—
— Виждал ли си я скоро, Еди?
— Последният път беше онази вечер, когато я прибрах от дома на областния прокурор — рече той. — Заведох я вкъщи и излязох да пийна нещо. Когато се прибрах, беше изчезнала.
— Значи се разведохте?
— Ъхъ.
— И потърси утеха при Вивиан Риган.
— Така ли мислиш?
— Останах с впечатлението, че си допадате.
— И какво, ако е така?
— Тогава вероятно ще поискаш да намериш сестричката й.
— Тези куклички са истинска отрова, Марлоу. Малката е луда за връзване. А Вивиан е мръсница, дето пред нищо не се спира, мачка всичко по пътя си.
— Парите им не са за пренебрегване — подсетих го.
— Да оставим настрана, че е възможно да се обидя от предположението, че съм преследвал една от тях, за да се оженя в бъркотията — рече Марс. — Само дето техните пари не са ми притрябвали, имам си достатъчно.
— За хора като теб достатъчно нищо не значи, Еди.
Усмивката на Марс се стопи и по лицето му се изписа изражение, което показа колко суров човек е той.
— Гледай да не ми се пречкаш, Марлоу, освен ако не ти се ще да дишаш през дупки в корема.
— Лаш Канино не успя, Еди.
Марс насочи показалец към мен и направи знак към вратата.
— Върви по пътя си, храбрецо — рече той. — И си набий в главата, че нямам никакво основание да се грижа какво ще ти се случи, а още по-малко да те лъжа. Едно искам да ти кажа. — На лицето му изникна крива усмивка. — И то само защото съм с меко сърце. Ако хората ти казват да стоиш далеч от историята с Кармен Стърнуд и от клиниката, където я настаниха, послушай ги. Ще съжаляваш, ако не го направиш. — Додето свърши, усмивката бе изчезнала.
Тръгнах към вратата.
— Пак ще се видим — подхвърлих. — Естествено, ако не умра от страх междувременно.
Напуснах клуба и поех към Холивуд. Не бях научил нищо, което да не знаех вече. Абсолютно нищо.
8
Пътят, по който се стига до „Рестхевън“, навлизаше навътре в каньона, приютил клиниката, следваше очертанията на хълмовете, после отново хлътваше в долината. Спрях колата под едно маслиново дръвче. Утрото бе слънчево и, тихо. Денят обещаваше да бъде горещ, но все още се дишаше леко. Листата на дървото бяха покрити с прах. Малките черни плодове захрущяха под краката ми. Покрай мен профучаваха коли в двете посоки. Заизкачвах се и най-сетне стъпих на ръба на каньона, а постройките останаха в ниското. В Бевърли Хилс навярно прислужници азиатци приготвяха портокалов сок, за да го поднесат на господарите си в копринени одежди към закуската с рохки яйца, докато онези преглеждат сутрешните издания на вестниците. Но тук под прикритието на оскъдната растителност аз не можех да видя долината на Лос Анжелис. Можех да си седя във Фарго или Белоус Фолс, наместо да се пукам от горещина и жажда. Обърнах поглед към клиниката.
Обширна зелена морава почти опираше до естествената стена, която представляваше каньонът. Другият й край се простираше до зида на централната сграда на „Рестхевън“, а високата над човешки бой тухлена ограда се спускаше до дъното на каньона. Храсти и цъфтящи нискостеблени дръвчета растяха от вътрешната страна. Очевидно служеха не само за красота, тъй като се изискваше голяма ловкост, за да ги прескочиш. Недалеч от тях се виждаше басейн, иззидан от червен камък, а до него, на игрището за крикет, няколко души провеждаха първата си утринна тренировка. Бяха облечени различно — някои с нещо като болнични халати с черни кантове и сандали, двама мъже носеха костюми и вратовръзки, а единствената жена беше във вечерен тоалет.
Младежът, когото бях срещнал и преди, се излежаваше на шезлонг край басейна, наблюдаваше пациентите и се грижеше за слънчевия си загар. Никъде не успях да открия мексиканеца или доктор Бонсентир. Приклекнах зад почти изсъхнал дъб и продължих наблюдението. Играта долу вървеше бавно, а когато слънцето се изкачи високо над хоризонта и прогони последния прохладен нощен полъх, младежът премести стола си под сянката на голям плажен чадър. Разлистваше вестник и от време на време хвърляше поглед на своите подопечни. Не след дълго той се отпусна назад, вестникът покри лицето му и той замря. Моментът беше изключително подходящ. Спуснах се надолу.
Склонът бе почти вертикален, но осеян с изгорели от слънцето борчета и хвойнови храсти, в които се вкопчвах, за да не падна, така че, когато стигнах на игрището, едва ли по мен бе полепнала пръст, колкото да си посадя спанак. Дори за питомците да бе необичайна гледката на спускащ се по склона алпинист, те с нищо не го показаха. Невъзмутимо продължиха да удрят дървените топки със своите стикове и с едва прикривано удоволствие отпращаха топката на своите противници далеч от вратичката. Младежът не се помръдна.
Имаше нещо странно в тази игра на крикет. Разбрах го едва след минута, докато се изтупвах от прахта и полепналите камъчета. Играта се провеждаше в пълно мълчание, нарушавано единствено от почукването на стиковете в топките и някой и друг доволен кикот. Жената във вечерния тоалет носеше дълги ръкавици и сребристи пантофки на висок ток. Един от мъжете бе облечен в бледожълт костюм на тънки райета. Тоалета му допълваха почти бяла жилетка, светли обувки и яркозелена копринена връзка с широк уиндзорски възел. Повече от ясно, че бяха натъпкани с лекарства до козирката. И в играта следваха някаква своя хармония, непонятна за мен.
С безшумни стъпки минах покрай заспалия пазач и през задния вход се вмъкнах в познатата, подобна на селска къща главна сграда. Вътре беше хладно и тъмно. Озовах се в стаята за игри. Два билярда и пинг- понг. Покрай една от стените — маси за игра на карти, а от другата страна нисък бар с наредени край него столчета, където навярно сервираха мляко и сладкиши или може би опиум и етер в гарафа.
Тръгнах по дългия коридор вляво покрай стаите на пациентите. В първата нямаше никой, във втората зърнах съсухрена старица в нощница на цветя, обточена с дантела покрай шията. Сивата й коса обрамчваше лицето с изкуствените вълни на студено къдрене. Трябва да е била красива на младини, личеше си по кокетно наклонената глава и изящната стойка на дребничкото й тяло. Държеше в скута си голям албум, който разглеждаше през очила с телени рамки. Табелата на вратата гласеше: мисис Норман Суейзи.
— Добро утро, мисис Суейзи — поздравих аз. Жената вдигна поглед и се усмихна.
— Здравейте — каза тя.
— Аз съм доктор Марлоу. Как сте днес? Тихо затворих вратата.
