криеше най-дълбоките си чувства.
Бе го виждала само няколко пъти, след като постъпи в колежа и се премести в Хюстън. Когато ходеше на гости на Марджи, Александър никога не бе там, освен по Коледа. Сякаш я избягваше. После, само преди две седмици, се отби в службата й да се обади на Джаспър. Като го видя толкова неочаквано, Джоуди изпадна в шок и колкото да се опитваше да запази спокойствие, ръцете й започнаха да треперят. Искаше й се да вярва, че бе преодоляла пламенното си увлечение по него. За съжаление бе станало само по-зле. Бе по-лесно, когато не трябваше да го вижда. Добре че градът бе голям, а и двамата не се движеха в едни и същи среди. Тя не знаеше къде се намира службата му, нито къде беше апартаментът му, и не питаше.
Всъщност нервите й в момента вече бяха пред скъсване само от спокойния и настойчив поглед на зелените му очи през пълната чакалня. Джоуди стисна здраво дръжката на куфара си. Александър караше коленете й да омекват.
Той тръгна към нея, без да поглежда наляво или надясно. През цялото време погледът му бе прикован върху нея. Тя се чудеше дали и в работата си бе такъв, толкова съсредоточен в това, което прави, че да изглежда толкова неумолим.
Бе освен това и сексапилен. Във всяко движение на дългите му, силни бедра, в начина, по който ходеше, имаше овладяна чувственост. Бе елегантен и арогантен. Джоуди не можеше да си спомни нито един момент в своя живот, когато да не бе била очарована от него. Надяваше си да не й личи. Много се стараеше да се прави, че не може да го понася.
Александър спря пред нея и погледна надолу към огромните й очи. Неговите очи бяха зелени, ясни като вода, с тъмни контури, които ги правеха да изглеждат още по-пронизващи. Имаше гъсти черни мигли, черни вежди и черна права гъста коса, старателно подстригана.
— Закъсня — заяви той с дълбокия си дрезгав глас, хвърляйки веднага ръкавицата. Изглеждаше раздразнен, не в настроение, като че ли му се искаше да ухапе някого.
— Не мога аз да карам самолета — отвърна тя саркастично. — Трябва да разчитам за това на мъжете.
Александър я изгледа убийствено и се обърна.
— Колата е на паркинга. Да вървим.
— Трябваше Марджи да ме посрещне — изръмжа Джоуди и повлече куфара след себе си.
— Марджи знаеше, че ще бъда наблизо и ме помоли аз да те посрещна — обясни той загадъчно. — Ала и без това никога не съм срещал жена, която да не закъснява за срещи.
Куфарът на колела падна поне за десети път. Тя изпъшка и накрая го понесе в ръка.
— Можеше да предложиш да ми помогнеш.
Александър вдигна вежди:
— Да помогна на жена да носи тежък багаж? Боже мой, ще ме съблекат, ще ме вържат и ще ме разнасят из Хюстън.
Джоуди го изгледа изпепеляващо.
— Добрите обноски никога не излизат от мода.
— Жалко, че никога не съм ги имал. — Гледаше я как се бори с куфара и в зелените му очи искреше чиста отрова.
Тя вече се потеше.
— Мразя те — процеди през зъби, докато се влачеше след него.
— Това е нещо ново — сви рамене той и посегна към задния джоб на панталона си за ключовете от колата.
Един от пазачите забеляза пистолета на колана му и заплашително тръгна към тях. Александър подчертано спокойно бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади значката и служебната си карта, още преди мъжът да бе стигнал до него.
— Почакайте малко. — Пазачът взе документите и се отдалечи да ги провери по радиостанцията.
— Може би си в някакъв списък на издирвани престъпници — предположи въодушевено Джоуди. — Може би ще те прибере в затвора, докато те проверява.
— Ако го направи, до сутринта ще си търси друга работа — отвърна невъзмутимо Александър.
Не се усмихна и тя разбра, че говори сериозно. Той бе много отмъстителен. Хората от силите за сигурност говореха, че ако му минеш път, ще те преследва и в ада. От годините на нелекото им познанство Джоуди знаеше, че това съвсем не бе мит.
Полицаят се върна и му подаде документите.
— Извинете, господине, но работата ми е да проверявам съмнителните.
Александър го изгледа свирепо.
— Защо тогава не сте проверили онзи господин с копринения костюм и с шапката с панделка? Той умира от ужас, че може да го забележите.
Пазачът се намръщи и погледна към елегантно облечения мъж, който си подръпваше вратовръзката.
— Благодаря, че ми обърнахте внимание — измърмори той и се запъти към него.
— Можеше да му предложиш да му дадеш назаем пистолета си — обади се Джоуди.
— Той си има… Ако може да се нарече така — добави Александър с отвращение, като видя перлената дръжка на револвера, който държеше пазачът.
— Мъжете трябва да си имат оръжие, нали така.
Той я погледна бързо.
— С такъв език на теб не ти трябва оръжие. Внимавай да не си порежеш брадичката. — Тя замахна към него и не уцели, като едва не загуби равновесие. — Опитът за физическо насилие срещу служител от органите на сигурността е углавно престъпление — напомни й Александър.
Джоуди възстанови равновесието си и излезе след него, без да каже нито дума повече.
Когато стигнаха до колата, елегантен бял ягуар, той все пак сложи куфара й в багажника, но я остави сама да си отвори вратата и да влезе. Не бе изненадващо, че кара такава кола със заплатата си на държавен служител, защото покойната им майка бе оставила на двамата с Марджи добро наследство. Ала за разлика от сестра си, която обичаше светския живот, Александър не искаше да живее от наследството си. Приятно му беше да си изкарва хляба с труд. Това бе едно от многото неща, заради които Джоуди му се възхищаваше.
Възхищението й не трая дълго. Той отново без колебание хвърли ръкавицата.
— Как е твоят приятел? — попита, докато се провираше между колите.
— Нямам приятел — сопна му се тя, все още бършейки потта си. Бе твърде горещо, дори като за през август в Южен Тексас.
— Така ли? Обаче ти се иска да имаш, нали? — Докато бе спрял на светофар, нагласи огледалото за обратно виждане.
— Той ми е началник. Това е всичко.
— Жалко. Онзи ден, когато минах покрай службата ти, не можеше да откъснеш поглед от него.
— Наистина е хубав — наблегна Джоуди.
Александър вдигна очи.
— В Агенцията за борба с наркотиците човек не се издига с красота.
— Това ти трябва да го знаеш. Работиш там вече половин живот.
— Не чак толкова. Аз съм само на тридесет и три години.
— С единия крак в гроба.
Той я погледна.
— А ти си на двадесет и пет, ако не се лъжа. И никога не си се сгодявала.
Знаеше, че от това ще я заболи. Тя обърна поглед към прозореца. Допреди няколко месеца имаше около двадесет и пет излишни килограма и не обръщаше особено внимание на облеклото и грима си. И досега нямаше понятие как да се облича. Носеше широки дрехи като за дебелана, които не показваха нищо от хубавата й фигура. Джоуди скръсти войнствено ръце пред гърдите си.
— Това няма да го понасям — процеди през зъби. — След три дни с теб ще трябва да ходя на психотерапевт.
Сега Александър наистина се усмихна.
