от елена бликна нагоре кръв. Животното като че ли се олюля, а след това със стремителен бяг, като хъркаше и тропаше, се впусна в паническо бягство, преследван от страшната болка, цялото в кръв. Оцвети се водата в потока, почервеня мекият сняг край брега.
Гертек се изправи, присви очи, искаше да зареди пушката си, но в този момент горският великан застена като смъртно уморен човек, прегъна се наляво, след това надясно и се свлече с тежестта на цялото си тяло. Пръст, смесена със сняг, се посипа на всички страни. Животното потрепера, разтърсвано от предсмъртни спазми, изпъна главата си напред, очите му бяха изпълнени с безкрайна болка и мъка за света, който го караше да умира от жалка, предателски замислена смърт. Единствената смърт, достойна за елена, е на полето на борбата по време на разгонването…
Гертек, който със скок преодоля малкото разстояние до мястото, където падна еленът след краткото, последно бягство, дишаше сега тежко, проснат като борово дърво. Най-сетне постигна своето, заблуди лисичия нос на Мачковяк. По-скоро по навик, отколкото от необходимост се огледа наоколо. Тишина. Като държеше още пушката в дясната си ръка, вървеше към убития елен. Застана над него, гледаше го горд и щастлив.
Отзад се чу шум. Обърна се, извика. От другата страна се понесе същевременно друг вик, заедно с него нов изстрел полетя като ехо из гората.
— Падна ми, разбойнико, най-после! — в този глас имаше нечуван триумф, победоносна ненавист и страст, някаква ярост.
Гертек гледаше като в полусън тичащия към него Мачковяк. Пушката в Гертековата ръка затрепера, несъзнателно се изплъзна от ръката му и падна на земята. От рамото му се стичаше кръв, която капеше точно до кръвта на елена.
— Стой или ще те застрелям като куче! — този нов вик на намиращия се съвсем близо лесничей върна Гертек в съзнание. Със светкавично, придобито от гората движение той отскочи встрани, сви наляво, навлезе в гъстия лещак, отново сви надясно, под надвисналите сенки на смърчовете, тичаше лудо. Само клоните с гневно свличане на снежния си товар отговориха на новия изстрел на Мачковяк.
Гертек беше вече далеч. Тичайки, той не чувстваше болка в рамото си, увиснало безпомощно, не виждаше капещата кръв. Тичаше лудо, за да избяга колкото се може по-далеч от преследвача. Помисли си — какво щастие, че навреме отрови онова куче, иначе то би било вече след него…
Когато най-после спря и внимателно се огледа наоколо, почувства глухата тишина. Гората мълчеше, сякаш ужасена от това, което стана. Гертек целия трепереше. Едва сега напълно си обясни какво беше станало. Загуби, да, загуби всичко. Край на неговата горска любов, край на бракониерските му скитания. Мачковяк имаше в ръцете си неопровержими доказателства: пушката и трупа на елена. Достатъчно, за да вкара виновника за дълго в криминалното… Какво може да очаква Гертек след всичко това?
Смръщи се, навъси се. Потърка с лявата ръка челото си, сякаш не можеше да се справи с бушуващите в главата му мисли. След това стисна гневно ръката си, силно, докато му побеляха китките, Мачковяк!… Той е виновен за злощастието на Гертек. Той е виновен за злото, което ще сполети Гертековата жена и децата му. Той, само той. Лошият израз по лицето на бракониера сякаш изсече върху него презрителна маска. По стар навик предпазливо се огледа, заслуша се в гората. Не, лесничеят вече не го гонеше. Той сигурно се радваше сега на пушката, любуваше се и насищаше очите си с убития елен. Ликуваше.
— Няма да дочакаш това! Няма да го бъде! — насочи отмъстителен поглед към потока и светлите му очи потъмняха. Голяма е силата на омразата.
Острата болка му напомни за раната. Погледна. Кръвта се разля в широко петно по снежната белота. Кървеше силно. Опитваше се да раздвижи рамото си. Нищо, само пронизваща болка, дяволски силна. Стисна зъби. Куршумът се е загнездил някъде под мишницата, сигурно е строшил костта. Помагайки си със зъби, късаше издърпания край на ризата с ловджийския си нож, безпомощен с лявата ръка. Опитваше се да спре кръвта. Не можеше. Тогава стегна с връв ръката си и тя започваше да кърви по-слабо, само че беше като опърлена от огън. Гертек гърчеше лице, веждите му настръхваха от тази болка, но мисълта му работеше ясно. Устните му се помръднаха още веднъж, отново зашепнаха:
— Няма да дочакаш това! Няма да го бъде!
Бавно, крачка по крачка Гертек се промъкваше през гората в посока към селището. С лявата ръка придържаше края на куртката под кървавото рамо. Не искаше да остави следи за Мачковяк.
Примъкна се колкото може най-близко до дома си, озъртайки се предпазливо. Забеляза, че от къщата на Мачковяк се измъкна момчето, то криеше нещо в пазвата си, скочи на седлото, запраши към градчето. Не бе трудно човек да се досети, че отиваше да съобщи на милицията и в главното лесничейство. Гертек си блъскаше главата какви ли намерения има Мачковяк, щом изпраща малкия до Миелицк. Нима искаше сам да хване омразния си враг и да го предаде на милицията? Не му се струваше правдоподобно. Боеше се обаче да излезе от прикритието, в неговия двор никой не се мяркаше.
Седеше до дънера на смърча, стенеше от време на време от болка, гледаше с присвити очи. От комина излизаше дим, на неправилни кълбета се разнасяше на всички страни, виеше се.
„Ще се затопли“ — помисли си по навик, придобит от години, да отгатва какво ще бъде времето. Отново се изкриви от болка.
Студът го пронизваше целия. Снегът падаше върху дрехите му, топеше се, просмукваше куртката с влага. Рамото престана да кърви, но болката ставаше все по-остра. Боеше се, че ще припадне. Единствено мисълта за Мачковяк по непонятни причини му даваше сили.
Най-сетне дочака. От двора на Мачковяк излезе каруца, в нея бяха лесничеят и още някакъв мъж. Гертек не можа да го познае отдалеч. Потеглиха по страничния път на селото към гората, скоро изчезнаха зад дърветата. Помисли, че лесничеят смята да пренесе тук останките на елена. За доказателство… Усмихна се.
Спокойно влезе вкъщи. Гледаше с някакво съжаление уютните стени, между които така добре си почиваше след изнурителното скитане. Стенният часовник се люлееше и нашепваше своята неуморима песен. Не можеше да гледа жена си. Жал му беше, давеше го гърлото. Жената, децата… Това вече не е за него. Заради този Мачковяк… Ех…
Не даде на жена си време за оплакване. Накара я да му превърже рамото, да посипе раната с прах, събран от цвета на плавуна. На въпросите махаше отрицателно със здравата си ръка. Хапна, това му възвърна силите. Поиска бутилката водка, отпуши я, отпи само глътка, прибра я в джоба на куртката си. Обърна се към жена си:
— Застрелях оня елен… Мачковяк ме настигна, рани ме, у него е пушката ми… Изпрати момчето си за милицията. Три години затвор, а може и пет…
— Боже! — изхлипа тя смазана, чак седна на пейката. Тя никога нямаше своя инициатива, с всички сили и във всичко беше на мнението на мъжа си. Дори и мисъл не й минаваше, че може някога да го няма. Сега тази догадка парализира всичките й движения и мисли. Вглеждаше се в него, с добри, меки очи, бледа, развълнувана.
— Ами, ами… Алойз, бягай! — започна шепнешком, след това завърши с вик, пълен с отчаяние. Той се разсърди:
— Тихо, глупачке… Естествено, че няма да чакам. Дай ми парче сланина, хляб…
Вече беше добре. Стигаше й, че пак й искаше нещо. А може пак да бъде добре. Алойз ще измисли нещо, сигурно ще измисли. Ще избягат пак някъде, както преди от Поможието… Пак ще настъпи спокойствие…
Разтича се из къщата.
В това време, като гледаше през прозореца, Гертек измъкна на пода някакви бутилки и ги прибра в джоба си. След това взе от коридора малко конопена прежда. Опипа си джобовете. Имаше всичко, което му трябваше…
Погледна отново към прозореца. Дойде време да изчезва от къщи. Прегърна жена си през рамо:
— Остани със здраве, Зошка, не се давай… Къде са момчетата?
— На гумното…
— Е, жалко, нямам време да ги търся. Ще поздравиш децата от мен… — Гласът му трепна, но се овладя веднага, довърши: — Е, какво ревеш?
Жената не разбираше, но чувстваше нещо лошо със своето разбито, привързано сърце.
— Алойз, ти какво? Какво правиш? Бягаш ли? Кога ще се върнеш?
— Да, да, бягам… Кой знае кога ще се върна… Трудно е да се върна след такива събития, трудно…
