— Често пъти това е въпрос на живот и смърт, мила.
— Разбира се, че е така, но това го превръща само в една по-значима игра. Моите съседи в Смитфийлд са по-сериозни хора. Техните занимания се свеждат до успеха или неуспеха. За по-голямата част от тях, това не е никак забавно.
— Ти доста си мислила за мен — казах аз.
— И още как. Ти няма да се откажеш от своята работа. Аз няма да оставя моята. Няма да се преместя в Бостън. Ти няма да дойдеш да живееш в Смитфийлд.
— Бих могъл — рекох. — Мисля, че бихме могли да измислим нещо. Никой не те кара да си оставиш работата, нито аз моята.
— Не, мисля че не. Но това е нещо, за което трябва да помислим.
— Значи, окончателното ти становище е твърдо „Не знам“?
— Мисля, че да.
Протегнах ръцете си и я придърпах върху себе си.
— Напориста кучка такава — казах аз.
Лицето й се притисна към гърдите ми. Сподавих речта й.
— От друга страна — промърмори тя, — аз никога няма да те оставя.
— В това не се съмнявам — казах. — Да вървим да вечеряме и да консумираме приятелството си.
— Може би — каза Сюзън, докато карах обратно към мотела, — не е зле да го консумираме преди вечеря.
— Още по-добре — казах аз, — а какво ще кажеш за преди и след вечеря?
— Човек е на толкова години, на колкото се чувства, любими — рече Сюзън.
29
В седем и трийсет натиснахме звънеца в дома на Шепърд. Аз носех бутилка унгарско червено вино и кафяв книжен плик. Хок отвори вратата и насочи срещу мен голямокалибрен Колт 357.
— Заповядайте, влезте — рече той.
Влязохме. В дневната бяха Кинг Пауърс и Поуъл, бабаитът, когото бях набутал в басейна, Мейси и семейство Шепърд. Шепърд седяха на канапето, а Поуъл стоеше наблизо с изваден пистолет и гледаше безчувствено в тях. Мейси стоеше край камината, а Пауърс беше седнал в едно кресло до огнището. Лицето на Шепърд беше влажно и той изглеждаше зле. При побой от организма на човек се отделя много скорбяла и Шепърд изглеждаше така, сякаш едва се държеше на крака. Жена му беше напълно безизразна. Тя изглеждаше така, сякаш е влязла някъде и стои там в очакване.
— Къде са децата? — попитах аз.
Хок се усмихна.
— Няма ги тук. Харв и госпожата, както разбирам, са решили, че могат да се усамотят на спокойствие, докато дойдете вие, и са ги експедирали при съседите за през нощта. Мисля, че това наистина прави обстановката по-уютна.
— Млъкни, Хок — рече Пауърс. — Ще остроумничиш така на собственото си погребение.
Хок ми намигна.
— Мистър Пауърс е много сърдит и съм сигурен, че знам на кого е сърдит, драги.
— Предполагах, че ще се видим, Кинг — рекох аз.
— И дяволски правилно си предположил, умнико. Имам нещо за теб, кучи сине. Ако си въобразяваш, че можеш току-така да ме напъхаш в чувала и да си заминеш, означава, че не знаеш нищо за Кинг Пауърс.
— Кинг, това ще ни докара само още повече неприятности — рече Мейси. — Нямаме нужда от това. Защо просто не се махнем.
— Не, първо ще подгрея този кучи син — Пауърс стана. Той беше пълен, имаше вид на човек, който някога е бил слаб и краката му бяха изкривени настрани като патешки. — Хок, вземи му пистолета.
— До стената, момче, знаеш процедурата.
Аз се обърнах и се облегнах на стената, като го оставих да свали пистолета от бедрото ми. Той не го търси дълго. Веднага го намери къде е. Сякаш го подуши. Отдръпнах се от стената.
— Защо ходиш като патица, Кинг? — казах аз.
Червеното лице на Пауърс почервеня още повече. Той пристъпи близо до мен и ме удари в лицето със стиснат юмрук. Аз се олюлях от кръста назад и не паднах.
— Квак — казах.
Пауърс ме удари отново и сряза устната ми. След час щеше да се подуе силно. Ако все още съм жив дотогава.
— Хок — рече Сюзън.
Той тръсна глава срещу нея и каза:
— Седни на канапето.
— Ще ни застреляте ли? — обади се Шепърд.
В гласа му не беше останала много жизненост.
— Най-напред ще очистя тая долна отрепка — рече Пауърс. — После може да ми хареса толкова много, че да застрелям цялата ви шибана пасмина. Как ти се струва това, скапаняк долен.
— Тя няма нищо общо с това — рече Шепърд, отмествайки главата си към жена си. — Пусни я да си върви. Имаме три деца. Те не са ти направили нищо.
Пауърс се разсмя, при което се показа вътрешната част на горната му устна.
— Но ти си ми направил. Ти ме прецака с много пари, ще трябва хубаво да се разплатиш за това.
— Ще ти платя, с лихвите. Пусни я да си върви.
— Ще говорим за това. Но първо искам да свърша с това хитро копеле.
Той се обърна към мен и понечи отново да ме удари. Аз отстъпих малко встрани и го ударих силно над бъбреците. Тялото му беше меко. Той изстена от болка и се свлече на колене.
Мейси извади малкия си автоматичен пистолет, а Поуъл отмести своя пистолет от Шепърд и го насочи към мен.
— Спрете — каза Хок. В гласа му сега нямаше и следа от подигравателните нотки. Пауърс седеше на пода, извил настрани тялото си, опитвайки се да намали болката. Лицето му беше червено и луничките му изглеждаха бледи на фона му.
— Убий го — рече той. — Убий го, копелето му с копеле. Убий го, Хок.
— Хок — каза Сюзън.
Аз не свалях очи от Хок. На Мейси нямаше да му стиска да направи това. Той би го направил, за да си спаси кожата, ако не може да избяга. Но не би го направил просто така; за това се изискваше нещо, което Мейси не беше научил в търговското училище. Поуъл би направил каквото му кажат, но засега никой не му беше казал нищо. Оставаше Хок. Той стоеше неподвижен като дърво. С крайчеца на окото си видях как Шепърд протегна ръката си и я сложи върху гърба на жена си, между плешките.
— Хок — отново каза Сюзън.
Пауърс, който все още седеше на пода с щръкнали нагоре колене и показали се над кафявите му обувки бели чорапи, рече:
— Хок, копеле с копеле, прави това, което ти казват. Изгори го, гръмни го. Веднага. Убий го.
Хок поклати глава:
— Не.
Пауърс беше застанал на коленете си и се опитваше да се изправи на крака. Той беше толкова зле, че му бе трудно дори просто да стане от пода.
— Не ли? По дяволите, на кого казваш не, негър такъв. Кой ти плаща на тебе? Прави това, което ти се казва.
Лицето на Хок се разтегна в широка усмивка.
— Не, не смятам, че ще направя това, което ми се казва. Мисля, че ще оставя това на теб, шефе.
Поуъл каза:
— Аз ще го направя, мистър Пауърс.
Хок поклати глава.
