията на Ят-Зар от другата страна на небето. След това го връщаха в неговия времепредел и го оставяха на отдалечен от храма планински връх, където винаги го намираше непознат селянин с магаре и го завеждаше в храма, след което изчезваше необяснимо.
Тогава свещеникът започваше да чува гласове, обикновено когато служеше до олтара. Те предсказваха бъдещи събития, които задължително се случваха точно както бяха предсказани. Или пък известяваха за случили се другаде неща, новината за които не би могла да пристигне за по-малко от дни или дори седмици. Не след дълго светецът, който приживе бе видял Селенията на Ят-Зар, се прочуваше като велик прорицател и много бързо се издигаше до върха на свещеническата йерархия.
След това той получаваше две заповеди от Ят-Зар. Първата предписваше всички по-низши свещеници да обикалят от храм на храм, без да се задържат по-дълго от една година на едно място. Това осигуряваше постоянен поток от новодошли, непознати на местните високопоставени свещеници, като повечето от тях бяха паравреми. Втората постановяваше да се построи палат на Ят-Зар до задната стена на всеки храм. Размерите биваха уточнени до най-малките подробности, стените трябваше да бъдат каменни и без прозорци, с една-единствена врата към Светая светих и преди иззиждането им вратата трябваше да бъде залоствана отвътре. Пред вратата трябваше да се закачи троен воал от брокат. Понякога подобни нововъведения срещаха несъгласието на по-консервативните представители на висшето свещеничество. Най-отявленият измежду тях задължително се разболяваше от неочаквана и тежка болест, която отминаваше само ако или когато оттеглеше несъгласието си.
Много скоро след завършването на Палата на Ят-Зар иззад дебелите стени започваха да се чуват странни звуци. След известно време някой от по-младите свещеници оповестяваше, че е имал прозрение да мине през воала и да почука на вратата. Щом минеше зад завесата, той използваше активатора си да влезе вътре и да се върне с паравремеви конвейер в Първо ниво, за да изкара заслужена почивка. Когато върховният свещеник след няколко часа го последваше зад воала и установяваше, че е изчезнал, това се обявяваше за чудо. Седмица по-късно се случваше още по-велико чудо. Младият свещеник се завръщаше през Тройния воал, облечен в одеяния, които никой никога не бе виждал, и със странна кутия в ръцете. Той обявяваше, че Ят-Зар му е наредил да издигне нов храм в планината, чието точно местоположение оповестяваше божият глас от кутията.
Сега вече нямаше никакви съмнения и несъгласия. Предвождана от осенения с кутията в ръце процесия потегляше на път и когато дрезгавият божи глас изломотваше нещо неразбрано, започваше работа на посоченото място. Тези храмове не бяха изграждани от местни зидари. Зидарите и дърводелците пристигаха от много далеч и говореха на странен език, а когато храмът биваше завършван, никой не ги виждаше да го напускат. Хората твърдяха, че били убивани от свещениците и погребвани под олтара, за да бъдат запазени божествените тайни. Във всеки храм имаше идол на Ят-Зар, явно от божествен произход, тъй като изработката не бе по възможностите на никой от местните майстори. Свещениците на такъв храм се освобождаваха по божествена повеля от правилото за ежегодна смяна на храма.
Никой естествено нямаше никаква представа, че под съответния храм се разработва уранова мина, от която рудата се откарва в друг времепредел. Народът хулгун не знаеше нищо за урана, а дори и в сънищата си не бе виждал други времепредели. Тайната на паравремевото прехвърляне принадлежеше единствено на цивилизацията от Първо ниво, която я бе открила и която я охраняваше с всички възможни средства.
Странор Слет стигна дъното на антиграв-шахтата и инстинктивно погледна надясно към товарните конвейери. Единият бе отнесъл товара си на повече от стотици хиляди парагодини в Първо ниво. Друг
