— Къде е Ейприл? — попитах.
— В къщата — отвърна Хоук. — Минах оттам, за да й се обадя. Да проверя дали всичко е наред.
— Наред ли е всичко?
— О, да — каза той.
Замълчахме. Лицето на Хоук не издаваше нищо. Но определено имаше нещо.
— Какво има? — попитах.
— Мисля, че тя има нов мъж в живота си — каза Хоук.
— Кой?
Той внимателно разгледа етикета на бирената бутилка.
— Как така правят белгийска бира в Денвър? — попита.
— Нищо не е такова, каквото изглежда — отвърнах. — Кой е новият мъж?
Хоук се усмихна. В усмивката му винаги имаше нещо слънчево. Появяваше се внезапно и изчезваше също толкова бързо, но изглеждаше съвсем искрена.
— Аз — каза Хоук. Помълчах малко, после казах:
— Боже господи.
— Аха — съгласи се той. — Каза, че я привличам още от деня, в който ме е видяла за пръв път.
— Сигурно всички се чувстват така — вметнах.
— Много ясно — каза Хоук. — Каза още, че се опитала да не се поддава на чувствата си, но не можела да им устои. После ми предложи сношение.
Не коментирах.
— Казах й, че в четвъртък гледам да не правя такива неща — продължи Хоук. — За да си почина за уикенда.
— Тя как го прие?
— Това малко я разтърси — отвърна Хоук. — Но не се отказа, а настоя: „Добре, нека утре да вечеряме заедно.“
— Какво иска? — попитах.
— Намекваш, че не изпитва искрени чувства към мен? — учуди се Хоук.
— Може и да го казва искрено, но отдавна не го е правила от любов.
— Сигурно отдавна не познава мъж като мен — предположи Хоук. — Каза ми също, че има една мечта и че иска да я сподели с мъж като мен — достатъчно силен, за да вярва в мечтите и за да ги осъществи.
— Аха — съгласих се аз. — Ти си точно такъв.
— После ми разказа за „Момичето мечта“, все едно никога не съм чувал за това, и как всички се опитвали да й попречат и непрекъснато я предавали, но тя нямало да се откаже и трябвало само да бъдем щастливи заедно и да се подкрепяме.
— А спомена ли нещо за мен? — попитах.
— Да — отвърна Хоук.
— Че вече обича теб повече от мен?
— Ами не го каза с тези думи, но останах с такова впечатление — отвърна Хоук.
— Как по-точно?
— Помоли ме да те убия — отвърна Хоук.
Отпих от бирата си.
— Ето какво иска — въздъхнах.
— Така изглежда — съгласи се Хоук. — Плюс това, естествено, е влюбена в мен.
— Обясни ли ти защо иска да ме убиеш?
— Каза, че не я оставяш на мира. Че се опитваш да я контролираш, както го е правил баща й, че не й даваш да порасне и да осъществи мечтата си.
— Дявол да го вземе — казах. — Аз пък си мислех, че така я възпитавам.
— Не е лесно да бъдеш баща — каза Хоук.
— И какво, ти нави ли се? — попитах.
— Казах й, че ще го обсъдим на вечеря.
— Значи още не си решил? — настоях.
— Всъщност вече съм решил — отвърна Хоук. — Не мога да те убия. Няма да остане никой, който да ме търпи.
— И това е вярно — съгласих се аз.
63
Двамата с Хоук седяхме в колата му на половин пресечка от къщата на Ейприл и наблюдавахме входа.
— Говори ли със Сюзън за Ейприл? — попита Хоук.
— Не.
— Мислиш ли да говориш със Сюзън за Ейприл? — попита той.
— Не.
— Тя разбира от такива неща — настоя Хоук.
— Така е.
— Но?
— Но след като Ейприл е решила да ме убие, обективната преценка на Сюзън ще бъде затруднена — отвърнах. — Компетентността й ще бъде без значение.
— За разлика от теб и мен — изтъкна Хоук.
— Ние сме свикнали хората да решават да ни убият.
— И да не успяват — напомни Хоук.
— Засега.
Хоук обърна глава и ме погледна.
— Днес си в страхотно настроение.
Свих рамене.
— Предполагам, че не можем просто да я изпреварим, като я убием първи — предположи той. — Преди да е намерила някой, който да се съгласи.
— Не — отвърнах.
— Добре — каза Хоук. — Значи ще изчакаме. И когато тя намери някой, който да се съгласи, ще убием него.
Кимнах. Седяхме и гледахме входа. Пролетта най-сетне беше дошла в Бостън. Снегът почти се беше разтопил. По напъпилите клони на дърветата подскачаха птички. Чувствах се добре с лекото си яке.
— Ти направи каквото можа — каза Хоук, без да ме поглежда.
Кимнах.
— Баща й я изритал от къщи преди двайсет години — продължи той.
Отново кимнах.
— И я нарекъл „уличница“ — добавих.
— Оттогава тя се опитва да заслужи това определение — каза Хоук, — което затруднява спасението на душата й.
— Така е.
По алеята, която минаваше по средата на авенюто, вървеше млада жена с джинси и червено вълнено яке, която разхождаше четири малки кученца на каишки.
— После я хванали сводниците — продължи Хоук, — но ти я измъкна от тях.
— За да я изпратя при мадам.
— Елитна мадам, която да се грижи за нея — уточни Хоук.
Кимнах.
— Какъв друг избор си имал? — попита той. — Тя нямаше да се прибере вкъщи. Нито в приют. Какво можеше да направиш, да я осиновиш ли?
Поклатих глава.
