Прислужницата с благите очи и конската физиономия ме отведе в тясната дълга всекидневна на горния етаж, мебелирана в сиво и бяло, с тежки завеси с цвят на слонова кост, които се спускаха пищно към пода, и бял килим, простиращ се от стена до стена. Будоар на филмова звезда — уютно кътче за прелъстяване, фалшиво като театрален декор. В момента там нямаше никой. Вратата се затвори след мен тихо като в болница. До шезлонга имаше масичка на колелца със сервирана закуска. Сребърните прибори върху нея блестяха. В чашата за кафе имаше пепел от цигара. Седнах и зачаках. Стори ми се, че мина много време, докато вратата се отвори отново и Вивиан влезе. Тя носеше бял халат с кремав оттенък, гарниран с бели кожи, и плавната линия на кройката ми напомняше море през лятото, което се пени край пясъчния бряг на малко екзотично островче.
Тя мина покрай мен с плавна и гъвкава походка и седна на ръба на шезлонга. От ъгълчето на устата й висеше цигара. Медночервеният лак покриваше равномерно ноктите й.
— Значи ти се оказа един звяр и нищо повече — рече тя спокойно, като ме гледаше. — Съвършен, закоравял звяр. Снощи си убил човек. Няма значение откъде съм научила. Научих го. На всичкото отгоре идваш тук и изплашваш сестричката ми до припадък.
Предпочетох да не се обаждам. Тя започна да нервничи. Отиде до един стол и положи глава на бяла възглавничка, поставена на облегалката до стената. Издуха струя бледосив дим нагоре, проследи го как плува към тавана и се разпада на тънки ивици, които много скоро се стопиха във въздуха и изчезнаха. Сетне бавно сведе очи и ме изгледа студено.
— Не те разбирам — отсече. — Страшно съм доволна, че един от нас успя да се овладее онази нощ. Стига ми, че в миналото си имам връзка с контрабандист на спиртни напитки. Защо не кажеш нещо, за Бога?
— Как е тя?
— О, предполагам, че е добре. Спи дълбоко. Тя винаги заспива. Какво си й сторил?
— Абсолютно нищо. След като видях баща ти, излязох от къщата и я намерих отпред. Беше хвърляла стрелички срещу мишена, закачена на едно дърво. Слязох долу да поговоря с нея, защото имах да й връщам нещо. Един малък револвер, който някога й е бил подарен от Оуън Тейлър. Беше го занесла в апартамента на Броуди онази вечер — вечерта, когато той бе убит. Там бях принуден да й го отнема. Не съм го споменавал и затова може би не знаеш.
Черните й очи, типични за рода Стърнуд, се разшириха и станаха безизразни. Сега бе неин ред да не обели дума.
— Тя много се зарадва, че й връщам револвера, пожела да я науча да стреля и изяви готовност да ми покаже старите петролни кладенци, от които вашето семейство е спечелило част от парите си. И така, слязохме в подножието на хълма. Мястото е доста зловещо, осеяно с ръждясали тенекии и прогнили дъски, има запустели петролни кладенци и тревясали ями, пълни с мръсна вода. Може би това я е разстроило. Предполагам, че си ходила там. Доста мрачно място.
— Да, така е — едва промълви тя.
— Та ние слязохме там и аз закрепих една консервена кутия в средата на дървено колело, за да се цели в нея. Започнаха гърчове. Като че беше епилептичен припадък.
— Да. — Същият слаб гласец. — От време на време има такива припадъци. Затова ли искаше да ме видиш?
— Предполагам, че още не си готова да ми кажеш какво знае за теб Еди Марс.
— Нищо. Започна да ми омръзва тоя въпрос — каза тя студено.
— Познаваш ли човек на име Канино?
Тя сбърчи красивите си черни вежди и се замисли.
— Слабо. Но, изглежда, името ми се е запечатало в паметта.
— Дясната ръка на Еди Марс. Казват, че е опасно момче. По-точно, вероятно е бил такъв. Ако една дама не ми беше помогнала малко, сега щях да бъда там, където се намира той — в моргата.
— Дамите, изглежда… — Внезапно млъкна и пребледня. — Не мога да се шегувам с такива неща — отрони.
— Аз не се шегувам и грешиш, ако си мислиш, че говоря със заобикалки. Всички факти са в съответствие: Гайгър и неговите симпатични изнудвачески номерца, Броуди със снимките си, Еди Марс и рулетката, Канино и момичето, с което Ръсти Риган не е бягал никъде. Всичко съвпада.
— Страхувам се, че дори не знам за какво говориш.
— Да предположим, че знаеш. Тогава историята щеше да изглежда така. Гайгър е хванал сестра ти на въдицата, без да се затрудни особено, и е измъкнал от нея няколко полици, с които любезно се е опитал да изнуди баща ти. Еди Марс е бил зад гърба на Гайгър, когото е покровителствал и използвал като маша. Вместо да плати, баща ти повика мен, тоест не е имал от какво да се бои. Еди Марс е искал да разбере точно това. Той те е държал с нещо и е искал да узнае дали ще може да хване и генерала с него. Ако беше успял, щеше да измъкне набързо един куп пари. Ако ли не, трябвало е да чака, докато, ти си получиш дела от семейното богатство, а междувременно да се задоволява с дребните суми, които би могъл да измъкне от теб на рулетката. Гайгър е убит от Оуън Тейлър — той е бил влюбен в твоята глупава сестричка и игрите, които Гайгър си е играел с нея, не са му харесвали. За Еди това нищо не е означавало. Неговата игра е много по-тънка, за нея нито Гайгър, нито Броуди, нито някой друг освен тебе е подозирал нещо. Еди и един закоравял гангстер, наречен Канино. Твоят съпруг изчезнал и Еди, знаейки, че на всички им е известно за лошите му отношения с Риган, скрил жена си в Реалито и оставил Канино да я пази, та другите да си мислят, че тя е избягала с Риган. Закарал дори колата на Риган в гаража на къщата, в която преди това е живяла Мона Марс. Но това звучи малко глупаво, ако се сметне просто за опит да се отклони подозрението от Еди, че е убил твоя съпруг или е накарал да го убият. В действителност не е чак толкова глупаво. Той е имал и друга подбуда. Заложил е, за да спечели един милион или приблизително толкова. Знаел е къде е отишъл Риган и защо, но е предпочел полицията да открие това. Искал е полицията да достигне до някакво задоволително обяснение, за да не се бърка повече. Отегчавам ли те?
— Изморяваш ме — каза тя с безжизнен глас. — Господи, колко ме изморяваш!
— Съжалявам. Не дърдоря глупости, за да се правя на умен. Тази сутрин баща ти ми предложи хиляда долара, за да намеря Риган. За мен това са много пари, но не мога да го сторя.
Устата й внезапно се отвори. Дишането й стана напрегнато и хрипкаво.
— Дай ми една цигара — каза тя дрезгаво. — Защо да не можеш?
Една вена на шията й бе започнала да пулсира.
Дадох й цигара, запалих клечка кибрит и я поднесох към нея. Вивиан пое дълбоко дима, изпусна го в безформен облак, после сякаш забрави, че държи цигара между пръстите си. Повече не дръпна от нея.
— Ами защото и Бюрото за издирване на изчезнали лица не може да го открие — казах аз. — Не е толкова лесно. Не е твърде вероятно аз да направя нещо, което те не могат.
— О, затова ли?
В гласа й се прокрадна нотка на облекчение.
— Това е една от причините. Хората от Бюрото за издирване на изчезнали мислят, че той нарочно е изчезнал, сложил е кръст, както се казва. Те не смятат, че Еди Марс го е ликвидирал.
— Кой казва, че някой го е ликвидирал?
