менюто. Тренирах да пия на глътки. Напоследък Сюзън Силвърман непрекъснато ме упрекваше за склонността ми да изпразвам чашата на два дъха и да поръчвам нова. В менюто пишеше: змиорка с препечено хлебче. Сърцето ми заби по-силно. Не бях вкусвал змиорка от последния път, когато бях идвал тук. Поръчах две. И още една бира. Глът. Глът.
Мюзикбоксът свиреше нещо от Елтън Джон. Поне звукът не беше висок. Тук сигурно никога не бяха чували за Джони Хартман. Руди донесе сандвичите и погледна чашата ми, изпита на половина. Допих я — просто от учтивост, иначе трябваше да чака, докато свърша — и той напълни отново чашата.
— Чувал ли си за Джони Хартман? — попитах го аз.
— Да. Голям певец. Никога не би направил компромис и не би тръгнал да пее подобен боклук. — Той кимна към мюзикбокса.
— Ти ли си Руди? — попитах.
— Аз съм.
— Дик Слейд ми каза да намина да поговоря с теб. — Подадох му картата си. — Търся една жена на име Пам Шепърд.
— Чух, че била заминала.
— Имаш ли някаква представа къде?
Захапах голяма хапка от сандвича. Змиорката беше разполовена и изпържена и върху всеки сандвич някой бе сложил кръгче прясна зелена чушка.
— Откъде бих могъл да знам?
— Оказа се, че познаваш Джони Хартман, освен това слагаш зелена чушка на сандвичите, които правиш.
— Разбирам, но не знам къде е отишла. А сандвичите ги приготвя готвачът. Аз не ги харесвам със зелена чушка.
— О’кей, в такъв случай проявяваш добър вкус за музиката и лош вкус за готвенето. Мисис Шепърд често ли идваше тук?
— Напоследък, да. Идваше редовно.
— С някого?
— С кого ли не.
— По-специално с кого?
— Най-вече с млади мъже. В тъмното може да ти излезе късметът.
— Защо?
— Ами да кажем, че си прекалено стар, но имаш добро телосложение. Тя си падаше по мъже спортен тип, здравеняци.
— Беше ли тук с някого, преди да изчезне? Това трябва да е било преди една седмица, в понеделник. — Захапах втория си сандвич.
— Не държа такъв строг отчет. Но трябва да е било там някъде. Беше тук с някакъв тип на име Еди Тейлър. Механик.
— Преспаха ли тук?
— Не знам. Аз не съм на рецепцията. Аз съм барман. Но предполагам, че са преспали като имам предвид как му се натискаше.
Един от клиентите направи знак на Руди за още едно питие. Руди се отмести от бара, приготви питието, наля го в чашата, чукна сметката и отново се върна при мене. В това време аз доядох втория си сандвич. Когато той се върна, чашата ми с бира беше вече празна и той я напълни, без да го моля. Е, нямаше как да му откажа, нали. Както и да е, три бири с обяд са в рамките на приличното.
— Къде мога да намеря Еди Тейлър? — попитах аз.
— В момента работи в Котюит. Но обикновено свършва работа в четири и към четири и половина е вече тук, за да си изплакне устата.
Погледнах часовника зад бара — показваше три и трийсет и пет. Можех да почакам, докато пия бавно бирата си. Така или иначе, не можех да направя нищо по-добро от това.
— Ще чакам — казах.
— Нямам нищо против — рече Руди. — Все пак, трябва да ви предупредя, с Еди е малко трудно да се оправи човек. Той е едър и силен и се мисли за много печен. И освен всичко, е твърде млад.
— А аз съм стара полицейска кримка, Руди. Ще го шашна с ум и изтънченост.
— Да, възможно е. Но не споменавайте пред него, че аз съм ви насочил по следите му. Не ми се иска да ми се наложи и аз да го шашвам.
6
Беше четири и двайсет, когато Руди каза „Здрасти, Еди“ на един едър, русокос хлапак, който влезе в заведението. Той носеше работни обувки, джинси и синя фланелка с червен кант. Беше тежкоатлет: пращеше от трицепси и прекалено развити раменни мускули. И се носеше така, сякаш беше закичен с медал. Би ми направил по-силно впечатление, ако нямаше тези десетина килограма тлъстини около кръста си.
— Е, Кемо Сабе, как върви работата? — рече той на Руди.
Руди кимна и без да са го питали, сложи едно уиски и чаша наливна бира на бара пред Еди. Еди изгълта уискито и отпи от бирата.
— Адски гот е, червенолики — рече той. — На бледоликия днеска му се съдра задникът от бачкане. — Той говореше високо, съзнавайки, че го слушат, като смяташе, че каубойският му индиански диалект е забавен за околните. Завъртя се на стола, подпря лакти на бара и огледа помещението. — Как е положението с мацките, Руди? — осведоми се той.
— Както винаги, Еди. Струва ми се, че обикновено ти нямаш никакви затруднения.
Еди гледаше към две девойки на студентска възраст, които пиеха някакъв коктейл. Аз станах, разходих се покрай бара и се настаних на стола до него.
— Ти ли си Еди Тейлър? — попитах.
— Кой се интересува? — каза той, все още зазяпан в девойките.
— Не ме познаваш — казах аз.
Този път той се обърна към мене.
— Кой си ти, по дяволите?
Извадих една карта от джоба на сакото си и му я подадох с думите:
— Търся Пам Шепърд.
— Къде отиде тя? — изтърси той.
— Ако знаех, щях да отида там и да я потърся. Чудех се дали ти не би могъл да ми помогнеш.
— Чупката — рече той и отново се обърна да гледа девойките.
— Както разбирам, ти си прекарал с нея нощта, непосредствено преди тя да изчезне.
— Кой казва това?
— Аз. Току-що го казах.
— И какво, ако съм го направил. Да не би да съм първият. Теб какво те засяга?
— Поезия — казах аз. — Като говориш, сякаш слушам чиста поезия.
— Вече ти казах веднъж: чупката. Чуваш ли ме. Ако не искаш да пострадаш, разкарай се.
— Бива ли я в леглото?
— Да, добра беше. Теб какво те засяга?
— Предполагам, че имаш доста опит тук, а аз съм нов на това място, разбираш ли? Просто питам.
— Е, да, случва ми се да сваля някоя от време на време тук, в Кейп. Тя беше добра. Искам да кажа, за мацка на нейната възраст, имаше хубаво стегнато тяло, нали разбираш. И, знаеш ли, страшно й се искаше. Помислих си, че ще ми се наложи да я изчукам още тук, в бара. Питай Руди. А, Руди? Кажи, онази мацка Шепърд, как ме беше награбила онази нощ.
— Ти го казваш, Еди — Руди почистваше нокътя на палеца си с картон от кибрит. — Аз никога не забелязвам какво правят клиентите.
— Значи наистина си прекарал нощта с нея? — казах аз.
— Да. Господи, ако не го бях направил, тя щеше да си свали гащите още тук, в бара.
