— Много съм добре. Сутринта се опитах да зърна къщата си през прозореца, но май не успях. Вие виждате ли я?
— Къде живеете, мисис Суейзи?
— Там някъде — усмихна се малко объркана тя и посочи към прозореца. — Някъде там.
Кимнах и погледнах през прозореца.
— Аз също не я виждам.
— Търся я. Търся я през цялото време, но все не успявам да я открия.
Пристъпих напред и сега вече можех да разгледам по-добре книгата в скута й. Това бе луксозно порнографско издание с най-отвратителните снимки, които някога бях виждал. От онези долнопробни лъскави книги, които Артър Гуин Гайгър продаваше незаконно в магазина на булевард Холивуд близо до Лае Палмас на баснословни цени. Но това беше много отдавна, още преди да убия Лаш Канино.
Възрастната дама бе загубила интерес към мен и разглеждаше внимателно своята книга. От време на време плюнчеше палец, за да обърне страницата. Сведена над нея, тя приличаше на малко крехко врабче. На бюрото до стената и на нощното шкафче се виждаха купища подобни албуми, добре подвързани, скъпи и по-гнусни от най-гнусната обществена тоалетна.
Жената вдигна очи и забеляза заинтригувания ми поглед.
— Искате ли да разгледате някоя от моите книги? — попита тя. — Много ги харесвам. А вие?
— Не, мисиз Суейзи — поклатих глава. — Аз не.
— А според мен са чудесни — отсече тя. — И лекарите ми ги носят винаги, когато поискам.
— И доктор Бонсентир ли?
— Да… Невинаги лично той, понякога ги праща по един от младежите.
— Мисис Суейзи, познавате ли Кармен Стърнуд?
Жената отпусна ръце върху разтворената книга. Две жени и един мъж бяха преплели тела. Не липсваше нито една подробност. Опитвах се да не гледам натам.
— Кармен ли? — Старицата сбърчи чело, докато се опитваше да събере прекъснатите нишки на спомените си.
— Кармен Стърнуд — повторих аз. — Млада жена, дребничка, с хубава фигура и светли коси. Палците на ръцете й са малко странни.
Мисис Суейзи се усмихна. Палецът, разбира се.
— Ами да, Кармен. Тя живее тук. Точно така. Често идва да чете моите книги. Понякога ги разглеждаме заедно.
— Виждали ли сте я скоро? — попитах аз. Лицето на мисис Суейзи доби напрегнато изражение. Чак страните й порозовяха.
— Струва ми се, тя замина с мистър Симпсън. Дали пък не му отиде на гости.
— Сериозно? А знаете ли първото име на мистър Симпсън?
Мисис Суейзи ококори очи и сякаш се подплаши.
— Аз ли? Не. Не помня такива подробности. Изобщо паметта ми изневерява напоследък. Дори не си спомням къде ми е къщата. Ето, гледам, гледам и не мога да я видя.
— А не знаете ли къде е домът на мистър Симпсън?
Тя решително поклати глава и посочи към прозореца.
— Ей там.
— А знаете ли защо Кармен отиде на гости на мистър Симпсън?
— Повечето от младите момичета тук ходят у мистър Симпсън — смигна ми тя съучастнически.
— А връщат ли се?
— Това не зная. — По тона й се досетих, че въпросът й се струва нелеп.
Тя отмести поглед и рече: Здрасти, миличък.
Обърнах се. „Миличкият“ беше мексиканецът, който бе влязъл безшумно и сега държеше отворена вратата. Как не го бях подушил, вонеше на пръч. Фиксираше ме с тесните си очички.
— Разговаряме си с доктор Марлоу — рече мисис Суейзи. — Мъчи се и той да намери къщата ми, но казва, че не може.
Очите му бяха все така втренчени в мен.
— Си, сеньора Суейзи — рече той. Сетне вдигна показалец и ми даде знак да го последвам.
— Ако открия вашия дом, непременно ще ви се обадя — кимнах аз на старицата.
Междувременно бях измъкнал пистолета изпод мишница и го бях притиснал до крака си, така че мексиканецът да не може да го види. Изправих се и го последвах.
— Благодаря ви, докторе — обади се мисис Суейзи. Привела гръб над книгата си, тя потъна в своето занимание. От време на време плюнчеше пръст, за да обърне страницата.
Мексиканецът излезе заднишком и щом затвори вратата, ме перна с юмрук и ме залепи за стената. Все едно че ме блъсна топка за боулинг. Ударих се, краката ми омекнаха и взех да се свличам надолу, колкото и да се опитвах да намеря опора в гладката повърхност. С все така безизразно лице мексиканецът заби юмрук под брадата ми и ме прикова към стената. Блъсна ме отвратителният му дъх. В мига, в който опрях дулото на колта между ребрата му, видях как очите му се разширяват.
— Назад! — изръмжах. — Ще ми повредиш костюма с тая воня.
Мексиканецът отстъпи внимателно, поразперил ръце, без да откъсва очичките си от мен.
— А сега — казах аз — двамата с теб ще отидем до вратата на коридора, оттам в преддверието и после ще излезем през външната врата. И без да се обръщаш.
Не се помръдна и не проговори. Усещах колко е напрегнат — като спусък, преди да го дръпнеш. Можех Само да се надявам, че и той усеща напрежението в мен. Особено пък както държах пръст върху спусъка.
— Движи се — рекох.
Без да се обръща, той бавно тръгна по коридора покрай разтворените врати, от които струеше утринното слънце. Прашинки танцуваха в лъчите светлина. С дулото на пистолета бутнах вратата в дъното и се озовахме в преддверието, където предишния път чаках да ме приеме доктор Бонсентир. Мъжът със зализаната коса и бялата престилка бе там. Щом ме видя, понечи да вдигне ръка, но аз му дадох знак и той се смръзна.
— И двамата към стената — изсъсках. — Опрете ръце, разтворете краката и без номера!
Мъжете се подчиниха безропотно. Бързо ги проверих за оръжие. Мексиканецът беше чист. Вероятно по някое време бе огладнял и си бе изял пистолета. Изпод лявата ръка на другия измъкнах един Смит енд Уесън, калибър 38.
— Ако някой от вас подаде носа си вън от вратата, ще му го забърша с един куршум.
Думите ми бяха посрещнати с пълно мълчание. Внимателно отворих вратата и се огледах. На двора нямаше жива душа. Двамата санитари стояха все така подпрени на стената. Излязох и се спуснах към колата.
9
В указателя на Лос Анжелис фигурираха близо сто и пет души с името Симпсън, със или без „п“-то в средата. Пет от тях бяха жени, а първите имена на други трима абонати бяха отбелязани само с инициали и също можеха да са жени. Следователно предстоеше да проверя някакви си деветдесет и седем души. И то, без да съм сигурен, че ще намеря Кармен при някого от тях. Без да съм сигурен, че той живее в Лос Анжелис. Без да съм сигурен, че името му наистина е Симпсън. Прекалено много въпросителни.
Изправих се и погледнах през прозореца на кантората към булевард Холивуд, притиснат от лятната мараня. Денят бе горещ, безветрен и миризмата от грила в кафенето долу си беше тъкмо на място. Сакото ми висеше на облегалката на стола. Ризата ми лепнеше, въпреки че бях свалил колана с кобура; преметнал го бях на стола, та да ми е подръка, в случай че нахълтат санитари от клиниката и понечат да ми надянат усмирителна риза. Обърнах поглед наляво към Тауенга, където тихи улици приютяваха просторни удобни къщи със сенчести веранди. Дебелите стени и ниските покриви ги правеха прохладни; някъде държаха прозорците затворени, за да се предпазят от горещината, другаде ги отваряха, за да влезе чист въздух. Топлият вятър лениво полюшваше дантелени завеси, чийто тих шепот единствен нарушаваше тишината.
