— Има и още нещо — осведоми ме Бен. — Което обаче може да не ти се хареса.
— Слушай, Бен, ако успееш да откриеш нещо в цялата тази история, което да ми харесва, веднага ще ти удвоя хонорара.
— Ами един от най-силните ти аргументи в този съдебен спор са добрите отношения на малкия Алекс с неговите природени брат и сестра.
— Джени и Деймън никога няма да се изправят пред скамейката на свидетелите — заявих аз с категоричен тон. — Няма да го позволя. За нищо на света. Така че отговорът ми е
Колко пъти съм ставал очевидец как дори зрели мъже и жени са правени на пух и прах в съдебната зала? Твърде много, за да подлагам децата си на подобно изпитание.
— Не, не, не става дума за това — успокои ме Бен. — Определено не. Но навярно би било добре да присъстват на изслушването. Искаш да спечелиш попечителство над малкия Алекс, нали? Това е крайната ни цел, нали? Защото ако не е така, то тогава излиза, че напразно съм си губил времето с твоя случай.
Озърнах се в кабинета, сякаш търсех някакъв магически отговор.
— Ще си помисля за това — рекох след дълга пауза. — Пак ще ти се обадя.
— Не забравяй главната ни цел, Алекс. Няма да е приятно, но си заслужава усилията. Можем да спечелим това дело и ще го спечелим.
Звучеше толкова спокойно и самоуверено. Не че бях очаквал от него да прояви някакви емоции — просто в момента не бях в настроение за разумен разговор с моя адвокат.
— Може ли да се чуем утре сутринта? — попитах аз.
— Разбира се. Но слушай, не искам да се отчайваш. Когато се изправим пред съдията, ти ще трябва да си уверен, че си най-добрият родител за своя син. Това не означава, че трябва да се нахвърлим срещу Кристин Джонсън и да я очерним, но ти в никакъв случай не бива да изглеждаш, нито да се чувстваш като победен. Ясно ли е?
— Не се чувствам победен. Нямам никакво намерение да се отказвам. Не мога да загубя сина си, Бен. Не искам да изгубя малкия Алекс.
— Ще направя всичко, което е по силите ми, това да не се случи. Утре ще си поговорим по-подробно. Обади ми се в офиса или вкъщи. Имаш ли и номера на мобилния ми телефон?
— Да, имам го.
Не си спомням дали успях да кажа „Дочуване“, или просто прекъснах връзката, преди да запратя телефона в другия край на стаята.
31
— Какво става там горе? — провикна се Нана от долния етаж. — Алекс? Добре ли си? Какво има?
Сведох поглед към строшения телефон. Почувствах се като побъркан.
— Няма нищо! — провикнах се и аз. — Просто изпуснах нещо. Всичко е наред.
Изпитах угризение от тази малка лъжа, но точно сега не исках да виждам никого. Дори и мама Нана. Отдръпнах стола от бюрото, сведох глава и я стиснах между ръцете си. По дяволите! Какво й ставаше на Кристин? Това не беше справедливо и тя си даваше сметка за това.
Нямаше право да постъпва така с мен. Тя бе тази, което реши да си тръгне, която каза, че се чувства неподготвена да бъде майка на Алекс. Използва точно тази дума — неподготвена. И тъкмо тя бе тази, която постоянно си променяше мнението. За мен нищо не се бе променило. Исках Алекс още от мига, в който го видях за пръв път, а сега го искам още повече.
Като че ли виждах лицето му, леко стеснителната му усмивка и дяволитото намигване, което бе усвоил напоследък. Все едно чувах гласа му да отеква в главата ми. Исках да го прегърна силно и никога да не го пусна от прегръдката си.
Всичко ми изглеждаше толкова нечестно и толкова нередно. В момента изпитвах единствено гняв и дори малко омраза към Кристин, което ме караше да се чувствам още по-зле. Ако искаше война, щеше да си я получи, но това, което правеше, беше истинска лудост.
Би трябвало да умея да запазвам самообладание в трудни ситуации. Но не можех да се отърся от чувството, че съм наказван за това, че си върша работата. За това, че съм ченге.
Не помня колко дълго съм стоял така, но когато най-после напуснах стаята, в къщата бе станало тъмно и тихо. Джени и Деймън спяха в стаите си. Отидох при тях, за да ги целуна и да им пожелая лека нощ. Взех миниатюрните слушалки на Джени и ги оставих на масичката край леглото.
После излязох на задната веранда. Вдигнах капака на пианото и засвирих. Терапия за самотници.
Обикновено музиката ме завладяваше изцяло. Помагаше ми да се съсредоточа и да забравя това, което ме безпокоеше.
Тази вечер блусовете звучаха гневно и фалшиво. Превключих на Брамс, нещо по-успокояващо, обаче и това не помогна. Моето
Накрая спрях насред мелодията, с ръце, застинали върху клавишите.
Обгърнат от плътната тишина, чувах накъсаното си дишане.
32
Нищо не можеше да е по-лошо от това, не можех да си представя нищо по-лошо.
След няколко дни всичките отлетяхме за Сиатъл на съдебното изслушване за попечителството над малкия Алекс. Цялата фамилия Крос отново потегли на запад. Но този път и дума не можеше да става за ваканция. Нито за ваканционно настроение.
Сутринта, след като пристигнахме, Джени, Деймън и Нана тихо приседнаха край мен на скамейката в съдебната зала, докато чакахме началото на процеса. Разговорът ни замря в напрегната тишина. Но тяхното присъствие в този момент за мен се оказа по-силна подкрепа, отколкото очаквах.
Може би за десети път подреждах книжата по делото, оставени на масата пред мен. Сигурен бях, че външно изглеждам добре, но само аз си знаех какво ми беше отвътре, колко смазан и опустошен се чувствах.
Двамата с Бен Абаджиян се настанихме зад масата на обвиняемите в лявата част на залата. Добре обзаведено, но безлично чиновническо помещение с дървена ламперия с цвят на пчелен мед по стените и стандартна съвременна мебелировка.
Нямаше прозорци. Не че това имаше кой знае какво значение в случая. Днес Сиатъл бе решил да ни открие своя по-неприятен облик — сутринта беше дъждовна и навън бе доста мрачно.
Когато Кристин се появи, ми се стори свежа и напълно овладяна. Не съм сигурен какво очаквах да видя. Може би някакъв знак, че случващото се бе също толкова трудно за нея, колкото и за мен. Косата й изглеждаше още по-дълга, пристегната на тила във френска плитка. Тъмносиният костюм и сивата й блуза с висока колосана яка й придаваха по-консервативен вид от обичайно. И по-внушителен. Приличаше на адвокат. Наистина беше безупречна.
Погледите ни се кръстосаха за миг. Тя ми кимна сухо, без да изрази каквито и да било емоции. За секунда възкресих онзи незабравим спомен, когато ме бе погледнала през масата в „Кинкейд“ — нашия любим ресторант във Вашингтон. Трудно ми бе да повярвам, че сега същите тези очи срещат моите в съдебната зала или че тя беше същата онази Кристин.
Тя поздрави сдържано Джени, Деймън и Нана. Децата отвърнаха на поздрава й също сдържано, но учтиво, за което им бях благодарен.
Нана бе единствената, която демонстрира някаква враждебност. Втренчи поглед в Кристин и не го отмести, докато не стигна до масата, определена на ищеца по делото.
— Какво разочарование — промърмори тя. — О, Кристин, Кристин, какво се е случило с теб? Не може да не осъзнаваш колко грешно постъпваш. Не може да не осъзнаваш, че причиняваш мъка и болка на едно дете.
