Ах, това мое богато въображение. Може да е пленница на някой мургав, тайнствен граф в някоя крепост сред блатата на Англия. Дали да опиша пред хлапачката някаква зла участ, по-страшна и от самата смърт?
— Не знам. Баща ми просто каза, че е избягала. Не би ли трябвало той да знае?
— Не знае. Догажда се. И понеже е негодник, като такъв се старае да ти спести по-големи тревоги.
— Ами тогава защо не я намери?
— Ах колко умно, направо гениално. За какво, по дяволите, мислиш, че ме е наел мене?
— Добре де, защо вие не я намерите? — Беше спряла да върти чашата за кафе.
— Точно това се опитвам да направя. Защо не ми помагаш? Дотук твоят принос за нейното спасение се свежда до четири „не знам“ и шест свивания на рамене. Плюс, че ми каза, че баща ти е негодник, но не знаеш защо.
— Ами ако наистина е избягала и не иска да се върне обратно?
— Значи, няма да се върне. Вече почти никога не използвам белезниците си върху краката на жени.
— Не знам къде е.
— Според теб, защо се е махнала?
— Вече ме питахте за това… Баща ми й ходеше по нервите.
— По какъв начин?
— По какъв… Не знам. Ами, постоянно й се натрапваше. Ще я погали по задника или ще й поиска целувка, докато тя се опитва да почисти с прахосмукачката. Такива работи. На нея това не й харесваше.
— Двамата говорили ли са някога за това?
— Пред мене не.
— А за какво са говорили пред тебе?
— За пари. Тоест, старият говореше. Старата като че ли само слушаше. Старият през цялото време говори за пари и бизнес. Непрекъснато разправя колко много ще направи Негодник.
— Баща ти някога отнасял ли се е зле с майка ти?
— Искате да кажете, да я е бил или нещо такова?
— По какъвто и да е начин?
— Не. Всъщност той се отнасяше с нея като с някаква проклета царица. Точно това я подлудяваше. Беше я обсебил изцяло. Това бе прекалено. Лепнал се беше за нея като пиявица. Разбирате ли?
— Тя имаше ли някакви приятели, които не са приятели на баща ти?
Тя се намръщи леко и поклати глава.
— Мисля, че не. Не познавам такива.
— Излизала ли е някога с други мъже?
— Майка ми?
— Случва се.
— Не и майка ми. По никакъв начин.
— Мили, сещаш ли се за нещо, което би могло да ми помогне да открия майка ти?
— Не, нищичко. Мислите ли, че не бих искала тя да се върне? Налага ми се да върша всичката кухненска работа, да се грижа за брат ми и за сестра ми, да следя за жената, която идва да чисти, и още куп други неща.
— Къде са брат ти и сестра ти?
— На плажа са, блазе им на палавниците. А аз трябва да стоя вкъщи заради вас.
— Заради мене?
— Баща ми казва, че трябва да бъда домакинята и прочие, докато майка ми се върне вкъщи. Липсва ми.
— Животът е тежък понякога — казах аз.
Тя направи мрачна гримаса с уста. Замълчахме за малко.
— Състезанията продължават цяла седмица — рече тя. — Всички са там. Всички деца във ваканция, изобщо — всички.
— И те ти липсват — казах. — Наистина жалко.
— Така е. Всичките ми приятели са там. Това е най-забележителният момент от лятото.
Твърде млада е, за да е развила до такава степен чувството си за трагичност.
Шепърд се върна с голям картонен кашон, пълен с писма и сметки. Най-отгоре се виждаше студийна снимка с размери 20/24 в златна филигранна рамка.
— Ето, Спенсър. Това е всичко, което можах да намеря.
— Прегледа ли ги? — попитах.
— Не. Нали за това съм те наел. Аз съм търговец, а не детектив. Привърженик съм на принципа всеки да върши това, което може да върши най-добре. Прав ли съм, Мил?
Мили не отговори. Навярно си мислеше за състезанията.
— Хубаво е човек да има принципи — казах аз. — Знаеш къде да ме намериш, ако изникне нещо.
— В „Дънфис“, нали? Слушай, обади се от мое име на управителя на „Последното ура“ — ще ти предложи хубава маса.
Казах, че ще го направя. Шепърд ме изпроводи до вратата. Мили — не.
— Не забравяй това. Обади се там от мое име на Пол. Той наистина ще те посрещне добре.
Потегляйки, се помъчих да си представя какви състезания провеждат долу на плажа.
5
Разпитах в кметството как да стигна до полицейското управление. Жената зад гишето в канцеларията ми каза с английски акцент, че се намира на Елм стрийт по Барнстейбъл роуд. Освен това, тя ми даде погрешни указания как да намеря Барнстейбъл роуд, но какво би могъл да очаква човек от един чужденец. Някакъв мъж ми помогна да се ориентирам и малко преди обед пристигнах на паркинга срещу управлението.
То представляваше квадратна тухлена сграда с пирамидален покрив и два А-образни мансардни прозореца отпред. На паркинга пред нея имаше четири или пет полицейски коли: тъмносини с бели покривни бели предни капаци. Отстрани имаха надпис: БАРНСТЕЙБЪЛСКА ПОЛИЦИЯ. Знаех, че Хайанис е част от Барнстейбълското градство, но така и не съм успял да открия някой, който да знае какво значи градство.
Влязох и се озовах в една малка приемна. Вляво зад ниска желязна преграда седеше дежурният офицер пред командно табло и радиосъобщителни съоръжения. Вдясно имаше дълга скамейка, на която можеха да седят неудобно грешниците, престъпниците и просителите, докато чакат началника Всички полицейски управления имат началник, когото трябва да чакаш, щом си дошъл. Няма значение за какво става въпрос.
— Дик Слейд тук ли е? — попитах ченгето зад преградата.
— Началникът е зает в момента. Мога ли да ви помогна?
— Нс, искам да говоря с него.
Подадох му служебната си карта. Той я погледна без видимо оживление
— Седнете — рече той. като кимна към пейката. — Началникът ще ви приеме, когато се освободи. — Това е фраза, която научава! в полицейската академия. Седнах и се загледах в цветните снимки на пернат дивеч върху стената откъм моята страна на служебното помещение.
Беше ми втръснало да ги гледам, когато някъде към един и десет някакъв сивокос мъж подаде глава от вратата откъм моята страна на преградата и каза:
— Спенсър?
— Да — казах аз.
Той врътна главата си и каза:
— Влизай.
Врътването на главата е друг номер, който научават в полицейската академия. Отзовах се на този жест и влязох в скромна канцелария. Единственият прозорец гледаше навън към паркинга, където стояха колите. Пред него растяха редки люлякови храсти. В стаята имаше зелена метална картотека и сиво метално бюро с
