живот. Какво пък, щом господарят не се върна, променило се е, значи всичко…
В този миг въздъхна болезнено — дори пред самия себе си си припомняше с неприязън историите в Колобжег. В търсене на работа се отправи към западното крайбрежие. Като на стар професионалист му повериха лесничейството. Той наистина пазеше лесничейството, но не забравяше и своя интерес. Може би не ставаше дума толкова за интереси, колкото за това, че не можеше да сдържи бракониерския си нрав, придобит от години. Той не позволяваше гората да се сече, не продаваше, както преди, дървета. Гората не беше господарска, а държавна. Тези понятия Гертек умееше да различи. Затова пък не желаеше да признае собствеността на държавата по отношение на дивеча. За него той беше собственост на всеки, който с умение и стрелба можеше да го придобие. За това няма монопол нито държавата, нито някой друг.
Така Гертек бракониерства дълго време, закрилян от зелената лесничейска шапка. Но шило в торба стои ли? Пристигна един кожар, който изкупуваше нелегално от него кожи. И кълбото се разплете. Алойз беше прекалено разсъдлив, за да чака спокойно хода на събитията. По-хубаво му миришеше гората, отколкото затворническата килия. Една нощ изчезна заедно със семейството и покъщнината си, дирите му се изгубиха. Едва ли някой забеляза това, младата държава имаше много по-важни проблеми от преследването на един бракониер. Алойз се установи в Мазурия, изпълнен с надежда, че ще му се удаде да свърже някак стария начин на живот с новите условия. Дяволът му изпрати този Мачковяк. Той отрови живота на Гертек…
Стисна юмруци от гняв. Споменът за лесничея го разпалваше като огън. По-добре ще е да не му се изпречва на пътя. Нали го предупреди, че няма да успее да го изгони от гората.
Една лисица се шмугна в храстите със свита опашка. Стъпките й оставяха ясна следа върху белия сняг. В първия миг на Гертек му се прииска да свали от рамото си пушката, да изпрати точен куршум в посока на червеникавото тяло. Но се опомни. Еленът е по-голямо удоволствие. Засвирука през зъби, предпазливо премина през горската поляна. От Мачковяк нямаше и следа. Навярно спи в къщи, уморен от непрекъснатото преследване по Гертековите следи.
Старата борова гора беше гъста, закриваше небето дори в най-слънчевите дни. И сега снегът само тук- там се белееше по мъха. Тук беше тъмно, тихо. Теренът ставаше леко наклонен. Най-сетне мракът се просветли. Дърветата оредяха, надолу растеше гъст, буен лещак. Той се спускаше по склона чак до брега на горския поток, в който и в най-горещите дни на лятото водата беше студена, чак зъбите изтръпваха.
Алойз намали крачки. Наострил слух, той внимателно пристъпваше с пушката, която стискаше с всички сили в ръце и се промъкваше към брега на потока. Приближаваше се откъм дясната страна на водопоя на елените. Предварително си набеляза удобно за пусия място.
Обраслото му лице гореше, беше станало кървавочервено. Ловната страст винаги така се разпалва. Въртеше главата си на всички страни. Очите му, светли като изпрани, внимателно се вглеждаха в отсрещната страна на потока. От лещака извиваше до водата пътечка, която почти не се забелязваше през лятото, тъй като бе покрита с трева.
Снегът валеше, но снежинките намаляваха, по-дълго се въртяха из въздуха, като че с любопитство разглеждаха непознатия свят, преди да легнат за почивка на земята. Масивните дървета стояха спокойни, сигурни в своята издръжливост на студ и сняг. Снегът се трупаше по широките им клони, притискаше ги със своята тежест. Гертек си спомни плоските, разклонени рога на лоса. Въздъхна. Добър екземпляр, сега рядко може да се срещне такъв…
Беше доволен, дори тананикаше от задоволство. Наоколо дървета, тих и мек сняг, величествени смърчове и той сред всичко това, достоен човек на гората. Успя да дойде навреме. Дивечовата пътека, водеща до потока, не беше още отъпкана, по снега не бяха отбелязани дълбоките следи на копитата. Виждаха се само няколко по-дребни — това бяха следи от сърни, които се увеличиха през последните години. Рогачът още не беше дошъл при студената бистра вода, но всеки момент трябваше да се зададе.
Човекът на пост се размърда леко. Едва сега почувства колко е изморен. Вървеше дотук необикновено бързо, като премина близо осем километра. Пареше го ловната страст, затова крачеше бързо през гори и мочурища. Дишането му бе ускорено, дълбоко. Чак се боеше да не го издаде па̀рата, струяща във въздуха при всяко издишване. Но тази умора беше приятна. Някакво живо безсилие се разливаше по цялото му тяло. Чувстваше, че е способен в този момент за дълго, далечно ходене, за тежки усилия.
— Ех, горски живот… — тихичко, нечуто пошепна и, усмихнат, се огледа наоколо. Птиците пееха по- силно, отколкото обикновено. Снегът затрудняваше ровенето по земята и търсенето в клоните на последните за тази година бръмбари и ларви. Затова навсякъде се носеше тревожно бърборене. Трябва птиците да се пренесат по-близо до хорските домове. Този въпрос трябва да се реши.
Под защитно разклонените настрани клони на смърча се белееха няколко тесни ивици сняг. Останалият сняг бе навалял като плътна маса по гъстите иглички. От тази страна се чу познато скърцане. Гертек леко обърна глава. Усмихна се.
Под дървото се придвижваше кос с характерните си подскоци. Сигурно беше стар — цветът на човката и около очите от жълт бе станал почти оранжев. Този цвят се открояваше от лъщящия черен цвят на останалото оперение. Косът подскачаше, спираше изведнъж на едно място, чакаше, очичките му светкаха внимателно. Отново скок и пак същото. Ловът не даваше резултати, птичката издаде продължително „цииит“, при което вдигна човката си нагоре, прескочи близките корени, като сръчно отхвърляше настрани бучките замръзнала пръст. Изкопа малка яма, отново се превърна в неподвижна фигурка, чакаше. С внезапно движение гребна отново с човката, издърпа нещо от земята и го изяде. След това се опита да махне настрани парче кора от разклоненото коренище. Не успяваше. Наежи перушина, утихна сякаш ядосан. Най-после в старанието си да открие малко храна, се огледа наоколо, подскочи няколко пъти и изведнъж забеляза човека. Гертек не сваляше от коса усмихнати очи. Обичаше тази птичка, която започваше любовните си трели често още през февруари, когато цялата гора мълчи в очакване на пролетта. Мръдна леко с устни, сякаш искаше да каже нежна дума.
Косът се уплаши. Вдигна глава нагоре, като не откъсваше от човека очички. Издаде човка напред, закрещя пронизително:
„Дикс, дикс, гри, гигигии.“
С внезапен скок нагоре с помощта на крилото отлетя, заврещя отново.
Гертек се намръщи. Боеше се да не би косът да изплаши елена. Ако Гертек дебнеше тетрев или глухар, гласът на коса означаваше край на лова, защото ги предупреждаваше за опасността. Чуваха го понякога зайци, сърни, лисици, а сега и еленът можеше да се отклони от пътя. Гертек погледна внимателно в посока към потока. Тишина — от гората не идваше никакъв шум. Може и да не го е изплашил. Ама че немирник…
Със задоволство и неприязън погледна след коса. Никъде не се виждаше. Явно се беше отказал от коренчетата и бръмбарите и е полетял нататък да търси храсти с горски плодове.
Студът започна да прониква в краката му. На Гертек му се искаше да запали цигара, но реши, че не бива. Веднага ще разкрие присъствието си за погледа и обонянието на животните. Трепна. От гората зад потока се чу трясък от чупене на клони. Еленът се приближаваше.
Миг — и животното се появи от гъсталака. Спря се, завъртя глава, ослуша се, огледа се. Гертек го беше виждал вече няколко пъти. Както винаги, и този път дъхът му спря от възхищение. През това време еленът слизаше спокойно към водата. Навлезе във водата с предните си крака, изчака, докато мътилката изтече, тогава наведе високата си глава, постави рогата си на врата, започна да пие жадно.
Гертек имаше време. Еленът пи много и дълго. През това време той му се любуваше. Силен, с лъскава сякаш изтривана с восък козина, опъната на възроденото от пролетта тяло, той застана по диагонал на течението на потока и почти срещу Гертек. Мощните, развити гърди се повдигаха и потрепваха равномерно при дишането.
Гертек преброи бързо разклоненията на венеца. Да, шестнадесетак. Изключително хубав екземпляр. Животното в този момент вдигна глава нагоре, задоволило вече първата си жажда. Гертек притисна буза до приклада, прицели се, ослуша се и установи, че не го заплашва опасност.
Еленът почувства внезапно безпокойство. Вдигна високо глава, гледаше с големи блестящи очи. Трепнаха глезените на краката му. Много късно. Глухо отекна ехото на насочения към сърцето му изстрел на Гертек, блъсна се в дърветата, завъртя се над потока. Няколко снежни шапки паднаха от клоните, записка някъде изплашен кос, с бързо летене изчезна сипката. Миг след изстрела, който предизвика уплаха в гората,
