приличат на биологичните пиримидинови молекули — а те спадат към основните градивни блокове на носителите на наследствеността, дезоксирибонуклеиновата киселина (ДНК).
Междувременно д-р Джон Гронин и д-р Карлтън Мур от Аризонския държавен университет съобщават на 25 юли 1971 г, в сп. „Сайънс“, че в метеорита Аленде те не са успели да открият с традиционна методика никакви аминокиселини. Като сравняват изследваните досега тела, те установяват, че Мърчисън и Мюри спадат към друг тип въглероден хондрит, който съдържа 2–3 процента въглерод и около 0,2 процента азот. Аленде е представител на трети тип, тъй като съдържа само 0,25 процента въглерод и 0,006 процента азот. Това показва, че не всички видове въглеродни хондрити са носители на зародиша на живота.
На 24 март 1972 г. в „Нейчър“ група учени съобщиха, че е помощта на друга методика са открили и в метеоритите Аленде значително количество пара-формалдехид, т.е. верига от молекули на формалдехидни съединения. Съобщението е подписано от д-р Ървинг Бърджър, д-р П. Зубопиц, д-р Дж. Чен-длър от Американската геологическа служба и д-р Р. Кларк от Смитсъновия институт.
Два месеца по-рано в същото списание д-р Р. Рош от Калгарския университет в канадския щат Алберта доказваше, че формалдехидът, открит във Вселената, е космополимер.
„На този етап можем само да правим предположения — пише Понамперума в сп. «Геотаймс» за резултатите от своите изследвания на първите два метеорита. — Въпреки това откриването на еднакво комплексно подреждане на аминокиселините и пиримидините в двата метеорита може да означава, че това е основната фаза на един химичен процес, който е довел до възникването на живота… Ако започнем с тези 18 аминокиселини, теоретично е възможно да изградим един жив организъм.“
Откритията на Понамперума за простите аминокиселини в метеоритите и откритията на Харада за същите вещества в някои лунни образци дадоха импулс за серия опити на биолозите д-р Мери Сондърс и д-р Доана Ролфинг от университета в Южна Каролина в Колумбия. Те загряват редица прости аминокиселини до 175° С. След няколко дни получават редица по-сложни аминокиселини. Накрая те сравняват своите резултати с изводите от по-ранни опити за синтезиране на органични вещества в земната атмосфера. Количеството на отделните сложни аминокиселини и в четирите случая — при Милер, Фокс, с лунните образци и с метеоритите — по принцип съвпада. Винаги най-много е глицинът, три пъти на второ място остава аланинът, два пъти на трето място — аспарагиновата киселина…
„Нашите опити показват — пишат М. Сондърс и Д. Ролфинг през 1972 г. в сп. «Сайънс», — че ако аминокиселините съществуват непрекъснато в свободно състояние, после под въздействието ни топлината те могат да се полимеризират, т.е. да се свързват в дълги вериги. И ако групата на д-р Р. Кийгс има право, когато твърди, че в далечното минало Луната е била гореща, можем да предполагаме, че полимери, подобни на протеина, биха могли да съществуват и извън Земята.“
И изведнъж се появиха забележителните данни за множество въглеродни хондрити, някои от които биха могли да бъдат носители на първоматерията на живота във Вселената. — Въглеродните хондрити са най- редкият материал за изследване — заяви д-р Зденек Цеплеха. — Те имат малка гъстота н сцепление и затова повечето от тях се разпадат в атмосферата на нашата Земя. В космичното пространство броят на тези метеорити е огромен. Това установихме наскоро заедно с д-р Роберт Маккроски в астрофизическата обсерватория Смитсън в Кембридж. Анализирахме снимки от няколкостотин ясни болида, получени с помощта на камери от Европейската мрежа и американската Прерийна мрежа. Оказа се, че обикновените хондрити, които преобладават в нашите музеи, са само 8 процента във вселената. Обратно — въглеродните хондрити са около 60 процента. При това те са предимно от I тип, или дори по-редки, и затова може би с по-голямо съдържание на въглерод, отколкото обикновено има в тип I. Общо във Вселената има 27 процента кометни частици и 5 процента рядък материал с гъбовидна структура. Нашите наблюдения се отнасят до телата с размери от няколко десетки сантиметра до десетки метра.
Какъв извод можем да направим? Става ясно огромното влияние на земната атмосфера, която като „сито“ не позволява на слабо съединените въглеродни хондрити да достигнат Земята. Минават само най- големите обекти. За да можем да намерим на Земята поне малък камък от въглероден хондрит, неговото първично тяло трябва да бъде поне 10 пъти по-голямо в сравнение с обикновения хондрит, който минава през атмосферата. Освен това много е възможно на Земята да има голямо количество материал, за който изобщо не знаем… Изследването на въглеродните хондрити с нови лабораторни методи успешно продължава.
В метеорита Мугей, които падна през 1889 г. в Украйна, акад. Александър Виноградов и д-р Генадий Вдовикин от Вернадския институт по геохимия и аналитична химия при АН на СССР откриват полинуклеотиди, подобни на ДНК, но неизвестни на Земята. Намерените аминокиселини напомнят веществата, открити в Мърчисън. Двамата известни съветски учени не изключват възможността в първоначалния облак от газове и прах, от който вероятно възникват планетните системи, да са съществували благоприятни условия за естествен синтез на полинуклеотиди от едноклетъчни вещества, и то при сравнително ниска температура.
Една година по-късно, в края на 1973 г., Квенволден даде ново доказателство. В метеоритите Мюри и Мърчисън той откри 17 различни мастни киселини, който не се срещат на Земята.
Всичко това дава повод за нови размишления. Дали нашата планета не е била бомбардирана от метеорити скоро след своето формиране и дали животът на Земята не е донесен от въглеродни хондрити? Или ако първичните примитивни форми на живот са се създали на Земята самоволно, дали дъждът от метеорити не е донесъл още животворни вещества и с това развитието да се е ускорило или усъвършенствувало? И дали някои типове въглеродни хондрити или други непознати материали не са вечните носители на първоматерията на живота?
Управлявана панспермия
От повърхността на планетите се откъсват голямо количество микроби, които се наричат космозоа, и се носят в космичното пространство. Щом достигнат друга подходяща планета, те я населват. Тази представа за живота навсякъде и винаги — теорията за панспермията — принадлежи па шведския учен Сванте Арениус и е създадена през 1908 г. Неговите колеги я отхвърлиха, защото авторът й не можеше да докаже нито една точка от нея. Микроорганизмите едва ли биха издържали пътуване при суровите условия на космическото пространство. Не е ясен също така и начинът на откъсването на космозоата от повърхността на създалото я тяло. Това не обяснява първоначалното развитие на живота.
През 1930 г. Константин Циолковски усъвършенствува хипотезата за панспермията. Същества, много по-интелигентни от нас и обитавали някои далечни планети, са разнасяли живота и по другите небесни тела. „Без намесата на Разума — пише съветският теоретик — спорите не биха могли да изминат непреодолимите разстояния …“
Повече от две десетилетия никой не се занимава с тази идея. После Мелвин Калвин предположи, че първите организми са могли да достигнат Земята с помощта на метеорити. Ако са били скрити в ядрата им, суровата среда на Вселената не ги заплашва. Със същата възможност за защита е съгласен и Саган, който по-късно провери хипотезата на Арениус. Той по експериментален път установи, че и най-издръжливият микроорганизъм би загинал при свободното движение във Вселената, защото ще е изложен в продължение на столетия на унищожителното въздействие на радиацията.
През 1973 г. идеята на Циолковски бе развита от генетиците проф. Френсис Крик и д-р Лесли Оргуел от Института за биологически изследвания Салк в Калифорния. В статията „Управлявана панспермия“, която излезе в американското астрономическо списание „Икар“, те пишат: „На други планетни системи разумен живот по естествен път може да възникне по-рано, отколкото на Земята“. Те тръгват от предположението на В. Мец от 1972 г., според което нашата Галактика е на 13 милиарда години. Първото поколение звезди вероятно не е имало планети. Но второто поколение, което според А. Блау и М. Шмит е възникнало два милиарда години след формирането на Млечния път, вероятно вече е имало. „Ето защо много е възможно планетите, които приличат на Земята, да са съществували най-малко 6,5 милиарда години преди възникването на нашата Слънчева система.“ А само 4 милиарда години са били достатъчни, за да се развие на Земята цивилизация, използуваща техниката за по-нататъшното си развитие. Следователно още преди създаването на Слънцето по Млечния път са могли да пътуват звездолета на разумни същества и да посещават различни планетни системи. За това вече има много книги и статии, повечето научнофантастични. Но понякога се занимават и специалистите. Така например американският астроном
