Непрекъснато се натъквах на следи, които водеха към блатото и храстите. Преобладаваха ципестите птичи лапи, каквито притежаваха всички обитатели на юрските блата — с тях преодоляваха всички препятствия.
Под една висока палма, много приличаща на ананас с пера, видях животно, в което веднага разпознах подарената ми от Джой играчка… Игуанодон!…
Не помня кой философ беше нарекъл човека двуного същество, лишено от перушина. Този философ би се отказал от формулировката си, ако в някой лош сън му се яви моят игуанодон. Гол като черна диня, клекнал на краката и опашката си като на триножник, той бавно и важно хрупаше листата на палмата, сякаш знаеше, че дървото няма да му избяга. А ноктите на лапите му бяха толкова големи, че с тях можеше да разкъса слон!…
А по-нататък, в изпотъпканата и разровена тиня се разхождаше още по-чудовищен звяр. Той наистина беше грамаден! Шията му беше толкова дълга, че без да се изправя на задните си лапи, можеше най- спокойно да погледне през прозореца на третия етаж на Консултацията. Не зная дали това би му се наложило, но шефът щеше бая да се ококори, ако видеше очите на този гигант. Обвит в слуз и водорасли, господарят на блатото бродеше в плаващата тиня, пръхтеше, душеше и с целия си вид искаше да покаже: аз съм огромен! Аз съм огромен! Минавай, без да ме докосваш!
Странно, гледах в него и отново си спомних за шефа…
Успокояваше ме една-единствена мисъл — тези гиганти трябва да са измрели много преди моето раждане! Парадокс? Да… Но нима вътре в самия човек, във всеки от нас, не се крие нещо парадоксално? Та нали не е изключено след някакви си сто години някой шестокрак ерудит от друга планета да посети нашата обезлюдена, унищожена Земя, и с учудване да установи, че самите ние — слезлите от дърветата и покорили небесата същества, сме запалили пожарите на атомните и неутронни бомби!
6
Върнах се на мястото, където според думите на Лесли е бил хвърлен Бериман… Намерих Джек Бериман (по-точно, онова, което беше останало от него) — изгризани кости, ръждясал пистолет…
Побутнах с носа на обувката си една от захвърлените кости на ръцете и внимателно свалих сребърния пръстен. Виж го този Лесли! Не за първи път го хващах в груби грешки. И сега е пропуснал да види магнитофона на Джек!
Пъхнах пръстена в джоба си и постоях още малко над тленните останки на големия професионалист. Полуотворен, изподраскан, не се заех да му копая гроб (на Джек му беше все едно, а аз нямах никакво време) и когато в приемника чух отново гласа на Лесли, с облекчение се върнах на поляната.
— Това е Милър! — чух. — Успели са да упоят и ограбят истинския Ла Пар. Той сам се е оплакал в полицията… Така че, провървя ни. Този Милър си го бива! Успя да напакости на фармацевтите на Бърдок и да застреля „Експерта“. Но сега се хвана в капана. По-подходящ случай да унищожим омразната Консултация досега не ми е падал… — Гласът на Лесли се промени: — Някога предлагаха на Милър да се откаже от този мръсен занаят.
— И отказа ли се?
— Нямаше друг избор. Твърде много е омърсен. Такива като Милър и Бериман само един идиот може да ги смята за супермени. Те са напълно зависими от шефа си.
— Остави ги! — забеляза помощникът на Лесли. — Виж каква буря е имало тук. Чак къде е метнала машината… Дай ключовете! — Чу се шум от метал. — Така, сега всичко е наред, „зеро“ е заредена. Включи я и карай като електрическото влакче в метрото: сейф — юрски период, юр-ски период — сейф! Няма да се изгубиш!
Сейфът! — загрях аз… Ама че работа, сега наистина съм в капана. Ако изобщо успея да се вмъкна в машината, с нея мога да се върна само в сейфа, а това значи да се набутам направо в ръцете на охраната на „Травъл“…
— Обзалагам се, че твоят приятел отдавна е свършил! — захили се помощникът. — Потънал е в блатото или се е натъкнал на динозавъра… Доктор Парк ме помоли да му отнеса няколко листа от онези, по- необикновените. Дай автомата, ще отида ей до онова дърво.
— И аз ще дойда! — каза Лесли, след като помисли малко.
„Какво пък — реших аз. — Дойде време и за лов…“
Двукракият похитител на яйцата нагло ми прегради пътя, изблещил полузатворените си като на змей очи. Не му се развиках, ами го заобиколих. В края на гората легнах и започнах да пълзя, докато не видях двете машини. Онази, с която беше пристигнал Лесли, стоеше в средата на поляната, точно на мястото, където се бях приземил, но аз веднага реших да задигна не нея, а „зеро“ — в същност и двете работеха като електрически влакчета… Какво щях да правя по-нататък, не знаех… Вероятно, ако унищожех едната и грабнех другата, щях да мога да се пазаря с администрацията на „Травъл“…
Лесли и помощникът му ловуваха — на два пъти чух изстрели. Тези звуци ме вбесиха. Като почувствувах металния вкус на небцето и езика си, се нахвърлих върху голямата машина. Взех да късам кабелите, да чупя частите, тънкото стъкло на радиолампите. Конструирайте! Изобретявайте! Ще ви стигне времето — милиони години преди собственото ви раждане!… Издигнете скелет от рогата на трицератопса4. Разтопете кварцово стъкло от пясъка! Изобретете триоди! Имате време! Пред вас е вечността!
Спрях се едва когато ме удари ток. Голямата машина бе унищожена. След като се убедих в това, изтичах към склона и тряснах люка на „зеро“ зад себе си. Хромираната дръжка послушно ми се подчини…
„Край“ — реших аз.
И веднага се появи болката.
7
Реакцията! — ето какво ме спаси.
Когато машината със страшно жалък звук се изтръгна от времето, дръпнах към себе си капака на люка и изскочих навън.
Учудих се, като видях, че моето „зеро“ стоеше не в сейфа, а по средата на шосето, до което унило се издигаха тухлените стени на „Травъл“… „А-а-а! — досетих се. — Машината се е придвижила по хоризонтала, отнесена е в склона, затова тук, в двадесетия век тя се озова извън сейфа!“
От завоя с рев изскочи цистерна. Беше набрала висока скорост по пустото шосе и аз веднага разбрах какво ще стане, затова мигновено отскочих встрани. Взривната вълна силно ме блъсна в гърба и над шосето се изви черен стълб. Над черния дим весело и игриво заиграха пламъци и в този задимен пожар, радостно поглъщащ метал и гума, с трясък влетя тежък триосен камион с емблемата на „Травъл“, който не успя да спре.
Измъкнах се от канавката и, накуцвайки, тръгнах надолу, където моментално беше станало задръстване. Никой не гледаше към мен, никой не се интересуваше от мен. Всички гледаха огъня, едни с тревога, други с любопитство, а имаше и такива, които се радваха. Незабелязан от никого, се промъкнах до една кола, скочих на волана и натиснах педала докрай.
Като направих маневрата, забелязах изненадания поглед на един от съседите си в една „Дакота“, който се втрещи в мен. Замрях… Моята вратовръзка! Моят костюм! Моята кола!… Това бях аз!
Но ако е така, значи съм се върнал в онова утро, когато операцията срещу „Травъл“ още се замисляше!… Разбира се, че е така! Спомних си и катастрофата на шосето. Само че тогава, в онова утро, аз я наблюдавах като Милър!
— Кретен — поиска ми се да викна на моя двойник, на самия себе си. — Нямаше за какво да се навираш в сейфа! Няма да намериш нищо освен няколко трупа!
Но аз не извиках.
Просто престанах да бързам. Ако наистина е онова утро, значи Милър още нищо не знае и, разбира се, няма да повярва на мен, на своя двойник. Нищо не може да го спре. Той ще отиде при шефа си, ще вземе документите, ще попадне при Номън… А нали предстоеше още да се стреля срещу Форман и да се
