— Вдругиден. Напоследък яздя бавно, тъй че пътуването ще ни отнеме няколко дни. По време на моето отсъствие, разбира се, за всичко тук ще се грижи приор Робърт.
Игумен Херибърт разсеяно вдигна ръка за благословия и напусна сборната зала. Приор Робърт бързо го последва. Несъмнено той вече се чувстваше новият предстоятел на бенедиктинския манастир „Свети първоапостоли Петър и Павел“ в Шрусбъри и твърдо възнамеряваше и се надяваше да остане такъв до края на дните си.
Братята напускаха залата в скръбно мълчание, ала после веднага се събираха на групи в големия двор, за да се впуснат в приглушени, но тревожни разисквания. Херибърт бе техен игумен цели единайсет години, а освен това им бе лесно да служат под управлението на такъв сановник — отзивчив, добросърдечен, може би дори малко мекушав. Мисълта за предстоящите промени не ги радваше.
До голямата литургия оставаше още половин час и дълбоко умислен, Кадфел се запъти към сушилнята в билковите градини, за да се погрижи за лечебните си отвари. С настъпването на първите умерени студове гъстият и добре поддържан жив плет, който ограждаше мястото, започваше да жълтее и да изсъхва. Листата бяха спаружени, най-нежните растения бяха потърсили убежище в топлата пазва на земята, но във въздуха все още се долавяше лек аромат, побрал всички призрачни ухания на лятото, а в сушилнята тежкият и сладостен мирис упойваше сетивата. Кадфел редовно намираше там уединение за размисъл. Толкова бе привикнал към опияняващите благоухания, че почти не им обръщаше внимание, ала при нужда можеше да различи всеки мирис в помещението и да определи произхода му.
Значи все пак излезе, че крал Стивън не забравя на кого има зъб, и игумен Херибърт щеше да бъде поредната изкупителна жертва за простъпката на Шрусбъри, който се бе противопоставил на претенциите му за престола. И въпреки това негово величество не беше отмъстителен човек. Може би по-скоро изпитваше потребност да поласкае самолюбието на легата и да спечели благоразположението му, тъй като папата го бе признал за крал на Англия и му бе предоставил подкрепа, която представляваше сериозно оръжие за Стивън в битката за трона. Императрица Мод, решителна дама, едва ли щеше да се откаже толкова лесно и упорито щеше да отстоява каузата си в Рим, а дори и папата невинаги бе предан на съюзниците си. И тъй Албърик Остийски щеше да получи пълна свобода, за да осъществи плановете си за реформа на църквата, а поднесената жертва, която трябваше да спечели благоволението му, щеше да бъде Херибърт.
Но и една друга любопитна тема натрапчиво спохождаше брат Кадфел в размишленията му: въпросът със специалните гости на манастира — хора, избрали да напуснат света на тружениците в разцвета на силите си и да предоставят наследството си на манастира в замяна на удобен, безметежен и бездействен живот, като се оттеглят в уединена къща осигурени с храна, облекло и топливо. И всичко това, без да си помръднат пръста! Дали са мечтали за това с години, докато са се потили над раждащите овце, свеждали са до премала кръст по жътва или пък са упражнявали някакъв мъчен занаят? Един малък земен рай, където храната пада от небето и няма какво друго да правиш, освен да се припичаш на слънце през лятото, а през зимата да седиш на топло край огншцето и да пиеш греяно пиво. И колко ли щеше да трае магията? Кога ли щеше да им омръзне да бездействат и да не изпитват потребност от работа? Според него за един сляп, сакат и болнав човек това беше обяснимо. Но и тези хора в крепко здраве, свикнали да натоварват ум и тяло? Не, просто не можеше да го проумее. Тук сигурно действаха други подбуди. Не всички люде можеха да бъдат заблудени или да се самозаблудят, приемайки погрешно безделието за блаженство. Какво друго можеше да предизвика такава постъпка? Липсата на наследник? Някакъв недоосъзнат стремеж към монашеския живот без необходимата смелост да се отиде докрай? Може би! Когато един женен мъж е понатрупал години и осъзнава близкия си край, той е склонен към подобни действия. Много мъже обличат расото в напреднала възраст, вече станали дядовци или прадядовци, загърбили билото на живота. Може би къщата и положението на гости, предоставени им от светата обител, бяха някакъв етап по пътя. И най- сетне, беше ли възможно тези хора да са снели пожизнения товар на труда от плещите си от чиста злост — към света, към разхайтения син, към непосилното бреме на собствените си души?
Брат Кадфел затвори вратата на сушилнята, изпълнена с наситените изпарения от лечебната отвара от пчелинок за кашлица, и без да бърза, се отправи към църквата за голямата литургия.
В едно ранно сиво утро игумен Херибърт остави град Шрусбъри зад гърба си и пое по пътя за Лондон. Това бе първият ден, когато във въздуха се почувства хапливият декемврийски мраз, а в тревата засияха бледите искри на сланата. Със себе си игуменът взе личния си прислужник брат Емануел и двама църковни слуги, най-старите в манастира. Яздеше бялата си ослица. На тръгване Херибърт бе надянал бодро изражение, ала въпреки това, докато четиримата се отдалечаваха по пътя, все повече и повече се превръщаше в малка фигурка, будеща единствено жал. Игуменът вече не яздеше добре, ако изобщо някога бе притежавал подобно умение, и тъй като използваше високо люлеещо се седло, сега се кандилкаше насам-натам като поизпразнен чувал. Много от братята останаха на портата, докато групичката се стопи в далечината. На лицата им бяха изписани угриженост и печал. Към тях се присъединиха и няколко от най- младите послушници, още момчета. Те изглеждаха дори по-разтревожени, тъй като игуменът позволяваше на брат Пол да провежда обучението, както намери за добре, а това означаваше голяма благосклонност. Сега обаче, когато делата щяха да преминат в ръцете на приор Робърт, всичко в тази обител щеше да се извършва под строгия му надзор и можеше да се очаква, че дисциплината ще се затегне.
Кадфел не можеше да отрече, че има какво да се желае в тая насока. В интерес на истината манастирът се нуждаеше от по-твърда ръка. Напоследък Херибърт бе дълбоко обезверен и разочарован от света на хората и все повече потъваше в молитвите. Обсадата и падането на Шрусбъри, съпроводени от всички онези кръвопролития и отмъщения, бяха достатъчни, за да огорчат всекиго, въпреки че това не можеше да бъде извинение за отказ от усилието да се брани доброто и да се воюва срещу злото. Ала идва време, когато старците грохват, а бремето на предводителството натежава непосилно. И може би… Херибърт нямаше да бъде чак толкова опечален, ако бремето се смъкнеше от плещите му.
Този ден службите и сборът преминаха с обичайното спокойствие. Голямата литургия бе отслужена благочестиво, изпълнението на задълженията за деня вървеше гладко и без произшествия. Робърт пазеше изградения образ и не можеше да си позволи да потрие ръце или да оближе устни пред свидетели. Всяко негово действие бе в съгласие със справедливия и благочестив устав и с обета за непорочен живот. И все пак всичко, което според него му се полагаше, му бе предоставено до най-малката подробност.
Кадфел бе свикнал всяка година да му изпращат двама послушници, които да му помагат по време на усилната работа в градината, тъй като освен билки отглеждаше и други неща, макар че големите градини на манастира се намираха извън анклава, от другата страна на главния път, и се простираха между нивите край реката в тучната низина на име Гей. Водите на Севърн добре я напояваха при пълноводие, затова почвата бе богата и плодородна. Там, зад стените, Кадфел бе създал съвсем сам тази закътана градина за своите скъпоценни растения, а в по-външния пояс, чак до потока Меол, който въртеше колелото на воденицата, монахът отглеждаше както зърнените си посеви, така и бобови растения, зеле и грах. Ала сега, когато зимата полека-лека настъпваше и земята се готвеше за сън — също като таралежите, които сънливо се гушеха на кълбо в своите меки постели от слама, суха трева и листа, — бе останал само с един послушник, който му помагаше да вари лечебните си отвари, да приготвя праховете, да разбърква мехлемите, да стрива веществата за целебните лапи, за да цери не само благочестивите братя, а и всеки, който дойдеше със своите болежки от Шрусбъри, от къщите на Форгейт, а понякога дори от пръснатите околовръст села. Никой не му бе преподавал тази наука — брат Кадфел я бе усвоил сам с опити и изучаване, трупайки познания през годините, докато накрая някои хора започнаха да предпочитат него пред признатите лечители.
Помощникът му беше един послушник на не повече от осемнайсет години. Брат Марк бе сирак, нежелано бреме за нехаещия си чичо, който преди две години се бе отървал от него, пращайки го в манастира. Бе се появил в светата обител като мълчалив, самотен и тъжен бездомник, на вид дори по-млад от годините си, който изпълняваше всички нареждания с тревожно покорство, сякаш най-доброто, на което можеше да се надява от живота, бе да избегне наказанията. Ала няколкото месеца работа с Кадфел в градината постепенно отвързаха езика му и прогониха страховете му. Все така се свиваше нащрек пред висшестоящите, но иначе бе здрав и жилав и освен това — добър градинар. Ръката му ставаше все по- сигурна и точна в приготвянето на най-различни лекове и младежът проявяваше жив интерес към тях. Мълчалив сред другите братя, той наваксваше със словоохотливост в сушилнята, когато оставаха насаме с брат Кадфел. Въпреки че не говореше с братята и странеше от тях на двора и в галериите, винаги Марк бе
