— Още нещо.
— Да?
— Шефът ти… как изглежда?
— Прилича на вас. Само е по-възрастен.
— Благодарим.
— Дочуване.
Седяха на леглата си и се гледаха. Слънцето вече се беше вдигнало високо и през прозореца се виждаше голяма част от града. Нямаше никаква следа от живот.
Преди още някой от двамата да проговори, роботът отново се обади:
— Мистър Мортимър и мистър Ведреш.
— Слушаме те.
— Сега говорих с шефа си.
— Бихме ли могли и ние да разговаряме с него?
— Вече си отиде.
— Не каза ли нещо за нас?
— Той само изслушва моите доклади и обикновено не казва нищо.
— Не знаеш ли къде отиде?
— Дойдох при вас. — Роботът млъкна, а двамата се обърнаха в посока на гласа. Пред тях стоеше около петдесетгодишен мъж с прошарени коси. — Името ми е Уилям Форст. Радвам се, че ви виждам. Имената ви вече зная, не трябва да се представяте. Ако не се лъжа, вие също сте археолози.
— Да — каза Мортимър, — такива сме. Но простете ми, вие как попаднахте тук? Може би…
— Да, попаднах тук, както и вие… Само… Само малко по-отдавна. Елате с мене, ще ви разкажа всичко, което зная.
— Роботът…
— Аз съм му шеф — каза Форст. — А сега се облечете и елате с мене. Дъщеря ми ще се зарадва, че водя гости.
В една къща, малко по-далеч от центъра, ги посрещна младо момиче, което се представи като Мира Форст. Бащата започна да разказва историята си в малко странна, но много удобно обзаведена стая.
Може би сте чували името ми. По всяка вероятност изчезването ми е имало някакъв отзвук. Не е ли? Все едно, това не е важно. Факт е, че попаднах тук също така, както и вие. Може би само с тази разлика, че когато забелязах, че предметите около мене изчезват, съзнателно се опитах да изчезна и аз самият. Това стана преди около пет години, тук е доста трудно да се придържаме към земното летоброене. Имаше тогава международен лагер в Адаб, както, струва ми се, и във вашия случай. Преди да направя решителната стъпка, написах на дъщеря си за своето намерение и за онова, което вече знаех. Поръчах й, ако в срок от една седмица не се обадя, да каже всичко на съответните органи. Тя обаче вместо това — тук той хвърли изпълнен с упрек поглед към стройната си кестенява дъщеря — не казала на никого, а просто дойде при мене. Това стана причина за много беди. Е, все едно.
И така, да продължа. Изминах оня път, който изминахте и вие, и ме смаяха богатството и развитието на тази цивилизация. Ще ви разкажа нещо, което едва ли можете да знаете, защото не сте достатъчно отдавна тук: автоматично се регулират времето и климатичните условия, тук цари онова приятно време, което вече изпитахте. Всичко е механизирано и напълно автоматизирано. За проверката и ръководенето на целия икономически живот е нужен само един човек. Значителна част от машините функционират с предаване на мисли, по-нататък няма да изреждам.
Не смогвах да се удивлявам и започнах да търся онези същества, които са създали всичко това. Търсих ги, но не ги намерих. Пет години е много време. Най-напред се запознах с града, после се престраших с Мира да отидем и по-надалеч. Никакъв резултат. Ходихме в доста подобни на този град места, но всички бяха необитаеми. Машините и роботите обаче работеха и тъй като в университета Мира се готвеше за електроинженер, наскоро можахме да проверим функционирането им, въпреки че много рядко принципът му ни биваше ясен.
С изтичането на месеците загубвахме надеждата, че може да се срещнем с мислещи същества. Изобщо не се срещнахме с никакво живо същество. Тази планета е съвсем безлюдна, населена е само от машини и роботи. Когато открихме това, чувството низа сигурност се върна, но все повече ни вълнуваше въпросът, какво ли е станало с древните жители на града, как попаднахме тук и защо.
Чисто и просто трябваше да се примирим с това, че сме двама на цялата планета — сами. Започнахме да дирим някаква следа, която можеше да ни доведе до отговора на всички въпроси и до разбиране и опознаване на тази цивилизация.
— Докъде стигнахте? — попита Ведреш.
— Е, не зная дали заключенията ми са правилни. Вероятно ще се съгласите с мене, че няма по-хубава задача за един археолог и по-завидна участ от моята, но и фантазията му лесно може да го увлече по време на работа… Ще ме почерпите ли с една цигара? Вече не помня кога за последен път съм пушил.
Ведреш го почерпи, а Мортимър му поднесе огън. Американецът се настани удобно във фотьойла, известно време мълчаливо пуша цигарата си, после продължи:
— Скоро трябваше да разбера, че тази задача двамата с дъщеря ми няма да бъдем в състояние да решим. От много, много помощ се нуждаехме, за да извършим цялостно работата. В началото се надявах, че по следите на писмото ми мнозина ще дойдат след мене. После пристигна дъщеря ми и вече можех да се надявам само на случайността — а сега, след пет години, дойдохте вие. Но по-добре късно, отколкото никога. За вас всичко това е само няколкодневно приключение, преди да се върнем на Земята.
Мога да ви кажа, че научихме твърде много. От материалите в музеите, библиотеките и различните архиви достатъчно неща успяхме да реконструираме. Тази цивилизация е била пред нашата поне с хиляда години. Жителите й са били с подобна на нашата конструкция — ще ви покажа няколко филма — и извънредно интелигентни същества, или ако повече ви харесва, те са били хора. Естествено научните им познания, доколкото Мира можа да ги прецени, са били изумителни. В изучената от нас последна степен на развитие те са били в състояние на междузвездно пътуване и са достигнали между другото и до Земята. По този начин се свързва историята на тези същества с нашата.
Изминаха години, докато можах да разгадая писмеността им, но накрая успях. Знаете ли кой беше ключът? Писмеността на вавилонците. Мен винаги ме и интересувал езикът на древния свят и това сега ми помогна. Писмеността им очебийно приличаше на тази на вавилонците. Нали въпросът беше следният: къде са изчезнали оттук тези същества и защо? С помощта на дъщеря ми постепенно картината се сглоби. Вследствие на някаква причина интензитетът на космическите лъчи, достигащи до планетата, е нараснал. Процесът е бил скокообразен и колкото и да е била развита културата им, не са могли да се предпазят от неочакваната опасност. Времето не им е било достатъчно. Изглеждало, че цивилизацията им ще загине безвъзвратно. Имало само един изход: ограничен брой хора да напуснат планетата и да се завърнат тук, когато опасността премине. Казах, че те са решили вече проблема за пътуванията между звездите. Как точно е ставало това, не знаем, въпреки че и ние самите го изпитахме, когато попаднахме тук. Според Мира те са успели по някакъв начин да превърнат в информация предметите и живите същества, да ги кодират във вид на електромагнитни вълни и излъчвайки ги, да ги изпратят където и да е. Как после там, където са попаднали тези електромагнитни вълни, са се реконструирали в оригиналния предмет — нямаме представа. Явно това не е било обикновена работа и за тях, иначе те биха спасили цялото население. Но неколцина са успели да избягат и така тези чуждоземци са попаднали на Земята.
Ведреш стоеше така, сякаш го бяха ударили по главата, и чувствуваше, че думите на американеца са извън всяка фантазия. Мортимър остана обаче привидно спокоен и попита:
— Колко от това можете да докажете и каква част е хипотеза? Защото ако всичко, което казахте, е вярно, могат да се направят дълбоки изводи относно напредъка на цивилизацията.
— Ако искате, може да видите филмите, които са направили за Земята, когато жителите на планетата са посетили за първи път там; Това е станало още преди да започне нашата основаваща се на документи история. Видените животни и растения, както и хората, могат да служат за опорна точка относно това време. Аз не бих се осмелил да направя дори приблизителна преценка, но като се вземе под внимание приликата между тяхната и вавилонската писменост, времето на избягването им на Земята може да се постави около 10 хиляди години преди новото летоброене и това е дало голям тласък на започващия писмен
