да се наричат тези храсти. Струва ми се, палми… Да, точно така!
Говорещият се обърна и аз веднага мушнах главата си в тревата. Но ми стигаше и миг, за да го позная! „Джон Лесли! Не за първи път се сблъсквах с този човек. Като агент в индустриалното контраразузнаване, той бе замесен в делото на фармацевтите и в това на «Експерта» и успя все пак да ни изтрови нервите. Но спечелих аз!“ — помислих си веднага с идиотска гордост: в тази операция се сблъскаха истински асове!
„Какво пък — казах си, — ловът трябва да бъде успешен. И (разбира се, поради различни причини) — последен! Или за мен, или за Лесли…“
Обърнах се на гръб (така ми беше по-лесно да следя горичката и да се вслушвам) и напрегнах слух.
— И така? — попита Лесли.
— Тази отрепка е изразходвала цялата енергия. Трябва да се върнем за батерии.
— Да се върнем — засмя се Лесли. — Но мен повече ме интересува, Баг, кой е той, този юаровец? Не е ли Хал от „Орландия“? Или може би Райт?… Едва ли. Не е в техния стил… По-скоро момчетата от Консултацията дублират Бериман. Например Милър.
„Точно така! — отбелязах си наум. — Само аз съм способен да дублирам Джек… И веднага си спомних тезата на Лесли — престъплението не се откупува…
Ами ако Лесли е прав?
Каквото и да стане — пресметнах, — те имат повече шансове да се върнат в нашия свят. А аз мога да си остана завинаги на земята, населена с такива животни, каквито дори наркоманите не виждат и в най- страшните си сънища“.
Възклицанието на Лесли ме стресна.
— Погледни!
Неволно свих глава надолу.
— Къде?…
Повдигнах леко глава и видях Лесли. Той вървеше право към мен… И точно когато прицелът на „Магнума“ съвпадна с вертикалната бръчка на челото му, Лесли се спря пред захвърленото ми сако.
— Надявам се, че този юаровец не се е съблякъл сам — забеляза той.
Над поляната изпълзя мъгла и размаза очертанията на предметите. Тя се кълбеше, обвиваше дърветата и поглъщаше звуците. Когато най-после се разсея, на поляната стърчеше само машината все в същото наклонено положение — „зеро“ се беше отучило да пресича времето.
„Те са се върнали в своя свят — си помислих с горест. — Върнали са се в света, където няма да се страхуват от всеки храст. Разбира се, свикнали са да подозират, но не и като мен, не трябва да се страхуват от всичко. Тях ги защищава законът. Мен ме защищава само шефът… докато съм му нужен. Лесли и помощникът му могат да се надяват на поощрение. Защищава ги законът. А мен само «Магнума»… Винаги съм живял и ще умра в неизвестност. А те след около десет години ще получат правото да разправят приключенията си пред цял свят и вероятно това ще бъде много забавно — двама възрастни агенти ще разказват весело с гръб към камерата как са надхитрили двама индустриални шпиони не къде и да е, а в миналото, милиони години преди раждането си…“
Заскърцах със зъби, като си представих колко весело ще се подсмиват, спомняйки си за чуждия свят и изпратените на безкрайно заточение Бериман и Милър.
„Стига! — казах си. — Ако беше самотен в онзи, човешкия свят, защо изведнъж взе да се страхуваш от самотата и в този?“
Тръгнах към машината, накуцвайки, но една черна сянка, в чиято реалност беше трудно да се повярва, ме накара да спра. В същия миг откъм горичката се разнесе отвратителен вопъл. „О! — помислих си. — Сигурно точно тук се намира голямата работилница за насичане на живи същества. Именно тук може би се вършат големите актове на сътворението…“
3
Не успях да се скрия в машината — от горичката изскочи някакво същество. Прекоси поляната с огромни скокове, подобно на кенгуру, работейки със задните си крака и голямата си опашка, която му служеше за нещо като балансьор. В своя огромен ужас това същество не виждаше нищо — с всичка сила се бухна в някакво тиквоподобно растение, разкъса го на парчета и се понесе по-нататък. И веднага на сцената се показа тъмен гигант, чиято сянка ми се бе мярнала в мъглата преди пет минути. Високомерно вирнал плоската си муцуна с крив, стърчащ между ноздрите рог, той мощно и тъпо отмина покрай машината в известна само нему посока.
Тази земя беше щедра на изненади. Така и не успях да вляза в машината — дълбоко под краката ми, под тревата и пясъка, под базалтовата настилка на материка изведнъж се разнесе тревожен тътен. Дърветата потрепераха, блатните мехури запляскаха, от пукнатините се плисна струя вода като жива. Подземният тътнеж погълна дрънченето на машината, която се понесе от тласъка към оврага. С вик се втурнах след нея, тъй като в същност губех единствената си връзка с човечеството.
Отворих люка и дръпнах към себе си хромираната дръжка! Никакъв ефект…
Яростно ударих с юмрук по илюминатора… Добре! Лесли обича лова. Ще му доставя това удоволствие. Само един от нас ще може да се измъкне от горските блата! Или… нито един!
4
Никакъв слънчев лъч не се появи на поляната. Като стена стояха облаците със задушаващи изпарения. Те размиваха очертанията на и без това тайнствените, сякаш с увеличени размери предмети. Седях, опрял гръб в топлата броня на „зеро“, втренчен в короната на мъхестото гинго, и изведнъж клоните му се раздвижиха, чу се шум и в мен се впериха светкащите зеници на някакво животно. То ме гледаше плахо и доверчиво, сякаш искаше да разбере кой съм аз. Може би тази плахост и доверчивост ми подействуваха толкова силно, че мигновено вдигнах „Магнума“ и изпразних пълнителя в отскочилото като торпедо зверче…
А после мракът се сгъсти и започна буря…
Никога не съм си представял, че може да съществуват такива чудовищни светкавици! Падаха от небето косо и се забиваха като куки в земята, трептяха хиляди разклонения и накараха целия свят да замре. Атмосферното електричество изправяше косата и побоцкваше всяка става. Чаках, трескаво чаках дъжда, който би омиротворил зловещата оргия на електричеството.
И дъждът дойде.
Той наклони дърветата към земята, разми следите, превърна склона в корито на ревящ като водопад поток. Уморен, изтерзан, се скрих в машината, тъй като се страхувах и от бурята, и от връщането на Лесли. Цяла нощ гръмотевиците, светкавиците и вятърът ме държаха в напрежение, а разбеснелите се потоци отнесоха машината далеч от мястото на приземяването. Със сила открехнах люка, задръстен от листа и тежък мъх.
Хвърлих разпокъсаната си риза, измих се в мътния поток, проверих „Магнума“. Бях гладен, някакво неясно по-скърцване дразнеше ушите ми. Ах, да! Продължаваше да работи изгубеният в калта микрофон. Шумът на дъжда, хлъзгането на песъчинките — чувах всичко, което ставаше на поляната.
5
Цялата гора бе изпълнена със строшени клони и смачкани листа. Като се мъчех да превъзмогна сърцебиенето си и се задъхвах от тягостните изпарения, бродех, затънал до колене, в блатистата маса, а водата жвакаше под краката ми. Ако хищникът тръгнеше след мен, невъзможно беше да избягам. Това чувство на безпомощност ме направи агресивен: стрелях в един подозрителен храст и едва не заплатих скъпо за това. Нещо подобно на щраус, но голо, без никаква перушина, се нахвърли върху мен. В предните си крайници, рахитични в сравнение с долните, с които скачаше, странното същество стискаше продълговато яйце, явно откраднато от динозавъра. Чудовището нямаше зъби, но муцуната му беше като папагалска човка и изглеждаше толкова страшна, че предпочетох да отстъпя.
Този свят беше гъсто населен!
