брюнетка с нацупени устни и британски акцент. Беше облечена в истинска униформа на прислужничка, черна рокля, бяла престилка и малка шапчица. Човек вече трудно можеше да види така облечени хора.
— Казвам се Спенсър — представих се аз. — Г-н Трип ме очаква.
Тя ме погледна с празен поглед, като че ли бях безобидно, но непознато насекомо, настанило се удобно в салатата й.
— Да, господине — каза тя. — Заповядано ми е да ви разведа навсякъде из къщата. Може ли шапката ви, господине?
Носех точно копие на бейсболната шапка на Бруклин Доджърс, тъмносиня с бяла буква Б на нея и бяло копче на върха. Сюзън ми я беше поръчала по същото време, по което ми направи и копие на шапката на Брейвс, която носех с другите си дрехи.
— Ще я задържа — стиснах шапката, — с нея приличам на Джийн Хекман.
— Разбира се, господине. Ако имате нужда от мен, трябва да позвъните на един от тези звънци.
Тя ми показа малък месингов звънец с дръжка във формата на розов храст, който беше поставен на масичка в предното антре.
— Колко очарователно — възкликнах аз.
— Да, господине.
Тя грациозно отстъпи назад, обърна се и изчезна под стълбището, вероятно към слугинското помещение. Имаше доста хубави крака. Въпреки че по всяка вероятност на Луисбъргския площад се считаше за проява на лошо възпитание изобщо да погледнеш краката на прислужничката.
Централното стълбище в предното антре с махагонови перила се извиваше надолу към богато украсена подпорна колона с бели чела на стъпалата и дъбови стъпенки. Холът беше вдясно, вляво се намираше кабинета, а направо от предното антре се влизаше в трапезарията. Кухнята беше под стълбите, вдясно от трапезарията. С папката под мишница се разходих бавно из къщата. Холът бе боядисан един нюанс по- тъмно от цвета на слонова кост, като пастелни драпирани завеси с цвят на праскова се спускаха до пода. Мебелите бяха облечени в бял сатен, с малка мраморна масичка в същия нюанс пред тях. Имаше доста официални фотографии на Трип, на една жена, която предположих, че е покойната му съпруга и двама младежи, без съмнение, децата им. Имаше хубава рисунка на английски сетер на стената над бежова мраморна камина, а над канапето, на най-дългата стена, беше окачена голяма картина на пъстър сив кон, която изглеждаше като че ли е рисувана от Джордж Стъбс и избрана само защото подхожда на обстановката.
Къщата беше много тиха, с дебели килими. Единственият шум, който се чуваше, идваше от климатичната инсталация. Бях си облякъл обичайната отворена риза, джинси и маратонки, а отгоре носех морскосиньо яке. Беше твърде топло за якето, но имах нужда от нещо, което да скрие пистолета ми; а шапката тип Доджер не си отиваше с никоя друга от спортните ми дрехи.
Кабинетът беше боядисан в гористозелено, пълен с книги и тъмна мебел, зелено кожено канапе и столове. Имаше голямо бюро с компютър в единия ъгъл. Той изглеждаше съвсем не на място. Хич не се връзваше с обстановката. Никой не се беше сетил да го маскира като предмет от Викторианската епоха.
Книгите бяха безлични. Повечето от тях бяха учебници от колежа от преди трийсетина години, имаше книга с картини за Фредерик Ремингтън, американски тълковен речник, географски атлас на света, Ейн Ренд, Джеймс Миченър, Том Кланси, Барбара Тейлър Брадфорд, Луис Л’Амур, Жан Оуел, Род МакКуен, три книги как сами да си направим психоанализа и История на семейство Трип от Нова Англия в кожена обложка с позлатени букви на корицата. Поставих папката с документите за убийството на бюрото и седнах на зеленото кожено канапе, като започнах да я прелиствам. Очевидно беше направена по поръчка и дадена да се отпечата в частно издателство. Семейство Трип бяха пристигнали в Новия свят през 1703 година. Керъл С. Трип, корабен дърводелец от Съри, се беше заселил на място, което впоследствие стана известно като Белфаст, Мейн. Неговият внук се преместил в Бостън и основал търговската компания Трип през 1758 година и оттогава те бяха останали тук. Организационният принцип на книгата очевидно бе, че всички членове на семейство Трип бяха по-добри от малкия Бо Пийп, включително и онези от осемнайсти век, които бяха натрупали семейното богатство от контрабандна търговия с ром, меласа и роби. От нея не научих нищо за убийството на Оливия Нелсън, която беше запазила моминското си име.
5
Къщата беше много тиха и неподвижна. Лекият шум на климатичната инсталация я правеше още по- неподвижна и само звукът от тиктакането на часовника в друга стая нарушаваше тишината.
Оставих семейната история настрана и отворих папката с документи по убийството на Оливия Нелсън, която Куърк ми беше дал. Седнал на зеленото кожено канапе в тихата стая на нейния почти празен дом прочетох описанието на следователя на смъртта на Оливия Нелсън. Прочетох рапорта от местопрестъплението, страниците с резюмета от разпитите, документите с чекове. Прегледах всичко. Не научих нищо полезно. Не бях и очаквал да науча. Просто бях методичен в работата си, защото не знаех какво друго да направя. Куърк беше приготвил всичко, което имаше по случая, а в крайна сметка то се оказваше едно нищо.
Оставих папката, станах и се разходих из къщата. Тя беше богато украсена в стила на един определен период. Нямаше нищо, което да не е в дадения стил или да не си подхожда. Стигнал до върха на стълбите, завих надясно и се отправих към господарския апартамент. Ченгетата вече бяха отбелязали, че семейство Трип имаха отделни спални и бани. Спалните се свързваха с обща всекидневна. В нея имаше избеляло канапе на червени райета във викториански стил, два прави стола, покрита с кожа маса с дебели крака пред прозореца. Имаше един екземпляр на „Гордост и предразсъдъци“ от Джейн Остин. Изглеждаше чисто нов. Беше подвързан с червена кожена подвързия, която си подхождаше с цвета на кожената покривка на масата. До стената срещу прозореца имаше голям махагонов шкаф с богато украсени месингови панти. Отворих го. Беше празен. Стаята беше уютна като зъболекарски кабинет. Преминах през всекидневната и влязох в спалнята й. Тя явно си беше чисто нейна: голям балдахин на четири колони, подобен на тези в кралските спални покриваше леглото й, покрито със старинна дантелена кувертюра, тежко падащи събрани драпирани завеси с цвета на старо злато, дебел килим с цвета на слонова кост, на стената в подножието на леглото имаше голям натюрморт от деветнайсти век, представляващ зелени круши в синя и бяла купа. Чекмеджетата на скрина й бяха пълни с пуловери, блузи и по-екзотично бельо, отколкото бях очаквал. Имаше малка стаичка, пълна с дрехи, напълно подходящи за стълба на обществото на Бийкън Хил. Имаше може би около трийсетина чифта обувки. Кутията й за бижута беше пълна. Кутията за гримове също.
Седнах на леглото й. Седем възглавници бяха внимателно подредени, както ги бе оставила последния път, когато е била тук, или прислужницата ги е подредила така тази сутрин. Ослушах се в тишината. Навън беше прохладен ден и климатичната инсталация се беше самоизключила. Не чувах тиктакането на часовника. Чувах само тишината и, колкото повече слушах, толкова повече я чувах. Нищо не се движеше. Никой не прошепна „Икономът е убиеца.“
Станах, минах през стаята, през всекидневната и отидох в спалнята на Лаудън Трип. Тя беше подредена в същия стил, както и останалата част от къщата. Стилът, създаден от нея или от декоратора й. С тази разлика, че нямаше балдахин, леглото с четири колони около него беше същото като нейното. На масичката до леглото имаше дебела книга с меки корици — последния роман на Скот Търоу. До него лежеше дистанционното управление за телевизора. Имаше натюрморт на стената и абсолютно същият шкаф както в стаята на Оливия, поставен на същото място. Отворих го. В него беше телевизорът с голям екран, свързан през отвор отзад с електрическите и кабелни изводи. На долния рафт бяха подредени списания: Спортс Илюстрейтид, Форбс, Тайм, две стари притурки на Ню Йорк Таймс и телевизионният справочник за тази седмица. Другите стаи бяха безлични и съвършено подредени. Детските — също. На третия етаж имаше стаи за гости.
Върнах се в хола, взех снимката на Оливия Трип и седнах на канапето, облечено в сатен и я разгледах. Беше блондинка с къса свободно пусната коса, както ходят богатите бели англосаксонски протестантки. Кожата й имаше здравословен вид, като на човек, който спортува. Очите й бяха раздалечени. Носът й беше прав и доста тесен с драматично разширяващи се ноздри. Беше се опитвала да удебели тънките си устни с помощта на молив. На врата си носеше перлен гердан. Приличаше на жена на около четирийсетгодишна възраст.
