Мери, Мери

сочейки към предната врата. — Aqui, aqui!

Резиденцията беше ултрамодерна, цялата изградена от стъкло и камък, внушителна конструкция, разположена високо в хълмовете над Санта Моника. Камбъл се приближи до оградения със зелено стъкло коридор и хвърли поглед към вътрешния двор и басейна.

Какво бе това върху остъклената предна врата? Изглеждаше съвсем не на място. Приличаше на етикет или някакъв стикер. Или на ваденка, залепена от някое дете, с голямо „А“ върху нея?

Едва успя да отмести ръката на прислужницата, вкопчила пръсти в рамото му.

— Госпожо, моля ви да се успокоите. Uno momento, por favor. Como te llamas?10

Така и не разбра дали прислужницата го чува или не. Пък и тя говореше прекалено забързано своя испански, за да може да схване казаното от нея. Тя отново посочи към вратата.

— Нека да влезем — настоя Бенеке. — Само си губим времето с нея. Не разбираш ли? Vida loca11.

Скоро пристигнаха още две полицейски коли и линейка от бързата помощ. Единият от санитарите заговори с прислужницата. Справяше се с испанския далеч по-добре от полицаите.

— В басейна отзад — съобщи той. — Не е имало никой друг, поне доколкото на нея й е известно.

— Значи не знае нищо — обади се Бенеке.

— Е, ще обиколим — реши Камбъл. Заедно с помощника се насочиха към северната страна на къщата. И двамата държаха пистолети в ръце. Другият полицейски екип пое към южната част, покрай живия плет, който я ограждаше.

Докато напредваха предпазливо, Камбъл усети притока на адреналин във вените си, особено когато си проправяше път през мястото, обрасло с хортензии. Вълнуваше се винаги когато разследваше някое убийство. Ето и сега имаше същото усещане — леко замайване в главата и слабост в краката.

Провираше се през гъстия храсталак колкото се можеше по-безшумно. Съдейки по това, което знаеше за убийствата в Холивуд, не очакваше да завари убиеца на местопрестъплението.

— Виждаш ли нещо? — попита партньора си, който беше двадесет и девет годишен каубой от Калифорния, но през повечето време се държеше като истински задник.

— Да. Изобилие от цветя — отвърна Бенеке. — Ние явно сме първите на местопрестъплението. Защо не пуснем специалистите от екипа да се заемат с огледа?

Камбъл навреме успя да потисне първоначалната си реакция.

— Просто трябва да си държиш очите отворени — посъветва го той. — Убиецът може още да се навърта наоколо.

— Именно на това се надявам, умнико.

Стигнаха до широкия вътрешен двор, застлан с черни плочи. В средата имаше огромен басейн с дъно, облицовано с черен фаянс. Може би поради това басейнът изглеждаше бездънен. Водата сякаш преливаше от него и се оттичаше през ръба към терасата.

— Ето я — изохка Камбъл.

В басейна се поклащаше обърнато по лице женско тяло с бяла кожа и ръце, разперени перпендикулярно на торса. Бе облечена в цял бански с ярък лимонено зеленикав цвят. Дългата й руса коса нежно се диплеше по повърхността на водата.

Един от санитарите веднага се хвърли в басейна и с доста усилия успя да я обърне по гръб. Притисна ръка към гърлото й, но за Камбъл вече бе ясно, че нямаше да напипа пулса й.

— По дяволите! — Камбъл сбръчка лице в гримаса на отвращение и побърза да извърне очи, но после отново я погледна. Успя поне да задържи равномерно дишането си. Кой, по дяволите, бе способен да извърши подобно нещо? Бедната жена на практика бе лишена от всичко, което бе имала от врата нагоре. Лицето й представляваше кървава маса. Водата в басейна, особено около торса, се бе обагрила в тъмнорозово.

Бенеке се приближи, за да разгледа жертвата отблизо.

— Същият убиец. Готов съм да се обзаложа, на каквото кажеш. Само някой луд може да я накълца по този начин. — Той се надвеси над басейна, за да помогне за изваждането на трупа.

— Почакайте — спря ги Камбъл. Посочи с ръка към санитаря от бързата помощ, който още се намираше във водата. — Ти! Веднага излез от водата. Вън от басейна. Веднага!

С вкаменени лица те се извърнаха към Камбъл, но знаеха, че има право. Дори и Бенеке този път предпочете да си замълчи. Не биваше да оставят и своите следи на местопрестъплението и така само да затруднят още повечето работата на специалистите от разследващия екип. Длъжни бяха да оставят жертвата така, както я бяха заварили.

— Хей! Хей, момчета!

Камбъл погледна към полицай Джери Търнър, който го викаше от прозореца на горния етаж.

— Кабинетът е в пълен безпорядък. Има изпокъсани снимки, всичко е разпиляно и потрошено. По пода е пълно с натрошено стъкло. Но има още нещо. Компютърът още е включен. Отворена е програмата за електронната поща. Сякаш някой е изпратил имейл оттук, преди да си тръгне.

26

До: [email protected]

От: Мери Смит

За: Марти Лоуенщайн-Бел

Снощи наблюдавах твоята последна вечеря. Съзерцавах както теб, така и останалите петима членове на чудесното ти семейство. Всичко излъчваше уют и топлина. От мама няма по- добра. Безупречно почистените прозорци на твоя дом ми осигуриха идеален достъп до ставащото вътре. Дори изпитах завист, любувайки се на последната ти вечеря с децата.

Всъщност можех да виждам дори разкошните блюда, сервирани за вечеря и приготвени от твоята готвачка, която, разбира се, е бавачка на децата ти. Вечерята продължи доста дълго, но това напълно ме устройваше. Исках да се насладиш докрай на последната си вечер. Особено държах децата ти да запазят един чудесен спомен от вечерята. Сега и аз имам спомен от нея.

Никога няма да забравя сладките им личица. Никога, никога няма да забравя твоите деца, Марти. Можеш напълно да ми вярваш за това.

Каква прекрасна къща притежаваш, Марти, напълно подходяща за един важен сценарист и продуцент. Точно така трябва да бъде, нали?

Ала не влязох вътре, докато не стана достатъчно късно — тъкмо когато слагаше дъщерите си да спят. Отново бе оставила отворена вратата към вътрешния двор и този път се възползвах от това.

Не можах да устоя. Исках да видя нещата такива, каквито ги виждаш отвътре.

Само че още не мога да проумея защо богаташите като теб се чувстват толкова сигурни в домовете си. Тези ваши грамадни замъци въобще не могат да ви защитят, ако не обръщате необходимото внимание на сигурността. А ти не стори това. Ти въобще не си обърнала внимание на това. Може би защото си прекалено заета като майка. Или прекалено ангажирана като звезда?

Слушах те, докато беше на горния етаж, заета да настаняваш момичетата си в леглата. Беше наистина трогателна сцена и като казвам това, никак не се шегувам. Тогава трябваше да си повториш, че им оправяш постелята за последен път, ала ти въобще не се досети.

По-късно, когато всички заспаха, аз се промъкнах тайно, за да се полюбувам на дъщерите ти в креватчетата им, докато те толкова кротко спяха. Приличаха на малки ангелчета, без никаква грижа на този свят.

Не им казах, че няма за какво да се тревожат, понеже те вече си го знаеха. За разлика от теб. Реших да изчакам до сутринта, така че разполагах с достатъчно време да бъда насаме с вас, госпожо директор.

Наистина се зарадвах на това отлагане. Днес съпругът ти Майкъл трябваше да вземе децата от училище, или поне предполагах, че е негов ред. Така всички щяха да бъдат щастливи, но особено той.