И веднага тържествено, едва ли не с благоговение, се обърна към мен:
— Ел! Ти ще се справиш с тази работа!… Но запомни, запомни, запомни — имаш един-единствен изход: към сейфа!
8
След около пет минути шефът развеселен ме караше по околовръстния път, като ми обясняваше как да намеря сътрудниците на Консултацията, в случай че непознатата машина ме изхвърли на територията на „Травъл“.
— Тук — посочи шефът — ще работи санитарно-пътната бригада на майор Данинг. Познаваш го… Там ще се извършва ремонт на магистралата. Кронър-младши… По на юг — учение с хеликоптери. Шмид… Страхотни разходи, но просто сме длъжни да рискуваме… — Потупа ме по рамото и попита: — Имаш два часа. Какво ще правиш?
— Откарайте ме до „Комета“.
— По това време Джой не е там.
— Няма значение. Знаете, че съм суеверен…
9
В залата нямаше никой. Зад паравана някаква нова изтриваше съдовете. Когато се навеждаше, дългите й коси красиво падаха върху голите й рамене. Кимнах и я помолих за кафе.
Притисках лявата ръка до тялото си и чувствувах успокоителната топлина на „Магнума“ под мишницата. Пийнах от кафето. Премислих възможностите. Не бяха много, но все пак имаше такива… И изведнъж ми се стори, че някога, много отдавна, съм преживял всичко това… Кога?… Къде?… В Итака?… В Бърдок… Не, там беше друго.
В бара влязоха двама. Единият дълъг, с плоско бледо лице, подвижен като ръгбист, каза нещо на момичето. То се усмихна и погледна към мен. Отвърнах на усмивката й. Вторият, с тъмен кариран костюм, спокоен и уверен, приближи до моята маса с чаша в ръка, наведе се ниско и каза:
— Младежо, твоят пистолет е под мишницата, а моят — в джоба. Разликата е голяма, нали?… Стани и марш към вратата зад тезгяха. И не се дърпай, барът е заварден, а приятелят ми стреля не по-зле от мен.
Свих рамене и се подчиних.
Така влязохме, аз напред, те отзад, в голяма стая, за чието съществуване никога не съм подозирал. Тук ми взеха „Магнума“ и документите.
— Хубави книжа — каза дългият.
— Сложи ги на масата! — Резкият и неочакван глас ме накара да се обърна. Но в стаята нямаше никого освен тези двамата. Досетих се — заповядваха чрез микрофона.
— Изреди постовете на фирмата „Травъл“ — заповяда същият глас.
Това вече беше сериозно!… Без да се противя, характеризирах всеки пост като научен урок.
— Можеш ли да отваряш каси?
— Не по-лошо от Травай1 — усмихнах се аз.
— Коридорите на „Травъл“ — произнесе невидимият — са снабдени с телевизионна апаратура. Всяко движение се фиксира на екраните. На какво се надяваш?
— На реакцията.
След като помисли малко, невидимият забеляза:
— Готов съм да ти повярвам… Надявам се, не се смущаваш, че на една и съща пътечка са се срещнали двама ловци?… Ние също се интересуваме от машината на Парк.
— Какво е това?
— Същото, което и ти търсиш! Единствената машина, способна да дава абсолютно алиби.
— Искате да ми помогнете ли?
— Да. — В гласа на невидимия се промъкнаха заповедни нотки: — Но машината на Парк ще бъде наша! Чертежите и книжата са твои. Но машината е наша. Ние сме механици.
— Знаете ли с кого разговаряте? — бързо попитах аз.
— Разбира се, че не с Ла Пар. Ти си Милър от Консултацията. Достатъчно ли е?
— Напълно.
Фил Номън — ето с кого разговарях! Главатарят нa една от най-могъщите гангстерски фирми. Какво пък, на него машината на Парк наистина можеше да му послужи…
— Сега ти ще излезеш — каза Номън. — Вземи „Магнума“ и документите. И запомни — няма да те осветят на електронния пост. Ако твоят шеф е решил да те провали, няма да му доставим това удоволствие. Няма да те осветят, значи няма да ти се наложи да влизаш в схватка по средата на пътя. Приеми това като аванс. Всичко останало — после; каквато и да е сума, която и да е страна. Държа на думата си.
— Какво представлява машината на Парк?
— Това не зная. Но човекът, който я управлява, не зависи вече от никого.
— И от вас ли?
— И от нас — сухо забеляза Номън. — Но не забравяй,, че дори и такива вълци-единаци като теб живеят сред хора. А в този свят не можеш да се скриеш.
— Значи мога да разчитам на електронния пост?
— Като на себе си!
Кимнах. Не се съмнявах в заинтересоваността на Номън. И той не лъжеше — машината на Парк си струваше голямата игра.
— Върнете вещите на Милър!
Като смукна от цигарата (веднага си спомних миризмата на „гостите“), дългият (около тридесет и пет годишен, кафяви очи, вертикална бръчка на челото, три изкуствени зъба, щръкнали уши) ми попаде „Магнума“ и документите. Усмихна се… „На този може да се вярва“ — реших аз.
Тръгнах към вратата, като се оглеждах, но гласът на Номън ме спря:
— Не мисли за шефа. Сега ти си опасен за него. Рано или късно ще те извади от играта… Тази операция — чрез нас — ще ти донесе свободата. Надявай се на нас!
— Да, разбрах.
10
В залата нямаше никакви промени. Затова пък нещо неуловимо се беше променило в мен. Два пункта от шест: постът, купен от шефа, и постът, купен от Номън — в това ми беше надеждата… И като се усмихнах на момичето, попитах:
— Искаш ли да се срещнем?
Суеверното чувство ме спираше — не питай. „Не“ ще бъде лош знак! Но момичето се усмихна:
— Днес съм заета.
— Имам пред вид утре.
— Ще чакам — след кратко мълчание произнесе то. Не зная какво изразявах с лицето си, но момичето трепна. „Нима хората се плашат от мен?“ — помислих си аз…
Това сигурно не беше така, защото момичето повтори:
— Ще чакам.
Отново почувствувах надежда.
11
Сега, когато зад гърба ми вече стояха Номън и Консултацията, аз се успокоих. Внимателно огледах сляпата метална врата на „Травъл“. Мирен индустриален пейзаж… Но там, зад вратите, винаги цареше нервно напрежение, това знаех със сигурност. Всеки човек, било мияч на прозорци, санитар или шофьор на
