наблюдава пътешествието на Лесли… Зави ми се свят, но намерих сили да се обадя от най-близкия телефон.
— При Хесъп!
Не бе ли това същият звън, който така озадачи Хелън през онова утро? Не бе ли това същият звън, който успокои шефа?
Натиснах газта и насрещните шофьори се вкамениха — небръснато изподраскано лице, разкъсана мръсна риза. Имаше на какво да се чудят. Но изобщо не можеха да се досетят от какъв затвор бях избягал!
8
— Ах, Ел!… Да си призная, винаги съм имал чувството, че нашата професия е някак си… неестествена! — Хесъп се протегна към мен като дълга съсухрена мумия и смъкна от гърба ми залепналата риза.
— Надявам се, че това не ви е пречело да работите за Консултацията?
— Разбира се — доволен отбеляза Хесъп. — На мен също ми харесва да подреждам информацията.
Той включи приемника и пресипналият бас на Хари Шледър изпълни стаята. Хари Шледър викаше до прегракване. Хари Шледър издевателствуваше над нас:
„Името ми е по-вонящо от птиче лайно в знойно небе. Името ми е по-вонящо от кошница с риби в деня на риболова в знойно небе. Името ми е по-вонящо от името на жена, излъгала мъжа си… О-о-о! — дереше се Хари Шледър: — Защо името ми е вонящо? Та нали не съм лъгал! Та нали не съм отнемал млякото на децата? Та нали не съм ловил божията птица? Аз съм по-чист от феникса! Чист съм, чист съм!“
— Фъерфийлд — поясни Хесъп. — Неговите поп-опери напомнят живописта на Рибли…
Махнах с ръка и тръгнах към банята, но Хесъп се домъкна и там с чашката си кафе.
— Никога ли не си се запитвал защо разумните хора на нашата планета са разделени на няколко твърде отличаващи се един от друг вида?
— От гледна точка на заека или тигъра вероятно това не е съвсем така — промърморих аз, докато насапунисвах раменете си.
Хесъп изпръхтя:
— Дори в това помещение сега се намират два вида. Аз съм представител на по-стария, почти изчезналия, а ти — на новия, който, боя се, че ще завладее окончателно цялата планета. Ние наистина сме доста различни, Ел. Така е. Не можем да не бъдем различни, та нали хората като мен с години сме се търкаляли из влажните окопи, с години сме живели с нелепата надежда да се върнем в света! Това не е могло да не ни промени! И промяната е засегнала в нас тъкмо онова странно и тайнствено нещо, което се предава от човек на човек заедно с неговата плът и кръв, но то не е нито едното, нито другото. То е като електричеството, Ел — всички знаят, че то запалва лампата, но никой не може да каже как изглежда… Разрушените къщи, Ел, могат да се възстановят, могат да се построят нови кораби на мястото на потопените, само човекът не може да се възстанови. — Хесъп се усмихна: — Да направиш изобщо човек е проста работа, по-просто, отколкото да си направиш къща или да си гравираш табакерата, но онези неща, които правят от човека човек, никога не могат да се изобретят. Онзи, който е преживял Първата световна война, испанската болест, кризи и бумове и по някакъв начин е останал жив, сега е археология, нещо като градовете на шумерите или Колизеума. Говоря така, защото, когато вървя по улиците, обръщам внимание не само на рекламите, но и на хората. Все повече и повече ми се струва, че съм попаднал в друг свят.
— Не те разбирам.
— Видът ми — търпеливо обясни Хесъп — се е развивал повече от милион години. Хранил се е с личинки и бръмбари, зърна и месо, гладувал е, ожаднявал е. Способните да променят света ръце и мозък са ни направили хора, но същите ръце и мозък са ни отнели работата. Стълбата — символът на човешкото развитие — се превърна в меката седалка на автомобила. Животът е отдаден на откупуване на машините. А нали хората като мен, Ел, са участвували непосредствено в създаването на така наречената култура. И каменоделецът, и ученият, и занаятчията… А вие, Ел, сте загубили връзката между себе си и вещите. Дали са ви машината, която забелязвате само тогава, когато спре. Фактът, че ябълката цъфти, или над океана се разсъмва, ви оставя напълно равнодушен. Хората като мен познаваха вкуса на хляба и солта. Когато виждаха цъфнало дърво, те умееха да му се любуват. Не знаеха какво точно ги свързва с дървото, но знаеха, че такава връзка съществува. А вие, Ел, ядете химия, пиете химия, дишате химия. За вас животът протича в полумрака на кината и дансингите. Вашите плодове са загубили вкуса си. А нали някога са били такива шедьоври на природата, като мозъка на Шекспир или на самия Леонардо! Вие сте други. Без да можете да създадете и най-дребно мекотело, сте способни да разрушавате светове.
— Слушайте, Хесъп, вие ме смятате за идиот!
— Не, ти не си идиот, Ел. За твое щастие животът на родителите ти е протекъл нормално. Щитовидната ти жлеза е в ред, организмът ти е снабден с достатъчно йод, жлезите ти с вътрешни секреции функционират нормално. Говоря като лекар, можеш да ми вярваш. Не за първа година наблюдавам организма ти. Кожата ти не е пигментирана до черно, адисоновата болест те е отминала. Ти си нормален, Ел. Но си нормален не в нашия смисъл.
Той искаше да продължи, но аз яростно ударих с юмрук по водата:
— Престанете!
— Добре — каза той, като си допи кафето.
9
Затова пък шефът не беше развълнуван като Хесъп. Още от вратата ми протегна ръце и заситни към мен:
— Ел! Това беше най-кратката ти операция!
Не ми беше до комплименти. Веднага помолих за магнитофон.
Шефът и Хесъп въпросително ме загледаха.
„А-а-а!… — досетих се аз. — Все пак чакат какво ще им кажа, нали съм победител.“
Включих магнитофона.
Пращене, шепот, скърцане…
Като омагьосани следяхме касетата и трепнахме едновременно, изведнъж. Трепнахме от внезапното, втурнало се в стаята шумно дишане на подгонен човек, от изстрела, прорязал шумовете, и накрая от безумния вопъл. Нечовешки, див, мъртъв вопъл!…
Шефът намръщен се протегна към копчето за изключване, но аз го спрях. Дивият вопъл, който толкова ни порази, вопъл на безумец, вопъл на полудял човек, принадлежеше не на кого да е, а на самия Джек Бернман — големия професионалист…
— Господи! Господи! Господи! — крещеше Джек вече вяло, покорно и унижено: — Господи! Господи! Господи!…
И все така до края на лентата:
— Господи! Господи! Господи!
Хесъп потресен вдигна към мен очи, но шефът не позволи на доктора да заговори — пъхна магнитофона в джоба си, сложи на масата лист, „писалката“ и заповяда:
— Пиши!
Погледнах го и се засмях. Той изобщо не искаше да знае какво се е случило с Джек… Задоволих се само с тази усмивка… Седнах, притеглих листа и свалих капачката на писалката.
Но за какво да пиша?
За страха?…
Какво пък, трябваше накрая да си призная — ние, сътрудниците на Консултацията, с години тренираме своята плът и нерви, постоянно, всеки ден, всеки час, от всеки и винаги се страхуваме. Не напразно сменяме толкова често жилищата си, не напразно фактически не завързваме познанства.
Сериозните вестници ту с радост, ту с тревога осведомяват потресените си читатели за уреди, които превръщат всяка вътрешна електрическа верига в система от подслушвателни точки; същите вестници
