този, който донасяше всички слухове още преди другите да са ги научили.
И сега, час преди вечерня, той пристигна в сушилнята, след като бе изпълнил някакво поръчение във воденицата, с цял кош новини.
— Знаете ли какво е направил приор Робърт? Настанил се е в покоите на игумена. Представяте ли си! Братът субприор е получил нареждане от тази вечер да заеме килията на приора в общите покои. Игумен Херибърт, дето се вика, едва е излязъл от портите! И това ако не е наглост!
Същото мислеше и брат Кадфел и все пак чувстваше, че много-много не му приляга да говори такива приказки, нито пък да оставя брат Марк да изразява мислите си така открито.
— Внимавай как съдиш по-висшестоящите от теб — каза той меко — поне докато не се научиш да се поставяш на тяхно място и да гледаш на нещата през техните очи. Защото може тъкмо игумен Херибърт да е заръчал на Робърт да се премести в покойте му като временен предстоятел, докато сме без игумен. Там е мястото, отредено за духовния баща на този манастир.
— Но приор Робърт още не е станал игумен. И игумен Херибърт щеше да огласи желанието си, ако е било така. Поне на брата субприор щеше да каже, а той не знаеше нищо. Видях лицето му: и той се слиса като всички и дори се възмути. За разлика от Робърт той не би си позволил такава волност.
Наистина, помисли си Кадфел, докато усилено стриваше на прах някакви корени в едно хаванче. Брат Ричард, субприорът, бе последният човек, за когото можеше да се допусне подобно своеволие. Беше едър благонравен човек, обичаше спокойствието чак до мързел и никога не се бе напрягал да се издигне в иерархията, дори със законни средства. Скоро на някои от по-младите и по-дръзки братя можеше да им се стори, че промяната е за добро. Килията на приора бе в началото на коридора със спалните помещения и когато там се настанеше брат Робърт, щеше да е много по-лесно за някой грешник да се изниже посред нощ, след като светлините угаснат. Дори и да се разбереше нещо, провинението едва ли щеше да бъде докладвано. Най-лесното на този свят е да не видиш нещо, което може да ти докара главоболия.
— Всички недоволстват — каза Марк. — Знаеш колко са предани на игумен Херибърт. А сега трябва да се подчиняват на друг, и то преди да се е освободило мястото! Брат Хенри твърди, че това е един вид светотатство. А брат Петръс ходи като буреносен облак и дудне нещо над съдините. Каза, че вече влизал в игуменските покои и, види се, приор Робърт можел да бъде изкаран оттам само с доза бучиниш, когато игумен Херибърт се върне.
Кадфел чудесно си го представи. Брат Петръс беше дългогодишният личен магер на игумена — чернокос варварин с искрящи очи, нейде от земите по границата с Шотландия. Имаше навика да прави бурни, невъздържани изявления, които никой не приемаше на сериозно. Въпросът бе къде точно да се постави границата.
— Брат Петръс изрича много неща, които би било по-добре да премълчи, ала не мисли никому злото, както сам добре знаеш. А той е отличен магер и ще продължи да готви за трапезата на игумена все едно кой стои на нея, защото няма какво друго да прави.
— Но с неохота — каза убедено брат Марк.
Без съмнение спокойният ритъм на деня бе сериозно нарушен. И въпреки това манастирският устав бе строг и всеки брат, доволен или не, продължаваше да изпълнява задълженията си добросъвестно както винаги.
— Когато игумен Херибърт се забърне с утвърден пост — каза Марк, приемайки желаното за действителност, — на приор Робърт ще му увисне носът.
И мисълта, че този августейши орган може да се изкриви като препатилия нос на стар войник, му подейства тъй утешително, че той намери сили отново да се засмее, а пък на брат Кадфел сърце не му даде да го скастри. Дори за него картината имаше своята прелест.
Пет дни след заминаването на игумен Херибърт брат Едмънд, енфермериенът, дойде в колибата на Кадфел, за да вземе някои лекове за болните. Свечеряваше се. Студовете още не бяха люти, но дойдоха внезапно след хубавото време и свариха неподготвени някои от младите братя в манастира. Простудата започна да се разпространява и за да бъде спряна, болните трябваше да се изолират. Повечето бяха от младите пастири на манастирските стада. Енфермериенът бе прибрал вече четирима в лечебницата при неколцината старци, които изпълняваха единствено религиозните си задължения и прекарваха дните си в мирно очакване на края.
— На тия момци им трябват само няколко дни на топло и ще оздравеят — каза брат Кадфел, като разклати една голяма стъкленица и наля от нея кафява отвара с остър и сладникав аромат в друго, по-малко стъкло. — Но защо пък да ги тормози настинката, макар и за няколко дни? Нека вземат по една малка лъжица от това два-три пъти през деня и през нощта и ще им мине.
— Какво е то? — полюбопитства брат Едмънд.
Много от лекарствата на брат Кадфел му бяха познати, но монахът постоянно внасяше подобрения. Понякога енфермериенът се питаше дали Кадфел не ги изпробва върху себе си.
— Има розмарин и пчелинок, и потайниче, стрито в ленено масло. Основната съставка е вино от череши, отлежало заедно с костилките. Добре действа. Ще видиш, че ще им облекчи болките в очите и главата, а ще помогне и за кашлицата — той запуши внимателно голямата стъкленица и избърса гърлото й. — Нещо друго да ти трябва? А старците? Сигурно непрекъснато одумват промените. Прехвърлят ли шейсетте, хората започват да възприемат зле всяка новост.
— Да, така е — унило отвърна брат Едмънд. — Херибърт не е и подозирал колко са го обичали, преди да се почувства загубата му.
— Значи смяташ, че сме го загубили?
— За съжаление много е вероятно. Не че крал Стивън е толкова злопаметен, ала ще се съгласи с всичко, което поиска легатът, за да си осигури папското благоволение. А ти мислиш ли, че един енергичен, жаден за промени дух, пуснат на воля в кралството ни и притежаващ власт да преобразява църквата съобразно със собственото си желание, ще хареса нашия игумен? В гнева си Стивън хвърли сянка на съмнение върху благия старец, ала тъкмо Албърик Остийски ще тегли на везните нашия игумен и ще му отнеме манастира заради нерешителността и мекушавостта — каза със съжаление в гласа брат Едмънд. — Ще те помоля да ми дадеш от оня мехлем за язвите от обездвижване. Брат Ейдриън, горкият, няма да издържи още дълго на тези мъчения.
— Сигурно е ужасно да го вдигате от нара само за миропомазването — каза съчувствено Кадфел.
— Кожа и кости е, направо скелет. С голяма мъка го предумваме да хапне нещо. Съхне като лист.
— Ако се случи да ти потрябва още един помощник, за да го повдигнеш, изпрати някой брат да ме повика. Тук съм, на разположение. Ето ти мехлема. Мисля, че стана по-добър от предишния, сложил съм му повече от богородичната риза.
Брат Едмънд прибра стъклениците в торбата си и се замисли дали нямаше нужда от още нещо, като почесваше острата си брадичка. Мразовитият полъх, който неочаквано нахлу откъм вратата, ги накара рязко да извърнат глава и младежът, който бе открехнал едва-едва, побърза да сведе смутено очи.
— Затвори вратата, момче — каза Кадфел и потръпна.
Покорен глас побърза да отвърне:
— Прощавайте, отче! Ще изчакам, докато се освободите.
И вратата тръгна да се затваря, закривайки едно слабо мургаво и болезнено мрачно лице.
— Не, не — каза развеселен Кадфел, — нямах това предвид. Влизай на топло и затвори вратата, че от проклетия вятър мангалът веднага запуши. Влез, ей сега ще ти обърна внимание, само нашият брат енфермериенът да вземе каквото му е нужно.
Вратата се отвори само колкото слабият момък да се вмъкне странишком. После той припряно затвори и безмълвно притисна гръб о нея, за да изчака незабележимо и безшумно, ала очите му се разшириха от смайване и любопитство при вида на поклащащите се от течението снопчета уханни билки, на пейките и полиците, отрупани с гърнета и стъкленици, скътали в себе си тайнствените дарове на лятото.
— А, сетих се! — възкликна брат Едмънд. — Брат Рийс непрекъснато се оплаква от прищраквания и болки в раменете и гърба, много трудно се движи и съм го виждал да се сепва от внезапни остри прорязвания. Ти имаше едно масло, което миналия път му помогна.
