цветя.
От време на време иззад храстите, обкръжаващи поляната, изникваха мътни облаци, сякаш наблизо работеше безшумна парна машина. „Тропиците!“ — изумих се аз. Спомних си как шефът ме предупреди — където и да попаднеш, ние ще те измъкнем!… Впрочем и Номън ми обеща същото.
Вече без да се крия, се върнах в машината и затворих плътно люка. Някаква зеленикава твар, подобна на жаба, беше успяла да се вмъкне вътре и на кожената седалка бе цъфнало зеленикаво слузесто петно.
Като затварях люка, ми направи впечатление, че капсулата се бе преобърнала и заседнала в края на голяма дупка. Дупката беше подозрително прясна, до половината пълна с вода и толкова грамадна, че човек можеше да се изкъпе в нея. Подобни дупки, сякаш тук се бе окопавало военно поделение, се виждаха чак до сивата горичка и изведнъж се сетих: ами че това сигурно са следи! Следи от огромен звяр, който вероятно броди наоколо. Сякаш в потвърждение на страшните ми подозрения, някъде отдалеч се чу пронизителен вик… Звяр ли крещеше, или човек — не можах да разбера, но като взех „Магнума“ в ръка, рискувах и се мушнах в храстите.
Дебелите ветрила на блестящите листа покриваха клоните на непознатите за мен дървета. Гората скоро свърши. Пред мен се появиха бледи пясъци, които се преливаха в също такава бледа вода на плоско езеро с много скалисти островчета. Някаква мъгла се виеше, фосфоресцирайки, и се стелеше към невидимия хоризонт.
Тревогата ми нарасна — плажът беше утъпкан така, като че ли на него бяха танцували цяло стадо слонове. Танцували са, сякаш обзети от ужас — следите водеха ту към езерото, ту към храстите, следвани навсякъде от гигантски нокти, несъмнено принадлежащи на хищник.
Целият настръхнал, тръгнах покрай гората, като внимателно заобикалях кривите дървета с полепнали по тях гъби и израстъци, от които изтичаше зеленикава гнила слуз.
Където пясъкът беше по-плътен, открих, че хищникът, преследващ стадото на гигантите, е бил двуног! При това от единия му крак липсваше един пръст и дори да го бе загубил в честен бой, това никак не ме успокои.
Белезникава мъгла се разстла върху пясъка. От ниските облаци мигновено се изля призрачен дъжд, плоски мехури зашумяха върху меките и влажни дюни… Не зная защо, но изведнъж си спомних за играчката, която Джой ми подари преди една или две години — зелен игуанодон2 с пъпчива бодлива кожа, с големи зъби и опулени очи, със светкащи като броня пластинки по провисналия му корем… Много се надявах да не срещна сега нещо подобно…
В следващия момент установих, че двуногият хищник, който е гонил стадото по брега, е имал и грамадна опашка — следата по пясъка представляваше цяла бразда, сякаш бяха влачили дърво… „Какво пък — казах си на глас. — Дай ми, господи, сила да скоча на оная страна на морето! Дай ми, господи, сила да разкъсам дебелия хипопотам!…“
Повече не се съмнявах каква машина съм задигнал… Тя — и аз бях възхитен от това! — можеше да преодолява чудовищни пространства!
Веднага в главата ми се появи колкото дивата, толкова и реална мисъл, че машината на Парк може да минава през времето! Ако беше така, аз можеше да съм се озовал във вековете, когато човекът още не е съществувал!
Като гледах спарената природа в душната мъгла, все повече и повече се убеждавах в правотата си. „Машината на Парк се движи по вертикала…“ „Машината на Парк унищожава целия земен транспорт…“ „Машината на Парк е ключ към постигане на абсолютното алиби…“
Търсех противоречия в тези си мисли, но не ги намирах. В края на краищата всички пътуваме във времето. Всички се движим непрекъснато през настоящето в бъдещето. И всеки от нас по един или друг начин е бил в миналото! Друг е въпросът за продължителността на нашите пътувания. Роденият през 1975 година, разбира се, не може да попадне в Итакия по време на Втората световна война, но аз съм бил там! И познавам хора, които са прониквали в миналото много по-дълбоко. За военния лекар Хесъп и Първата световна война не е история. Той е бил там! Така че в същност пътуването във времето е нещо обикновено. Друг е въпросът, че във всеки жив организъм природата е вложила някакъв ограничител — не можем да попаднем в миналото преди деня на раждането си.
Машината на Парк, реших аз, вероятно премахва това ограничение.
Взех да разглеждам островите от брега. Изглеждаха живи поради присъствието на някакви крилати твари. Свличайки се от скалите, те с писък се носеха към мътната вода и дори отдалеч виждах горе-долу размерите им. Като наближих, ме обзе униние. Съвсем голи прилепи се носеха във въздуха като безмоторни самолети, зъбите им дребни и много повече от обикновеното. Голите им крила завършваха с дълги човешки пръсти, които трепереха, сякаш в полета си се стремяха да докопат нещо, което притежателят им можеше да разкъса и убие.
Забелязах в пясъка красива раковина и веднага я мушнах в джоба си. Огромен валчест камък ми прегради пътя. Заобиколих го и установих, че това също беше раковина! Но каква! Колкото мен, не по-малка, и страшно завита, като че ли Херкулес е издевателствувал над нея. Неудачна скулптура на безпредметник3 — виждал съм такива при Хесъп… Какво?… Какво е това?… Не разбрах веднага, че виждам мравки. Най-обикновени мравки, които с нищо не се отличаваха от моите съвременници… Взех да се съмнявам дали наистина съм попаднал в миналото? Може би това са блатата на Флорида или Уганда, за които се разказват такива тайнствени и страшни легенди?…
И като потвърждение на съмненията ми, оттам, където бях оставил машината на Парк, се чу изстрел. От автомат. Еднократно. При това бе стрелял един човек…
2
Значи миналото е било само догадка!…
Това хем ме зарадва, хем ме накара да настръхна. Не беше много ясно как щяха да се отнесат към човек с документи на южноафрикански журналист карабинерите на Перу или Куба… Трябваше да скрия машината и да изясня къде се намирам.
С тази мисъл се затичах към поляната. Към края на гората чух:
— Ла Пар!
Това не можеха да бъдат приятели.
— Ла Пар!
— Не крещи — скара се друг мъж на викащия. — Сигурно го е сполетяла съдбата на Бериман.
Бериман?… Те говореха за Джек!
Легнах на тревата, обърнах се по гръб и измъкнах от джоба си мъничък, но тежък микрофон. Хвърлих го високо нагоре и той падна до капсулата. Не се надявах да го намеря в гъстата тиня на блатистата гнилоч, но си струваше да рискувам.
И веднага чух:
— …Бериман беше хвърлен там, зад горичката. Беше още жив, но можеше ли да се съпротивява на бръмбарите? Мисля, че са го довършили.
Вторият се разсмя:
— Не съм чул за такова заточение. Как го каза — юрски период? Колко ли милиона години има до наши дни?
— Не по-малко от сто и петдесет? Не можем дори да си представим подобни величини. Времето не е валута, да го пресметнеш на сметалото. Едно ще ти кажа — такова заточение не пожелавам и на врага си. Дори въздухът там не е човешки, невъзможно е да се диша.
— По дяволите! Ние си свършихме работата. Ето го нашия модел. Този нехранимайко Ла Пар го е захвърлил посред поляната. Имаме късмет, че е улучил „зеро“, а не „едно“ — енергията му ще стигне само за едно пътуване.
„И така — реших аз, — не ми провървя, задигнал съм модела…“
— Тук има хубав лов… — забеляза непознатият мъж, един такъв едър, масивен, с костюм на десантчик и автомат на шията, докато разглеждаше следите. Бедният Бериман, той сам се е убедил в това.
— Оставили са го зад горичката под храстите, дето приличат на ананас с пера. Доктор Парк казваше как
