2
— Ударил я е със специален чук — разказа ми Куърк, — от сорта на онези с дълга дървена дръжка, която ви дава опорна точка, за да можете да забиете шестнайсетцентов пирон с два удара. Ударил я е най-малко пет пъти.
Куърк беше облечен в сиво копринено сако от груб вълнен плат със светлосива обшивка по краищата, синя риза оксфордски стил, като яката се закопчаваше за ризата с копчета и плетена светлолилава вратовръзка. От джоба на сакото му се подаваше тъмносиня декоративна носна кърпа. Като говореше, той оправяше нещата по бюрото си, мъчейки се да постави всичко на определеното му място. Нямаше много неща по него — телефон, жълти листчета за водене на бележки, прозрачна химикалка с черна капачка и голямо пластмасово кубче със снимки на жена му, децата и ловджийското им куче. Той внимателно нагласи кубчето точно по средата на задния ръб на бюрото. Правеше това, като си мислеше за нещо друго.
— Оставил го е на местопрестъплението.
— Или тя — казах аз.
Куърк премести снимките трийсет милиметра. Ръцете му бяха големи и дебели, ноктите му добре оформени с маникюр. Приличаха на загрубелите ръце на хирург.
— Е, да — отвърна той, — еманципацията. Може и жена да е била. Но ако е така, е била доста силна. Той или тя трябва да са държали чука за дръжката и бая силно да са го насочили точно както се прави, когато се забива пирон. Повечето от костите на главата й бяха счупени.
— Само на главата?
— Да — кимна Куърк. — Това също ме безпокои. Ако някой ненормален се размотава наоколо с огромен чук и напада случайна жертва, защо толкова добре се е целил само в главата. Освен дето изглежда, че веднъж не е улучил и лошо е наранил лявото й рамо.
— Повече прилича на предумишлено престъпление — казах аз. — Ако се каниш да убиеш някого с чук, няма да си губиш времето да го удряш и по тялото.
— Знам — отвърна Куърк. Ръцете му сега бяха абсолютно неподвижни, като едната си почиваше върху другата. — Това също ни безпокои. Но при едно убийство винаги е така. Знаеш това. Винаги има нещо, което не може да се обясни, нещо, което не се връзва. Случаите на убийствата не винаги са съвсем ясни, дори и най-ясните от тях.
— И ти си мислиш, че това е от ясните убийства?
— В известен смисъл… — Докато говореше, гледаше снимките на пластмасовото кубче. Не беше толкова отегчен, колкото спокоен. Беше видял твърде много и това го беше дарило с онова спокойствие, присъщо на ченгетата — не съвсем лишено от чувство, наистина, но без вълнение.
— Имаме подходящо за случая обяснение. Само дето нямаме извършителя.
— Съпругът й иска да хвана престъпника — казах аз.
— Естествено е да го иска — засмя се Куърк. — И аз искам същото.
— Не можеш да намериш мотив.
Той поклати глава.
— Тази мадама е същинска Мери Попинс, за бога. Майка на годината, съпруга на десетилетието, лоялна приятелка, добра гражданка, истински човек, отлична учителка, съвършена готвачка и по всяка вероятност голяма работа в леглото.
— Не можеш да чуеш ни една обезсърчителна дума, — възкликнах.
— Не — съгласи се Куърк. — Никой не е имал никакво основание да я убие.
— Почти никой — казах аз.
— Случаят с лудия убиец може да послужи като обяснение — предложи Куърк. — Случва се.
— Проверихте ли съпруга?
Куърк ме погледна, като че ли съм му поискал полицейската значка.
— Откога мислиш, че се занимавам с това? За кого си помисляме първо, щом една жена е убита?
— Cherchez la hubby1 — казах аз.
— Благодаря — каза Куърк.
— Не е ли имало проблеми между тях?
— Никакви, според неговите думи.
— Няма ли приятелка?
— Казва, че няма.
— Тя няма ли приятел?
— Той казва, че няма.
— Можете ли да потвърдите това, както казват във вестниците, от независим източник?
— Ченгетата не са независими — поклати глава Куърк. — Частните ченгета като теб са независими.
— Но ти си проучил въпроса.
— Доколкото това беше във възможностите ни.
— До каква степен означава това?
Куърк сви рамене.
— Има властни хора — обясни той. — Те имат още по-властни приятели. Всички, които попитам, казват, че тя е била кандидатка да я обявят за светица. Той също е кандидат за светец, а децата им са малки светийчета. Трудно е да подбутнеш подобни хора твърде далеч.
— Преди да се случи какво?
— Преди да те повика комисарят.
— И да ти заповяда да спреш да се ровиш?
— И да ми каже, че освен ако нямам неоспоримо доказателство, не трябва да допускам, че тези хора ме лъжат.
— А ти нямаш неоспоримо доказателство.
— Не.
— Мислиш ли, че тук има нещо?
Куърк сви рамене.
— Ето защо си изпратил Трип при мен — сетих се аз.
— Това не е някаква си проститутка от Ямайка, която се е отровила с наркотици в празна стая, на двайсет мили от харвардския клуб. Това е бяла англосаксонска протестантка, дама от аристокрацията, която са убили с удари по главата на един ъгъл на проклетия Луисбъргски площад, по дяволите. Обади ни се един американски сенатор да ни попита как напредваме. Обадиха ми се от Бостънската епархия на архиепископа. Всички казват, разкрий убийството или не се занимавай повече с него.
— Което не е най-подходящия начин да го разкриеш — казах аз.
Куърк отново замълча.
— Начинът да го разкриеш е да се заровиш надълбоко в него, да нарушиш живота на всички, свързани с този случай, да се съмняваш в думите на всички и до болка да си го вкараш сам отзад.
Куърк кимна.
— Сега разбираш защо се сетих за теб — каза той.
— Така че ако Трип не иска случаят да се разкрие, защо ме нае?
— Мисля, че иска да го разкрие, но с неговите предположения и при неговите условия. Той си мисли, че може да упражнява контрол върху теб.
— Е, все някой би трябвало да го направи — рекох аз. — Има ли пари оставени в наследство?
— Малка полица застраховка живот, която вероятно е покрила разходите за погребението.
— Никакво умствено заболяване?
— Не.
— Децата?
— Син, Лаудън младши, двайсет и две годишен студент от горните курсове на колежа Уилямс. Дъщеря, Мередит, осемнайсетгодишна, първокурсничка в Уилямс.
— И те ти се струват чисти?
— Американската мечта — каза Куърк. — Деканът гарантира и за двамата. Синът е в отбора по борба и дискусионния отбор. Дъщерята е председателка на драматичния клуб и член на студентския съвет или както и по дяволите да го наричат там в Уилямс.
