Още веднъж я притисна, скришом се измъкна през вратата, пое отново към горското убежище. Единствено в гората се чувстваше в безопасност.
От няколко часа се луташе сред дърветата близко до селището. Рамото сякаш по-малко го болеше, чувстваше само, че подпухва под несръчно направената превръзка. Глупости, важното е кръвта да не изтече. Това всъщност най-много изтощава… Виждаше всичко. Ето, преди свършването на работата в дъскорезницата Мачковяк се беше върнал с трупа на елена. Като караше колата по пътя през селото, горският надълго и нашироко разправяше нещо на хората, които срещаше. Доверяващи се веднага на всичко, жените се струпваха по две, три. Събираха се на групички мъжете. И едните, и другите гледаха шосето по посока към града.
Приближаваше вечерта. Снегът се задържа, само сивотата надвисна над земята, когато на два мотора пристигнаха милиционери. Взеха Мачковяк и заедно се отправиха към дома на Гертек. Бавиха се там дълго, сигурно правеха проверка, след това обходиха гумното, стопанските постройки, навлязоха дори в близката гора, търсеха нещо по земята.
Като кокореше все по-слабо виждащите си очи в мрака, Гертек се смееше в своето прикритие. Глупаци, търсят следи, сякаш забравиха, че снегът едва преди малко спря да вали…
Над земята се спусна тъмна и тъжна нощ. Едва забележимо се очертаваха къщите. Светещите прозорчета разпръскваха настрани светлина. От време на време лаеха кучета, закрещя кукумявка, въздухът се разцепи от предсмъртното врещене на разкъсвания от нея заек. Отново тишина, все по-пълна тишина, потъмняваща с всеки момент от загасващите светлини на пробляскващите прозорци. Жителите на Боршуново си лягаха да спят. Още е рано, а вече всички спят. Само у Мачковяк още светеше. Гертек наблюдаваше внимателно. Беше студено. От време на време отваряше със зъби шишето, отпиваше глътка водка. Загряваше се.
Сметна, че е време вече. Промъкна се през гората до дома на лесничея. Спираше се, подслушваше. Самият той лисица, имаше работа с лисица. Бдителността се оказа необходима. В един миг дочу шум, тихо пращене на счупена под крак клонка. Някой като него бродеше из гората, спираше се, ослушваше се… Залепи се до един дънер, срасна се буквално с него. Слушаше. Близо час се чуваха наблизо безшумни крачки. Мачковяк патрулираше. Нима имаше намерение да прави това през цялата нощ?
След това отново настъпи тишина. Гертек не я наруши дълго време. Най-сетне колкото се може по- внимателно се промъкна под надвисналите вече над полето клони на последните дървета в гората. Наблюдаваше. У Мачковяк светеше още. Изруга тихо. Нима наистина пълният успех ще бъде на оня?
Кокошките започнаха да кудкудякат, когато най-сетне изгасна светлината в дома на лесничея. Цялото Боршуново потъна в сънна тишина.
Тогава от края на гората се измъкна човек. Пълзеше на колене, свит, непрекъснато прилягаше към браздата, слабо забележим в облачната тъмнина дори на фона на светлия сняг.
Това бе дълго обикаляне. В градината мълчаливата, тайнствена фигура стоя дълго, без да мръдне. След това ръката на човека започна да тършува по джобовете. Лицето му се изкривяваше от болка, спечените от температурата устни се движеха неуморимо, но от тях не излизаше никакъв звук.
Към задната, сляпа стена на къщата беше прилепена пристройка, ниска, покрита със сламен покрив. Като разгръщаше сламата, тайнствената ръка я заливаше с някаква течност. Замириса във въздуха. Част от сламата човекът изгреба от покрива, разхвърли я около въглищата, и нея заля обилно.
След това дълго се мъчи с другата бутилка. Най-сетне, като притискаше запалката с една ръка до гърдите си, я запали. Пламъчето заблещука на вятъра, подхвърлено умело, обхвана сламения покрив и края на въглищата, заблестя, разпали се…
Човекът се премести малко встрани, няколко метра от входната врата. Вече почти не на себе си. Лицето му бе изкривено в гримаса. Шепнеше си непрекъснато едно и също:
— Няма да дочакаш това!… Няма да го бъде!…
Огънят се разрастваше, ставаше все по-светло. В къщата изведнъж се понесоха писъци, тропнаха вътрешните врати.
Сянката на двора трепна, запалката блесна. Входната врата се разтвори и облян от светлината на пожара, се показа Мачковяк. Той зърна отмъстителната фигура на Гертек със запалката в ръка, притисната до отвореното шише, което избухна в пламъци. Огънят обхвана свода, завъртя се, залетяха искри, които западаха по човека, стоящ на вратата.
Гертек виждаше ръцете на лесничея, който прикриваше с тях лицето си. Мачковяк чу победното изкрещяване:
— Няма да го бъде!
Лесничеят заръмжа, закрещя с нечовешки глас, спря се пред пламъците, влезе вкъщи, викаше за помощ.
Огънят от пристройката се пренасяше по-високо, пламъците от въглищата вече близнаха половината стена.
В селото се разнесе алармен сигнал. Миг след това забуча сирената на дъскорезницата.
Гертек вече не чуваше, не виждаше. Колкото може по-бързо побягна към спасителната, към любимата гора. Не поглеждаше към причинения от неговите ръце пожар, не мислеше вече за Мачковяк, за нищо повече не мислеше. С последни сили препускаше към избраното още вчера място. Едва там щеше да си отдъхне…
Бавно се съмваше. Проясняваше се слабо между дърветата. По-ясно се очертава фигурата на превития, стенещ човек, който стоеше под едно високо дърво. Най-ниските клони на бора се люлееха от утринния вятър точно над откритата му глава. Гертек слушаше жадно събуждащата се отново за живот гора…
Когато с труд най-после пожарът бе изгасен, а на мястото на стария дом на лесничея останаха само димящи пепелища, него самия откараха силно обгорен в болницата, децата и жена му се пренесоха в съседите, потресените жители на Боршуново все още не се разотиваха. Стояха на групи, коментирайки случилото се.
Няколко часа по-късно намериха Гертек. Висеше на собствения си колан — на нисък клон на масивния бор. Над него шумеше любимата му горска песен…
Хората оголиха глави, дълго стояха така мълчешком. И само старият Валицки, като поклащаше посивялата си глава, рече тихо:
— В гората свърши, както и прекара живота си в гората… Обичаше тая гора, само че другояче, а не както трябва. Ех, защото човек трябва да умее да обича гората, добре да я обича…
Старият лесничей мина настрани, замислен стъпваше бавно между дърветата. Мислеше си колко е трудно добре да заобичаш гората. Лошо я обичаше Гертек. Не отдаде на гората цялото си сърце Мачковяк… Не така трябва да се обича. С отворено сърце, отворено преди всичко за човека. Иначе гората изпраща наказание. Ето, Гертек наказа, Мачковяк изпита…
Изгряващото слънце порозови гората, блеснало се спря на широката поляна, обсипана със светлите стволове на брезите. Разискряха се сега те, бляскаха на слънцето, отразяваха се от снежната целина.
Валицки гледаше със спокойни, поглъщащи очи и все още тежко въздишаше.
Информация за текста
© Еугениуш Паукща
© 1979 Антоанета Йовчева, превод от полски
Сканиране, разпознаване и корекция: moosehead, 2010
Издание:
Ловни разкази
ДИ „Земиздат“, София, 1979
Съставители: Атанас Георгиев, Власта Миклашова-Райска
Редактор: Радка Гоцева
Художник: Иржи Красл
