неизвестна за Ведреш цел.
Унгарецът мислеше за бележката: всъщност къде ли е и какво трябва да разбира под думите, че това е друг свят, когато електрокарът спря и пред него се отвори едната стена на коридора. Ведреш влезе и се намери в библиотеката.
Там нямаше нито една книга и все пак, още щом влезе, усети, че е в библиотека. Виждаха се един над друг рафтове, които стигаха до тавана, с наредени върху тях кутии, напомнящи книги. Когато смъкна една от тях и я отвори, видя, че вътре има филм.
— Радвам се, че те виждам, старче — обади се до него един глас и преди още да погледне нагоре, Ведреш знаеше, че това е Мортимър.
— Откровено казано, не вярвах, че така скоро ще те видя отново. Изглежда, си струваше да се напише онова малко писмо.
— Знаеш ли, Джек — започна Ведреш, — не вярвам да е моя заслугата, че те намерих. Онова малко превозно средство на въздушна възглавница като че ли отгатваше мислите ми, когато ме докара тук.
— Точно за това става дума — кимна Мортимър, — с мислите си ти си го управлявал.
Ведреш го гледаше с удивление.
— Казваш, че…
— Да. Управлява се чрез предаване на мисли. Хубава конструкцийка. — Англичанинът измъкна лулата си и се залови с дългата церемония по пълненето й с тютюн. — Вероятно се чудиш кои са направили онези чудни работи, с които се срещна, после къде ли сме, как попаднахме тук и т.н., и т.н.
Ведреш потвърди:
— Точно за тези неща исках да питам.
— Ами на първия въпрос май мога да отговоря: изглежда, собствениците са гении, които на всичкото отгоре се и скриха от нас. Една седмица не съм срещнал жива душа. На третия въпрос за съжаление не мога да отговоря нищо, а на втория ти сам ще си дадеш отговор, ако дойдеш с мене.
Излязоха от „библиотеката“. В края на коридора се появи превозното средство на въздушна възглавница и спря пред тях.
— Ще излезем на открито — каза Мортимър, когато тръгнаха.
Дълго се движиха по зелените коридори. Ведреш искаше да пита за много неща, но докато пътуваха, не каза нито дума. Коридорите леко се издигаха, зелената светлина все повече се засилваше. После изведнъж една стена се изпречи на пътя им. Електрокарът спря и стената се отвори. Излязоха на открито.
На зеленото небе блестеше зеленикавожълто слънце. Сградата, откъдето дойдоха, беше едноетажна къща с равен покрив, без прозорци. Пред тях се простираше парк. Цареше пълна тишина.
— Красиво — наруши мълчанието Ведреш.
— Да, макар че бихме могли да бъдем на Земята — каза Мортимър, — но не сме там. Това не е Земята. Не може да бъде тя. Погледни небето. Разгледай наоколо — това не са земни растения. Също като на Земята и все пак е друго. Да, макар че бихме могли да бъдем на Земята, но не сме там.
Неприятно чувство обзе Ведреш.
— Тогава къде сме? — попита.
— Не зная. На друга планета, под друго слънце. В нашата Слънчева система освен Земята няма планета, на която би могло да се създаде биосфера, подобна на тази.
— Много си уверен. Не забравяй, че не сме на Земята — каза след кратка пауза Ведреш. Англичанинът сви рамене.
— Кажи-речи, вече една седмица съм тук — каза.
— По-надалеч какво има? — попита Ведреш.
— Не зная. Веднъж тръгнах, но паркът е много голям. Не исках сам да отивам прекалено надалеч. И в библиотеката има какво да се разглежда.
— Филмите ли?
— Да. Намерих прожекционен апарат за тях.
— И?
— Математика, физика. Нито дума не разбирам от тях. Текстът е драскотини, формулите дори и на матерния си език не ги разбирам!
— И кажи… тях не ги ли видя?
Англичанинът поклати глава.
— Не. За щастие.
— Разбирам те. Смятам, че с векове са пред нас.
— Вероятно, ако не и с повече. Помисли си само как попаднахме тук.
Бавно се разхождаха по тревата.
— Интересно. На теб не ти ли направи впечатление колко е тихо? Като че ли няма никакво живо същество.
— Може би само не ги забелязваме — каза Мортимър, — в края на краищата не сме на Земята.
— Много е трудно да свикнеш с тази мисъл.
Мортимър се спря.
— Кажи, не си ли гладен?
— Струва ми се, да.
— Тогава да се върнем. И съсредоточи мислите си върху това, че си гладен, докато пътуваме с електрокара.
Ведреш вече не се изненада, дори когато, подобно на по-раншните събития, се намериха в едно малко помещение и там от стената им се поднесе обед в метални чинии. Беше вкусно, въпреки че не приличаше на нито едно от познатите им земни ястия.
— Рано или късно ще свикнеш с мисълта, че не си на Земята — каза англичанинът. — Средата ще ти помогне да се убедиш.
После, когато отново бяха в библиотеката, решиха да напуснат къщата и да се опитат да намерят онези, които са ги довели в този познат за тях и все пак толкова чужд свят.
— Трябва да са имали някаква цел, за да ни доведат тук — каза Ведреш.
— Но, изглежда, са ни забравили. А ние дори не знаем къде да ги търсим. Всичко това е много странно.
— Може само да ни наблюдават.
И двамата настръхнаха от тази мисъл.
— Ролята на опитно зайче не ми е особено приятна — каза англичанинът. — Е, тогава да ги търсим.
— Но как? Този парк може да е огромен.
— Аз смятам, че това тук е само един вид опитен център — заяви Ведреш замислен. — Някъде сигурно има град или нещо подобно. Трябва да се доберем до него.
— Но как можем да стигнем дотам? — Ведреш се замисли. — Смятам, че нашият електрокар на въздушна възглавница тъкмо отговаря за тази цел — добави после той.
Спогледаха се и в следващия миг вече бяха вън от библиотеката и се плъзгаха с електрокара по потопените в зелена светлина тихи коридори. И двамата мислеха за къщи, за много къщи и хора, докато електрокарът безшумно се плъзгаше над тревата през парка към една само на него позната цел.
Паркът беше наистина голям и по пътя не видяха нито едно живо същество. Пътуваха дълго, докато най-после излязоха на тревиста равнина. Слънцето слезе ниско, вероятно беше късно след обяд, но според Мортимър до настъпването на нощта имаше още много време, защото тук дните били по-дълги.
В равнината също нямаше следи от живот. Времето си течеше, пътят им не свършваше и те започнаха да съжаляват, че не отмениха разузнаването за следващия ден.
Пътуваха часове наред, но пейзажът не се променяше. Слънцето се спускаше все по-ниско и вече се подготвиха мислено, че ще пренощуват на открито, когато Мортимър изведнъж протегна ръката си.
— Там — каза.
Ведреш го проследи с поглед.
— Виждам — продължи. — Изглежда все пак си струваше да се заемем с това. — После добави неуверено. — Или може би е по-добре да изчакаме до сутринта. Започвам да се уморявам.
— Не — възрази Мортимър. — По-скоро да става, каквото ще става.
