притежаваната нелегално пушка. И милиция праща, и на старши лесничея докладва — без резултат, Гертек продължаваше да му се надсмива. Самият Гертек преследван, от своя страна пък той преследваше лесничея. Децата на Гертек не отстъпваха по хитрост на децата на Мачковяк. Всяко движение на един от противниците бе докладвано веднага на другия. Ожесточеният, безмилостен дуел на хитростта продължаваше. Мачковяк живееше единствено с това. Напразно жена му го убеждаваше да се откаже от хайката, да не съсипва здравето си. В такива случаи той нахокваше жената, гневно нахлупваше шапката си и отново тръгваше да търси следите на Гертек.
И сега в гората го водеше същата мисъл. Зърна Гертек, когато излизаше от къщи, забързан през овощните градини към гората. Представяше му се добър случай, може най-после да се сбъдне мечтата му от дълги месеци насам.
Свъсил вежди, Мачковяк хапеше нервно долната устна с белите си зъби. Шмугна се бързо в брезовата гора подир Гертек. Преследваше го като лисица. Прегърбен, той внимателно хвърляше погледи настрани, вървеше бързо само по познати пътеки, заличаваше следите си, пресичаше горските участъци, заобикаляше мочурищата. Кучето тичаше пред краката му, макар че една лисица пробяга недалеч от тях и кучешкото сърце заскимтя и зави жално за лов.
Близо час вече се лутаха така из гората. Мачковяк като че ли имаше неизчерпаем запас от сили, непрекъснато вървеше напред, заобикаляше поляните, често се спираше, внимателно се ослушваше. Имаше чувствително ухо. Различаваше отдалеч тропота на копитата на сърните, грухтенето на дивите свине, далечното почукване на кълвача.
Кучето, вълча порода, наостри изведнъж уши. Мачковяк го погледна внимателно.
— Водѝ!
На малка полянка с гъст, почти непроходим гъсталак беше израснала млада брезова горичка. Листата на дърветата бяха окапали и нападали във водата край храстите. Кучето тичаше с нос близо до земята. Мачковяк се стараеше колкото се може по-тихо да разтваря клоните.
Точно зад брезовата горичка започваше гъста борова гора с храсти и ниска трева, сега пожълтяла и полегнала.
С тихо скимтене кучето изскочи напред, като душеше с нос и се оглеждаше за господаря.
До стъблото на мощен смърч проблясна червеникавата мърша на две лисици, одрани навярно неотдавна. Мачковяк изохка болезнено. Това беше работа само на Гертек. Не за първи път оставяше той след себе си такива следи, а това тук беше днешна работа. През нощта горските хищници добре биха пирували с лисичите останки. За сигурност пипна мършите и отново бе учуден. Лисиците не бяха простреляни днес. Гертек, кой друг, ако не той, е убил лисиците сигурно още вчера. По някаква причина бе оставил одирането на кожите за днес. За да се увери, Мачковяк погледна смърча, поклати глава. От стърчащия остатък на счупения някога дебел клон се спускаше по стъблото засъхнала ивица кръв. Следователно през нощта лисиците са висели на дървото.
По лицето на лесничея се изписа отчаяние. Така още никой не го беше водил за носа. От месеци не можеше да хване Гертек на местопрестъплението, но следи от него намираше всяка седмица, ето сега и тези две лисици. И кога е успял да ги застреля? Удари се по челото. Да, вчера всъщност не погледна в тази посока, преследваше някакъв бракониер над горската верига на торфеното блато около Варденка. А през това време Гертек е очистил тук лисиците.
Сви обратно по краткия път към къщи. Стъмваше се, нямаше изгледи да хване Гертек. Сега нищо нямаше да му направи, дори да се окажеха лице срещу лице. Не успя да си помисли това, когато едновременно с изръмжаването на кучето се чу силен трясък на счупени клони и иззад храстите се появи Гертек. Погледна многозначително. Мачковяк нахлупи омазнената си шапка.
— Моите почитания, господин лесничей — в тона му нямаше злоба, а само заядлива подигравателност.
— Лисиците, мерзавецо, си убил! — изръмжа лесничеят и пристъпи крачка по-близо. Гледаше изпод свъсените с омраза вежди своя противник и с усилие сдържаше обхваналия го гняв.
— Нима? — усмихнат се учуди Гертек. — Това би ми било от полза, лисичите кожи имат добра цена. От месото, виж, ползата е малка, то е само за изхвърляне…
— Гертек, аз ще те хвана, но лошо ти се пише! Вчера намерих твоите примки за сърни, днес тази лисича мърша. Следите от стрелбата бяха съвсем ясни.
— Лошо търсите, господин лесничей… — гласът на Гертек прозвуча сега с раздразнение. — Фъшкии ще намерите, а не моята пушка… Ха, ха, ха — този смях се носеше като заплашително ехо из гората. Кучето заръмжа, Гертек хвърли поглед към него. — И кучето няма да помогне. Излишно е да говорим.
Това вече бе прекалено за Мачковяк. Стиснал в ярост юмруци, той зашептя сякаш с нечовешки глас:
— Бих те застрелял като куче. Само че не ми е позволено. Но само да те хвана в нещо и да се опиташ да избягаш, ще ти пръсна черепа. А стрелям точно. Преброени са дните на твоето скитане из гората. Кракът ти тук повече няма да стъпи. Ще те хвана вече!
Гертек гледаше лесничея сериозно. От устните му сега изчезна цъфтящата усмивка. Мускулите на лицето му трепереха от вълнение. Говореше почти шепнешком:
— Не трябва да ме изхвърляте от гората. Аз израснах в гората, в гората ще свърша живота си… А не се знае още чий живот ще е по-дълъг…
Мачковяк трепна, в този тих глас прозвуча ужасно човешко отчаяние и хладнокръвна заплаха. Отлично разбираше какво имаше предвид Гертек, когато говореше за продължителността на живота… Сигурно няма да се поколебае.
Но и Мачковяк не беше от тези, които се отдръпваха от страх. Завика, докато кучето сви уши от страх:
— Ще видим, ще видим! Мисля, че твърде скоро ще свърши мръсният ти живот…
Гертек само святкаше с очи. Постоя още малко, след това се мушна в гъсталака, мярна се тук-там, но повече не се видя. Лесничеят отново се изуми от ловкостта на този човек.
С клюмнала глава Мачковяк се връщаше в селото. В ушите му непрекъснато звучеше шептенето на бракониера: „В гората израснах, в гората ще свърша живота си… А не се знае, чий живот ще е по- дълъг.“
Вкъщи не каза нито дума. Седеше неподвижно, опрял ръце на главата си. Стана само веднъж, излезе с тежка стъпка на пруста и погледна към дома на Гертек, който беше ярко осветен.
Едва когато си легнаха и лесничеят се заобръща от една страна на друга, тъй като не можеше да заспи, жена му успя да измъкне от него признание за изминалия ден. Закърши ръце:
— Сташек, имай, за бога, сърце. Имаш деца, жена! Остави тоя разбойник на мира. Той ще те убие. Нека бог го съди, а ти престани…
Лесничеят мълчеше, а тя започна да се моли на глас, като от време на време викаше в уплаха:
— Сташек, Сташек, за какво ти е да закачаш тоя дявол? Нека сам дочака своя край… Смили се над децата и жена си.
— Престани да хленчиш! — подхвърли гневно той. Тя млъкна, само въздишаше тежко.
Измъчени от разни мисли, които се въртяха из главите им тази нощ, те заспаха едва преди разсъмване, но скоро ги събуди отчаяният вик на малкия им син:
— Татко, майко! Чуй е умрял… Лежи до къщичката, не мърда.
Сякаш боднат с нож, Мачковяк скочи от леглото, изтича навън.
Пред къщичката лежеше неподвижно кучето. На челото му нямаше никакви рани. Някой трябва да го е отровил. Но как е успял да направи това, като Чуй не приемаше от никого храна? Странно е също, че не е лаял. Те биха чули, защото не спяха.
Мачковяк изтръпна. Невъзможен човек беше този Гертек.
Все по-силно се разпалваше у него омразата към бракониера. Гертек пръв пристъпи към остра борба. Сега да се пази!
— Да се пази — повтори шепнешком.
Дълго стоя над кучето, което до вчера беше верен другар при безкрайните му скитания из гората. Струваше му се, че над останките на кучето хитрият Алойз се е озъбил с подигравателна усмивка.
Гертек стана, както винаги, на разсъмване. Зад прозорците розовееше зората, с пастелен воал
