Забелязах, че дори съдията Мейфийлд погледна към децата ми и също изглеждаше трогната.
— Обичам децата си повече от всичко на този свят. Но нашето семейство си остава непълно без малкия Алекс, или Али, както самият той предпочита да го наричат. Той е част от нас. Ние всички толкова много го обичаме. Не можем да се разделим с него нито за шест месеца, нито за шест минути.
С крайчеца на окото си зърнах как Нана кимва одобрително. В този миг тя ми се стори безкрайно по- мъдра от съдията Мейфийлд, с черната си тога и стола с висока облегалка, особено когато ставаше дума за това как да се отглеждат деца.
— Моля те, Алекс, продължавай — прошепна Бен, минал внезапно на „ти“ въпреки официалния си тон. — Справяш се много добре.
— Ако всичко можеше да се случи според моите желания, Кристин никога не би напуснала Вашингтон. Али заслужава да бъде с нас. Но ако това не му бъде позволено, то нека поне да остане член на семейството ни във възможно най-голяма степен. Не мисля, че няма да му е добре тук, в Сиатъл, но нали трябва да се стремим да осигурим най-доброто за него. Той е моето хлапе. Мой приятел. Обичам го с цялото си сърце. — При тези думи се просълзих, което определено не бе престорен жест от моя страна с цел спечелване благосклонността на съдията.
Изслушването продължи и през следобеда, както и през по-голямата част от следващата сутрин. Понякога дори се стигаше до брутални моменти. След заключителните речи на двамата адвокати ние излязохме в коридора да изчакаме съдията Мейфийлд да обмисли следващото си решение.
— Ти беше страхотен, тате! — възкликна Джени, като стисна ръката ми и мушна главица под нея. — Наистина беше върхът! Ще си върнем малкия Алекс. Предчувствам го.
Прегърнах я през рамо.
— Съжалявам, че ви подложих на всичко това, но се радвам, че сте тук, до мен.
Точно тогава зад нас се появи един от чиновниците, за да ни покани отново да влезем в залата. Безизразното му лице обаче, както можеше да се очаква, не ми говореше нищо.
Докато крачехме обратно към съдебната зала, Бен тихо заговори:
— Това е само една формалност. Вероятно тя ще отложи произнасянето на решението и ще ни призове отново след две до шест седмици. Междувременно аз ще се заема с корекциите по временното споразумение между вас. Сигурен съм, че няма да има проблем. Ти се държа чудесно на свидетелския стол, Алекс. Така че няма защо да се тревожиш. Сега вече може да се успокоиш.
36
Веднага след като отново влязохме в съдебната зала, съдията Мейфийлд се появи и зае мястото си. Пошумоля с тогата си, след което, без да губи повече време, пристъпи към обявяване на решението си:
— Разгледах всички свидетелски показания, както и доказателствата, които ми бяха представени, след което стигнах до решение. Въз основа на всичко, което чух в тази зала, случаят ми изглежда напълно изяснен.
Бен ме изгледа замислено, но аз не бях сигурен какво означаваше този негов поглед.
— Бен? Какво става тук? — прошепнах му аз.
— Съдът присъжда решението си в полза на ищцата. Попечителските права на госпожа Джонсън са потвърдени, въз основа, на което препоръчвам да се обмисли споразумение за взаимно приемлив график за родителски свиждания. Ще изисквам съдебно посредничество при възникването на спорове относно споразумението, преди да се съглася страните по делото да бъдат отново призовани в тази съдебна зала.
Съдията свали очилата си и разтърка очите си, сякаш съсипването на един човешки живот бе крайно изтощителна част от ежедневните й задължения. След което продължи:
— С оглед на географската отдалеченост и в стремежа си да предложа по-приемливи условия за двете страни постановявам, че доктор Крос ще може да се възползва от правото си на време за свиждания, еквивалентно на четиридесет и пет визитации годишно. Това е всичко.
Бен отпусна ръка на рамото ми.
— Алекс, просто не зная какво да кажа. Аз съм смаян. От пет години не съм ставал свидетел на толкова несправедлива присъда. Безкрайно съжалявам.
Едва чувах какво ми говори. Нито осъзнавах, че цялото ми семейство се бе скупчило около мен. Озърнах се и тогава забелязах как Кристин и Ан Билингзли се измъкват от залата.
— Какво става с теб? — попитах аз. Думите спонтанно се отрониха от устата ми. За миг като че ли ме напуснаха всички механизми за контрол на лицевите мускули, които бях съумял да владея така добре през последните два дни. — Това ли искаш? Да ме накажеш? Да накажеш цялото ми семейство? Защо, Кристин?
Тогава се намеси и Нана:
— Ти си жестока и себична, Кристин. Мога само да те съжалявам.
Кристин се извърна от нас и припряно закрачи напред, без да изрече нито дума. Когато стигна до вратата на съдебната палата, раменете й се приведоха напред и притисна длан към устата си. Не мога да твърдя със сигурност, но ми се стори, че се разхлипа. Госпожа Билингзли я прегърна през рамо и я накара още повече да забърза нататък по коридора.
Нищо не проумявах. Кристин току-що бе спечелила делото и в същото време плачеше, сякаш го бе загубила. Нима? Какво бе това? Какво ставаше в главата й?
В следващата минута вече бях излязъл в коридора. Всичко ми се струваше като в някакъв лош сън. Нана ме държеше за едната, Джени за другата ръка. Кристин вече си бе заминала, но имаше една друга личност, която въобще не исках да виждам.
Джеймс Тръскот по някакъв начин бе успял да проникне в сградата на съда. Заедно със своя фотограф. Какво, по дяволите, търсеше тук? Да се появи точно в този момент. И точно сега. Каква ли история щеше да изтипоса в списанието си?
— Напрегнат ден, доктор Крос — провикна се той в коридора. — Бихте ли коментирали съдебното решение?
Нахвърлих се върху него, подпомаган от цялото ми семейство, но фотографът все пак успя да заснеме няколко снимки със светкавицата си, включително и отделни кадри с Джени и Деймън.
— Да не си посмял да снимаш семейството ми — заканих се аз на Тръскот.
— И какво? — нагло ме запита той, заел заканителна поза с ръце на хълбоците си.
— Няма да ти позволя да поместваш снимки с моето семейство в списанието. Няма да стане.
С един замах докопах фотоапарата, изтръгвайки го от ръцете на фотографа.
37
По-късно същия този ден Разказвача шофираше на север по магистрала 405 към Сан Диего. Напредваше бавно, едва с около шестдесет и пет километра в час, докато обмисляше списъка с „онези, които мразеше от все сърце“. Онези, които искаше да бъдат следващите жертви в списъка му, преди всичко това да приключи. Защото или трябваше да престане да убива, или рискуваше да го заловят.
Надраска небрежно нещо в малкия бележник, с който никога не се разделяше. Държеше го в джоба на предната врата. Трудно му бе да записва в него, докато шофираше, затова отби колата от платното.
Внезапно някакъв тип се появи отдясно и застина за броени секунди.
Разказвача се надигна да погледне към черния спортен лексус и тогава онзи малоумник зад волана се разкрещя в лицето му:
— Майната ти, задник такъв, да ти го начукам! — И му показа среден пръст.
Разказвача не можа да се сдържи и просто се изсмя на червендалестия идиот в другата кола.
Просто бе жалък онзи хапльо. Ако само знаеше с кого си има работа… Ама то наистина взе да става забавно! Дори се наведе към прозореца на дясната врата. Смехът очевидно накара онзи глупак още повече да побеснее.
