Там, накъдето сочеше Мортимър, лъчите на залязващото слънце многократно се отразяваха от нещо. Електрокарът се движеше право натам и постепенно започнаха все по-ясно да се очертават контурите на един град.
В началото на града електрокарът спря и двамата мъже по никакъв начин не можаха да го накарат да продължи. Бяха уморени и не чувствуваха особено желание останалия път до вътрешността на града да извървят пеша. След малко обаче откъм града пристигна друго превозно средство, подобно на онова, с което бяха пътували досега, само че изглеждаше по-удобно. След кратко колебание се качиха и то тръгна към града. Видяха също, че предишният ми електрокар се отправи обратно, после първите къщи го скриха от погледа им.
Мястото изглеждаше така, като че ли бяха на Земята, в предградието на голям град. Улици в земен смисъл нямаше, редуваха се едноетажни и многоетажни къщи, които се намираха на около сто метра една от друга и правеха впечатление с това, че нямаха прозорци. Впрочем те не притежаваха определен архитектурен стил, но въпреки това се отличаваха с хармонията си. Път и тротоари нямаше, но превозните средства на въздушни възглавници ги правеха излишни.
Безшумно пътуваха навътре и обликът на града слабо се променяше. В момента, когато слънцето се скри зад хоризонта, небето над тях светна и всичко се огря от същата онази бледозелена светлина, която вече познаваха много добре от коридорите на „Опитния център“.
— Изглежда, са опънали някакъв невидим чадър над града — каза Ведреш. Мортимър имаше обаче и друга забележка.
— Може — отговори, — но не ти ли направи впечатление, че не се вижда нито една жива душа?
Ведреш мълчеше. Толкова беше погълнат от гледката на града, та дори не забеляза, че изглежда необитаем.
— Ако изобщо някъде живеят хора, трябва да бъде тук — отвърна след кратка пауза.
— Правилно разсъждаваш. Но на мене всичко тук някак си не ми харесва.
— Да спрем и да поразгледаме наоколо. Да влезем в една къща.
— Виждаш ли някъде вход?
— Не, но и в центъра нямаше. И липсата на прозорци не значи нищо, отвътре вероятно са прозрачни.
— Аз предлагам да вървим по-нататък, към центъра на града.
— Както искаш — вдигна рамене Ведреш, а електрокарът продължи да се плъзга с двамата си пътници.
След половин час път той най-сетне спря.
— Пристигнахме — каза Ведреш, когато слязоха от превозното средство и заразглеждаха къщите наоколо. Тук те бяха разположени малко по-нагъсто, отколкото онези в края на града, и една многоетажна постройка с форма на цилиндър се издигаше между тях.
— Да се опитаме да влезем тук — посочи я Мортимър, след което тръгна, а Ведреш го последва. Обиколиха сградата, но вход не намериха. После се сетиха за центъра и като пристъпиха по-наблизо, стените на едно място наистина се разтвориха и двамата се намериха в зелен коридор. Някак си всичко им напомняше за онова място, където за първи път дойдоха в съзнание в този чужд свят. Едно друго превозно средство ги понесе по лабиринтите на тихите коридори, но сега те наистина не знаеха къде искат да отидат. После превозното средство спря и те влязоха в една стая, в която имаше две легла, столове и маса, а едната стена беше направена от прозрачен материал и през нея пред тях се разкри панорамата на тайнствения град. Той се простираше на около петдесет метра под тях в осветяващата всичко бледозелена светлина.
— Е, погрижили са се за спането — Ведреш се отдръпна от прозореца, — но ние, мисля, все пак най- напред бихме могли да поразгледаме наоколо.
— Аз предлагам първо да поспим — отговори Мортимър, който стоеше до закриващата входа стена. — Докато ти се любуваше на панорамата на града, аз установих, че да се влезе в тази стая беше по-лесно, отколкото да се излезе оттук.
Ведреш неразбиращо го гледаше.
— Как така? — попита.
— Така, затворени сме. Този град все пак не може да бъде съвсем необитаем, а вече бях склонен да се опасявам, че е така.
Ведреш пристъпи към стената и се опита да си припомни какво трябваше да направи преди, за да може да излезе от стаята. И едновременно с откритието, че не е правил нищо повече от сега, разбра, че са затворени.
— Поне няма да умрем от глад — каза Мортимър, който стоеше пред подалата се от стената вечеря. — Мисля, че сега наистина най-умното, което можем да направим, е да се навечеряме и да поспим. Изглежда, жителите на планетата днес вече не искат да разговарят с нас. — След това се зае да яде, а унгарецът последва примера му.
— Знаеш ли, Джек — каза, когато вече бяха в леглата си и гледаха града, — аз мисля, че тези много приличат на нас.
— Имаш пред вид жителите на планетата?
— Да. Я си помисли само, можем да ядем храната им, живеят в къщи и спят в легла също като нас. Дишаме въздуха им и не забелязваме, че не е земен.
— И чакаме да се срещнем с тях, но досега жива душа не сме видели. Много ме занимава въпросът, дали в такъв голям град въобще ще ги видим.
— Струва ми се, че не те разбирам.
— Не вярвам, че искат да ни направят нещо лошо. Отдавна можеха да го сторят. А ние и без това не сме искали да попадаме тук.
— Ами тогава?
— Мисля, че може да има обективна пречка да ги видим… Страхувам се, че те за нас са невидими. Може би сме ходили между тях и сме гледали през тях.
Мълчаха. И двамата се измъчваха от съмнения. После умората надделя и те потънаха в дълбок сън.
— Мистър Мортимър и мистър Ведреш, чувате ли ме?… Мистър Мортимър и мистър Ведреш, събуждайте се!… Разбирате ли онова, което казвам?… Мистър Мортимър и мистър Ведреш, чувате ли ме?
— Кой ни говори?
— Радвам се, че се събудихте. Желая ви добро утро.
— Бихме желали да знаем с кого разговаряме.
— Аз говоря от името на жителите на града. Прекият ми началник… У вас биха го нарекли градски кмет.
— Бихме могли евентуално да разговаряме и лично?
— Не. Чувате гласа ми през един вграден в стената високоговорител. Аз съм робот. Задачата ми е да бъда на ваше разположение. Поръчано ми е, ако пристигнат гости, да бъда на тяхно разположение.
— Откъде знаете езика ни?
— Тази нощ, докато спахте, изучавах езика, на който говорите. Трябваше да избирам между два. Избрах онзи, който разбирате и двамата.
— И шефът ти ли е робот?
— Не, той не е робот.
— С него не бихме ли могли да разговаряме?
— Не. Още не знае, че сте тук.
— Не искаш ли да го уведомиш?
— Всеки ден идва при мене. Тогава ще му спомена.
— Скоро ли ще бъде това?
— Не. Имате ли някакво желание?
— Извести ни, когато говориш с него.
— Добре.
