предчувствие.
— О, сигурна съм, че точно това Александър вече го е забравил.
— Той е злопаметен. А и Дерек може да ме уговори да направя какво ли не.
— Ще се въртя около вас и ще ви пазя от опасни хрумвания. Хайде, кажи да. Имам възможността да покажа новите тоалети, които съм измислила. Всичко зависи от това, дали празненството ще мине добре. Освен това съм направила такъв прекрасен модел рокля, който искам да пробвам на теб. Като за жена с тяло на манекен изобщо нямаш усет за стил!
— Ти пък имаш достатъчно и за теб, и за мен. Нали си изгряващ моден дизайнер, аз съм чиновничка. Трябва да се обличам според положението си.
— Глупости. Кога за последен път шефът ти е носил черна рокля на купон?
Джоуди си спомни за една реклама по телевизията, изобразяваща мъже, облечени с официални черни рокли, и прихна, като си представи косматите крака на Александър в къса пола. После се опита да си представи къде би държал пистолета си, ако бе с къса пола, и наистина се разкикоти. Каза на Марджи какво мисли и двете избухнаха в смях.
— Добре — предаде се най-накрая. — Ще дойда. Обаче ако си счупя ръката в дебелата глава на брат ти, не казвай, че не съм те предупредила.
— Дума няма да кажа, кълна се.
— В такъв случай ще се видим в петък следобед около четири — въздъхна примирено Джоуди. — Ще взема кола под наем и ще дойда.
— Ъъъ, Джоуди…
— Добре де, Марджи — изръмжа тя. — Ще пристигна със самолет на летището в Джейкъбсвил, а ти можеш да ме вземеш оттам.
— Прекрасно!
— Само защото съм посмачкала два калника — смотолеви Джоуди.
— Ти съсипа две коли, Джоуди, и след последния път Александър едва те измъкна от съд…
— Ами онзи глупав дебелоглав варварин заслужаваше да го ударя! Той ме нарече… Е, няма значение, но си го просеше. — Марджи се помъчи да не се разсмее. Отново. — Както и да е, отървах се само с една дребна глоба, а съдията беше на моя страна, когато чу цялата история — заяви Джоуди, без да обръща внимание на забележката на Марджи, че Александър първо бе говорил със съдията. — Не че брат ти някога би ме оставил да го забравя! Не може да ме поучава, само защото работи в Министерството на правосъдието.
— Ние просто искаме да пристигнеш жива, миличка — засмя се Марджи. — Сега нахвърляй няколко неща в куфара, кажи на шефа си, че имаш болна братовчедка, за която трябва да се погрижиш, преди движението да е станало натоварено, и ние… Аз ще те посрещна на летището в петък следобед. Обади ми се да ми кажеш кога пристигаш, става ли?
— Добре — съгласи се Джоуди, без да забелязва как Марджи се поправи.
— Хубаво, ще се видим тогава. Ще си прекараме страхотно.
— Сигурно — съгласи се Джоуди. Ала когато затвори, започна да се ругае, че бе толкова малодушна. Александър щеше да я накълца на парчета, просто си знаеше. Той не я харесваше и никога не я бе харесвал. Държеше се още по-враждебно, откак тя се премести в Хюстън, където работеше и той. Освен това, такова събиране означаваше много работа за Джоуди, защото винаги, когато бе там, тя готвеше. Готвачката на семейството, Джеси, не обичаше да се навърта около Александър, когато той си бе у дома, затова в такива моменти бягаше, а Марджи изобщо не можеше да готви и обикновено Джоуди трябваше да поеме тази работа. Не че имаше нещо против, просто от време на време имаше чувството, че я използват.
И въпреки уверенията на Марджи знаеше, че в момента, в който кракът й стъпи в ранчото на семейство Коб, боят нямаше да й се размине. Марджи поне не бе споменала, че бе поканила сегашната приятелка на Александър, Кири Дейн. Цяла събота и неделя с елегантната снабдителка на изискания магазин в Хюстън щеше да й дойде прекалено много.
Проблемът бе, че когато Марджи я помолеше да отиде, тя трябваше да отиде. Толкова бе задължена на това семейство. Когато родителите й, дребни земевладелци от Джейкъбсвил, се удавиха по време на скромната си ваканция във Флорида, Александър бе този, който долетя, за да уреди всичко и да утеши отчаяната седемнадесетгодишна Джоуди. Когато тя постъпи в бизнес колежа, кой отиде с нея да я запише и сам плати таксата й. Всички празници Джоуди прекарваше с Марджи. След като бащата на Марджи и Александър почина и те наследиха ранчото в Джейкъбсвил, тя прекарваше всички летни ваканции там, с Марджи. Животът й бе толкова преплетен с живота на семейство Коб, че дори не можеше да си го представи без тях.
Но отношенията на Александър с Джоуди бяха доста нееднозначни. Понякога беше много мил с нея, по своя си грубоват начин. Ала същевременно се държеше така, сякаш присъствието й му бе неприятно и непрекъснато се заяждаше с нея, поне през последната година.
Тя стана и тръгна да стяга багажа си, като се опитваше да не мисли за тази неприязън. Нямаше полза да се задълбава в противоречията си с Александър. Той бе като природна сила, която трябваше да се приеме, след като не можеше да се контролира.
Летището в Джейкъбсвил бе доста претъпкано като за петък следобед. Бе съвсем малко в сравнение с летищата в големите градове, но много хора от Южен Тексас правеха тук връзка за Сан Антонио или Хюстън. Имаше ресторант и две чакални, а в коридорите бяха окачени красиви картини с типични тексаски пейзажи.
Джоуди почти се огъваше под теглото на огромната си чанта и непослушния куфар с колела, които не искаха да се въртят. Оглеждаше се за Марджи. Не би трябвало да е трудно да забележи брюнетката, защото тя бе висока като за жена и винаги бе облечена с нещо крещящо, обикновено някакъв пищен модел, създаден от самата нея. Ала наоколо не се виждаха никакви високи брюнетки. Това, което видя и което я накара да замръзне насред крачка, бе един висок и впечатляващ тъмнокос мъж със сив официален костюм. Мъж с широки рамене и тесни бедра, с големи крака и ръчно шити кожени обувки. Завъртя се, огледа се и я забеляза. Дори от разстояние дълбоките му студени зелени очи бяха страшни. Както и самият той. Изглеждаше направо бесен.
Джоуди замръзна, сякаш пред нея се бе изпречила кобра, и го изчака да се приближи към нея с бързата си походка, която помнеше от годините на болезнените им сблъсъци. Вдигна глава и присви очи. Бързо пое дъх и се приготви за битка.
Александър Тайръл Коб бе на тридесет и три години. Той бе старши инспектор в Агенцията за борба с наркотиците. Обикновено работеше извън Хюстън, но в момента бе в едноседмичен отпуск, което означаваше, че живее в семейната ферма в Джейкъбсвил. Двамата с Марджи бяха отраснали там, ала след развода майка им ги бе взела от баща им и ги бе отвела в Хюстън. Едва след нейната смърт най-после им бе разрешено да се върнат у дома в ранчото на баща си. Старецът много ги обичаше и много страда, когато майка им му ги отне.
Александър живееше в ранчото за по няколко дни от време на време, когато не бе някъде другаде по работа. Освен това имаше апартамент в Хюстън. Марджи живееше през цялото време в ранчото и се грижеше нещата да вървят гладко, докато батко й вкарваше в затвора наркотрафиканти.
Той приличаше на човек, който би могъл да направи това с голи ръце. Имаше не само големи крака, но и големи юмруци и Джоуди го бе виждала да ги използва веднъж срещу един мъж, който бе ударил Марджи. Рядко се усмихваше. Бе зъл като настъпена змия и когато пъхаше големия си четиридесет и петмилиметров пистолет в ръчно изработения кожен кобур и тръгваше да си търси белята, го правеше съвсем делово.
През последните две години бе помагал да хванат виден международен наркобарон, Мануел Лопес, който бе загинал мистериозно при един взрив на Бахамите. Сега бе по следите на приемника на мъртвия барон, латиноамериканец, за който се предполагаше, че има делови връзки в пристанищния град Хюстън.
Джоуди се влюби лудо в него още като момиче. Написа му любовно стихотворение. Александър, с типичната си деловитост, поправи правописните й грешки и й купи сборник с упражнения по английски, за да й помогне да подобри правописа си. Самочувствието й доста пострада и след този случай тя старателно
