Калман Папай
Отново и отново
„В Европа по това време вече обличат зимните палта“ — настръхна от тази мисъл и напълно се събуди. Слънцето се беше изкачило вече високо, но още не беше горещо. От бунгалото се виждаха развалините. „Малко е останало от града — помисли — и което е останало, не си струва да се открива.“ Пристигна предишния ден вечерта от Афаг, където цяла сутрин чака един управител, който го докара дотук, в разрушения град. Не беше сам, тук всичко приличаше на международен лагер и на археолога Ласло Ведреш напомняше аквинкумските строителни лагери, където работата беше приятна и забавна, с не повече постижения, отколкото очакваше от адабските разкопки. Поне да го бяха изпратили вместо в Адаб във Вавилон!
Пристигна с последните, но още същата вечер се запозна част от компанията — всички считаха за награда тези два месеца: това знаеше от Джон Мортимър, с когото най-много беседва вечерта, понеже най-добре говореше английски, макар и завалено.
Облече се бавно, излезе от бунгалото. Другите може би още спяха, не видя никого от тях, само няколко араби се мотаеха около кухнята на лагера. Тръгна към развалините. Лагеруваха в края на града, близо до тях. Малко дървета, синьо небе, останки и тишина. Развалините наистина не бяха в особено добро състояние, а и не вярваше, че има много смисъл да се извършват тук разкопки. Седна върху един камък, погледна назад към лагера. Сега дори и араби не видя.
— Добро утро — поздрави го някой зад гърба му на френски. Обърна се и машинално отговори на поздрава. Гледаше го усмихнатото лице на Лагардие. Беше оплешивяващ, набит мъж на средна възраст.
— How do you do? — премина на английски език заради Ведреш французинът. — Поразходих се да разгледам нашия малък град. Много е красиво онова, което е останало от него, жалко, че е съвсем малко.
С това Ведреш беше съгласен. Имаше за какво да разговарят четвърт час. Междувременно лагерът се оживи, навсякъде се виждаха колеги, които се движеха по пижами между къщите. — Кога ще започнем работата? — попита Ведреш.
— Не зная — отговори французинът, — не ме интересува особено. Там, по-надалеч — сочеше назад — има нещо, което изглежда здраво. Вероятно там ще отидем най-напред. Нямам представа за какво е служело, но не е чак толкова запазено. Според Мортимър преди обяд колективно ще огледаме, а след обяд Олшен ще реши откъде да започнем.
— И дотогава предлагам една обилна закуска — каза между другото Ведреш, след което се отправиха към трапезарията.
Предобедът премина в разглеждане на развалините. Ръководителят на лагера, както го наричаше за себе си Ведреш, високият светлорус швед Олшен, беше единственият между тях, който приемаше сериозно задачата. Изглежда, се беше задълбочил основно в темата, защото добре познаваше историята на града, докато другите знаеха за Адаб само това, че е бил търговски град в древновавилонската империя. Но и Олшен не успя да възбуди особено интереса им. След обяда за кратко време успяха да решат къде да започнат работата и се споразумяха още на другия ден сутринта да се захванат с нея.
След това Ведреш беше поканен у Мортимър. Впрочем англичанинът единствен между тях живееше в палатка. Той беше около 40-годишен сух мъж с добро чувство за хумор и с една порция симпатия към Ведреш, причина за която беше предимно това, че унгарецът обичаше да играе шах. Подир следобедните шахматни партии се споразумяха, че вечерта ще убият времето по същия начин.
По време на вечерята Мортимър попита Ведреш дали са налице всичките му вещи.
— Разбира се — отговори унгарецът.
— Знаеш ли, положението е такова — продължи англичанинът, — изчезнаха дребни предмети от палатката ми. Съмнявам се в арабите, но досега не съм казал на никого.
— Какво изчезна?
— Всъщност нищо ценно. Огледалото, бръсначката и пастата ми за зъби заедно с четката.
— Спокойно можеш да кажеш на Олшен — насърчи го Ведреш. — Впрочем аз съм донесъл повече паста за зъби със себе си. Мога да ти дам.
— Освен това ме боли главата — продължи Мортимър, — изчезна и кутията ми с лекарства.
От Ведреш получи и лекарства, после отиде да каже на Олшен. Шахматната им партия тази вечер не се състоя.
На другия ден отидоха рано при развалините, но работиха безрезултатно. Споразумяха се, че ако и на следващия ден не намерят нищо, ще си опитат късмета на друго място.
След обяд Мортимър отново посети Ведреш.
— Не се сърди — каза, — но и от днешната шахматна партия се отказвам. Адски ме боли главата. И без това не бихме могли да играем. Изчезна и шахът, а освен това няма на какво да седнем. Голяма част от наредбата ми също се изпари.
— Не се шегувай — отвърна Ведреш. — Кой, по дяволите, ще краде тук столове?
— Не зная. Но здравата са ми изпразнили палатката, останаха ми само по-тежките вещи.
— Говори ли вече с Олшен?
— Да. Каза, че е свинщина, но би било жалко още сега да се спречкаме с арабите.
— С други думи, да се държиш така, като че ли си ги забравил в къщи?
— Нещо такова.
— Бомба — направи гримаса Ведреш. — До утре ще ти отмъкнат палатката над главата. Любопитен съм тогава какъв съвет ще даде достойният Олшен.
— Сега ще го потърся отново — сбогува се Мортимър, — но дай ми още малко успокоително.
По време на вечерята говориха за случая с Мортимър. Самият англичанин не присъствуваше. Оплакваше се от силно главоболие и лекарят го посъветва да си легне по-рано. И вечерята му занесоха в палатката. Междувременно Олшен говори с иракския емисар, който обеща, че ако наистина някой от арабите е извършил кражбата, ще си получи заслуженото наказание. Тъй като са изчезнали предмети за обзавеждане — така мислеше, — няма да е трудно да се открие крадецът.
До сутринта Мортимър се почувствува още по-зле, оплакваше се, че ще му се пръсне главата и че крайниците му изтръпват. Температура нямаше и лекарят безпомощно гледаше Ведреш, който дойде да попита дали приятелят му е по-добре. Накрая даде на англичанина приспивателно и силно успокояващи препарати, а на главата му нареди да поставят студен компрес. Пред палатката призна на Ведреш, че не може да определи диагнозата на заболяването на Мортимър и каза, че ако до вечерта не се подобри състоянието му, на другия ден ще го изпрати в насърската болница.
До това обаче не се стигна. Когато на следващия ден групата се прибра със съзнанието, че и вторият ден е неуспешен, посрещна ги новината, че Мортимър е изчезнал. Около обяд лекарят тръгнал отново да го посети, но намерил палатката празна. Съвсем празна. Дори и леглото му го нямало вътре.
— Е, какво направихте? — обърна се емисарят към влизащия майор Мохамед Фатази. Майорът не седна, а започна да ходи нагоре-надолу в стаята.
— Трябва да ви кажа, че нищо — отговори след малко.
— Не се сърдете, моля — вдигна сърдито веждите си емисарят, — но това за мене е съвсем невероятно. На повече от сто километра от всички селища, в такава област, където за отвличане на хора и дума не може да става, изчезва един тежко болен човек. На всичкото отгоре чужденец. Знаете ли какъв скандал ще стане от това?
— Вижте — каза майорът, — и аз чувствувам, че работата е много тягостна, но щом е такова фактическото положение, какво очаквате от мене? Да го върна с магическа пръчка или да му намеря двойник? Но — замахна сърдито, — вие, цивилните, мислите, че като извикате полицай, веднага всичко ще се разкрие, даже ще се оправи. А ако не — полицаят е идиот. Така ли е?
Емисарят се облегна назад на стола.
— Не се сърдете — каза помирително, — малко се увлякох. Но знаете ли, това положение е така
