него. Един от обикновените свещеници свали митрата и синята брада, приближи до радиото и си постави слушалките. Въркън Вал и Таманд Драв включиха видеоекрана, на който се появи изображение на Светая светих.
Шестима мъже бяха насядали около банкетната маса на високопоставените свещеници и отпиваха от златни чаши със столчета. Петима бяха облечени в черни мантии със зелени маншети, характерни за жреците на Муз-Азин. Шестият беше офицер на чулдунските стрелци с позлатена ризница и шлем.
— Но това са храмовите свети потири! — извика възмутен Таманд Драв. След което се засмя иронично. — Започвам да гледам сериозно на тая работа. Време е да си взема дълъг отпуск. Светотатството обаче наистина ме вбеси!
— Да пипнем езичниците, докато съгрешават — обади се Въркън Вал. — Парализаторите ще свършат работа.
Той извади палката с луковичи накрайник и отключи вратата. Таманд Драв и един от свещениците на Зурб го последваха, а останалите се струпаха зад тях. Тримата минаха през воалите и се втурнаха в Светая светих. Въркън Вал насочи луковицата на своя парализатор към шестимата насядали около масата мъже и натисна бутона. И други парализатори влязоха в действие и шестимата изпаднаха в безсъзнание. Офицерът се търкулна от стола и ризницата му издрънча на пода. Двама свещеници се захлупиха върху масата. Останалите просто се отпуснаха върху облегалките, изпускайки чашите си.
— Дайте на всеки по още една доза за по-сигурно — нареди Въркън Вал на двама от своите. — Е, Таманд, има ли друг вход към централния храм, освен тази врата?
— Нагоре по тези стълби — посочи Таманд. — Има странична галерия. От нея можем да покрием цялото пространство.
— Вземи твоите хора и се качвайте. Аз ще вляза с няколко души през вратата. Там има двайсетина стрелци, но не бива да позволим на никой да пусне дори и една стрела, преди да ги свалим. Три минути достатъчни ли са?
— Предостатъчни. Нека са две — отвърна Таманд Драв.
Той тръгна със свещениците по стълбите и всички изчезнаха в галерията на храма. Въркън Вал изчака да мине една минута и придружен от Бранад Клав и още няколко паравремеви полицаи, мина под плинта и надникна във вътрешността на храма. Няколко стрелци със стоманени шлемове и плетени ризници без ръкави се бяха струпали около олтара и готвеха нещо в едно гърне. Повечето от останалите, явно стари войници, се бяха проснали в полудрямка на пода. Други петима-шестима бяха клекнали в кръг и играеха на някаква игра със зарове — друга почти универсална военна традиция.
Двете минути изминаха. Вал насочи парализатора към мъжете около олтара, натисна бутона, премествайки луковицата последователно към всеки, и те изпопадаха като цапардосани с тояга. В същото време Таманд Драв и неговият взвод зашеметиха комарджиите. Въркън Вал, Бранад Клав и останалите се погрижиха за задрямалите по пода. За по-малко от трийсет секунди чулдуните в храма бяха обездвижени до един.
— Добре, погрижете се никой да не дойде в съзнание преждевременно — нареди Въркън Вал. — Вземете оръжията им и проверете някой да не е скрил нож или нещо друго в себе си. Кой носи спринцовката и ампулите с упойка?
Оказа се, че са останали у някой, който сигурно все още чакаше на Първо ниво да бъде прехвърлен с конвейера. Въркън Вал изруга. Винаги се случваше нещо такова, когато в една операция участваха повече от половин дузина полицаи.
— Добре, някои да останат тук. Обикаляйте ги един по един и използвайте парализаторите и при най- малко потрепване на мускулче.
Парализаторите бяха чудесни, ефективни и хуманни оръжия, но на тях не можеше да се разчита. Една и съща доза можеше да стигне на един за цял час, но друг държеше само десетина-петнайсет минути.
— И внимавайте някой да не симулира.
Той се върна през вратата под плинта, огледа украсените дървени паравани и се запита колко ли време ще е нужно, за да домъкнат тук новия Ят-Зар от конвейера. Петимата свещеници и офицерът бяха все така в безсъзнание. Един от полицаите ги претърсваше.
— Вижте какви оръжия носят тези свещеници! — Той вдигна къс железен боздуган. — Закачат ги на коланите си. — Пусна боздугана на масата и започна да претърсва следващия жрец. — Охо! Я вижте!
И измъкна ръка изпод лявата страна на безчувствения мъж. Държеше сигма-лъчев иглер. Въркън Вал го огледа и навъсено кимна.
— Държи го в стандартен кобур — добави полицаят, като подаде оръжието през масата. — Какво ще кажете?
— Нещо друго необичайно намери ли у него?
— Минутка. — Полицаят започна да разсъблича жреца на Муз-Азин. Въркън Вал обиколи около масата, за да му помогне. Нямаше други подозрителни предмети.
— Може да го е взел от някой затворник, но не ми харесва, че знае как да си постави кобура — отбеляза Въркън Вал. — Конвейерът вече замина ли? — Полицаят кимна и той продължи: — Когато се върне, откарайте го в Първо ниво. Надявам се да донесат упойката със следващия товар. Когато го върнеш, отведи го незабавно в Дергабар със страторакета и внимавай да стигне жив. Искам да бъде разпитан под наркохипноза от психотехник от Паравремевата комисия в присъствието на Главния Торта Карф и отговорен представител на Комисията. Тази работа ще излезе дебела.
След около час цялата група беше настанена в храма. Дървеният параван не създаде никакви проблеми — плъзна се съвсем плавно встрани — и огромният идол се полюшваше в антиграв в централната част на храма. Въркън Вал постоянно неспокойно поглеждаше часовника си.
— Остават около два часа до залез — каза той на Странор Слет. — Но както сам спомена, тези хулгуни не са астрономи, а е и малко облачно. Би ми се искало Кранар Джърт да се обади с нещо по- определено.
Минаха още двайсет минути. Радиосвързочникът най-после се появи в храма.
— Готово! — викна той. — Човекът на Кранар Джърт се е обадил. Кранар Джърт държи връзка с него чрез миниатюрен предавател в ръкава му. В момента е в двора на двореца. Все още не са извели жертвите, но Курчук е изнесен навън върху трона си до платформата пред цитаделата. Във вътрешния двор се събира огромна тълпа, а още повече са по улиците отвън. Вратите на двореца са широко отворени.
— Това е! — извика Въркън Вал. — Стройте се, парадът започва. Бранад, ти, Таманд, Странор и аз отпред, десетина души с парализатори малко зад нас. След това Ят-Зар на десетина стъпки над земята и накрая останалите. Ходом марш!
Излязоха от храма и закрачиха по широкото шосе към двореца. Отначало нямаше много народ. Повечето жители на Зурб се бяха струпали в двореца — щастливците във вътрешния двор, а закъснелите отвън. Първите, които започнаха да срещат, се опулваха изумени, а някои, които си спомняха за предателското си богохулство, започнаха да вият за прошка. Други — значително мнозинство — осъзнаваха, че истинската тежест на шестте ръце на Ят-Зар ще се стовари върху крал Курчук, и си плюеха на петите, за да се отдалечат колкото е възможно повече от двореца, преди да се е стоварило възмездието.
Колкото повече приближаваха вратите на двореца, толкова по-плътни ставаха тълпите от онези, които не бяха успели да се натъпчат вътре. Паниката тук бе още по-грандиозна. Много народ биваше премазван и осакатяван в суматохата на бягството и се наложи да използват парализаторите, за да си разчистват пътя. Ефектът беше още по-ужасяващ. Всички бяха убедени, че Ят-Зар умъртвява грешниците по пътя си.
За късмет вратите се оказаха достатъчно високи, за да мине през тях божеството, без да се налага да го свалят прекалено ниско до земята. Вътре тълпата се дръпна, отваряйки в двора истинска просека. Достатъчно бе да парализират само няколко души, за да успеят извисяващото се божество и придружаващите го свещеници да се приближат до каменната платформа, където върху трона си бе седнал кралят, а от двете му страни стояха придворните и жреците на Муз-Азин в черните си мантии. Пред тях имаше редица стрелци.
— Хорв, премести Ят-Зар стотина стъпки по-напред и го вдигни петдесет нагоре — нареди Въркън Вал. — По-бързо!
Щом шесторъкият антропоморфичен идол се издигна и се придвижи към гущероподобния си съперник, Въркън Вал извади иглера и го насочи към антуража около трона.
