— Не. Това стана в една невзрачна барака сред дърветата, в джунглата. Доведоха ми някаква местна акушерка, която обаче не говореше английски или поне аз не успях да се разбера с нея, пък и въобще нямаше никакви условия за предродилна помощ. Бях изключително благодарна на съдбата, че Алекс младши оцеля и продължи да се развива напълно нормално. На практика в онези месеци с него живеехме в затворническа килия.
Госпожа Билингзли се надигна, прекоси залата и подаде на Кристин хартиена кърпичка, за да попие сълзите си.
— Госпожо Джонсън, това отвличане, последица от вашата връзка с господин Крос, ли беше първият случай в живота ви, когато сте била подлагана на насилие?
— Възразявам! — скочи на крака Бен Абаджиян.
— Ще перифразирам въпроса си, Ваша чест. — Ан Билингзли отново се обърна към Кристин с типичната адвокатска усмивка на лицето си. — Имаше ли и други инциденти, характеризиращи се с насилие, преди или след раждането на сина ви, които да са били свързани с професионалните задължения на господин Крос и да са ви засегнали пряко?
— Имаше няколко подобни случая — заяви Кристин без никакво колебание. — Първият път беше малко след като се запознахме. Моят съпруг беше убит от някой, който Алекс издирваше във връзка с друго ужасно убийство. А малко по-късно, точно след раждането на сина ни, който по това време живееше във Вашингтон с баща си, знам, че поне веднъж Алекс младши е бил измъкван от къщата посред нощ, за да бъде гарантирана безопасността му. Всъщност всички деца на Алекс Крос тогава са били изведени от дома му, защото някакъв сериен убиец го преследвал.
Ан Билингзли се върна при масата на обвинението и остана там в очакване. Накрая измъкна от кафявата си папка купчина фотографии.
— Ваша чест, бих искала да предоставя на вашето внимание тези веществени доказателства. Те недвусмислено доказват каква е била обстановката в дома на господин Крос през нощта на тази аварийна евакуация. На тях можете да видите как синът на моята клиентка е изнесен от дома си от един мъж, който дори не е член на семейството, сред очевидна суматоха.
Идеше ми да се разкрещя, за да изтъкна собствените си възражения срещу това така наречено доказателство. Отлично знаех, че въпросният мъж бе Джон Сампсън, а не някакъв неизвестен полицай, който носеше на ръце малкия Алекс през онази изпълнена с драматизъм нощ. Нощта, в която Кристин бе наела някакъв фотограф, в ролята на
После стана още по-зле.
Ан Билингзли принуди Кристин да си припомни редица подвеждащи събития, всичките касаещи моята професия, като на практика вмъкваше думите си в нейната уста. Тази клоунада завърши с ваканцията в Дисниленд, която нейната адвокатка описа с ужасяващи подробности, криещи безброй опасности за малкия Алекс, когото съм бил „изоставил“, за да се впусна в преследването на някакъв психопат в Южна Калифорния, който също тероризирал моето семейство.
35
Най-после дойде и моят ред.
Разпитът, на който ме подложи Бен Абаджиян, докато седях на банката за свидетелите, се оказа най- трудното и най-коварното мъчение, на което някога бях подлаган. Беше ме инструктирал да не се обръщам пряко към съдията, но на мен ми бе трудно да не го правя. Та нали бъдещето на моя син беше в нейни ръце?
Съдията Джун Мейфийлд, изглежда, беше към шестдесетте, с фризура, която бе по-типична за Америка от петдесетте, отколкото за Сиатъл в началото на новото хилядолетие. Дори името й ми звучеше някак старомодно. И докато седях на стола за свидетелите, се запитах дали съдия Мейфийлд има деца. Беше ли се развеждала? Преживявала ли е подобно нещо?
— Не съм дошъл тук, за да говоря против някого — бавно започнах аз. Бен току-що ме беше попитал дали съм загрижен за способностите на Кристин като родител. — Искам само да говоря за това, което засяга моя син Алекс. Нищо друго няма значение.
Начинът, по който Бен Абаджиян сви устни и ми кимна, подсказваше, че съм налучкал правилния подход. Или може би беше просто жест за пред съдията?
— Да, това е абсолютно вярно — отново заговори Бен. — А сега бихте ли обяснили на почитаемия съд по какъв начин Алекс младши пристигна да живее при вас през първата година и половина от живота си?
Докато седях на стола за свидетелите, имах възможност да гледам Кристин право в очите. Помислих си, че това е в моя полза. Не исках да казвам нищо, което не бих посмял да изрека в лицето й.
Обясних съвсем кратко и ясно, поне доколкото ми бе възможно, как Кристин не се чувстваше готова да живее с мен или да отглежда дете след случилото се в Ямайка. Не се опитвах да разкрасявам фактите. Тя бе избрала варианта да не бъде с нас и точка. Беше ми казала, че се чувства „неподготвена“ да вземе малкия Алекс със себе си. Точно тази дума бе използвала Кристин и аз никога нямаше да я забравя. Как бих могъл?
— Колко време според вас е изтекло между отвличането на госпожа Джонсън…
— Възразявам, Ваша чест. Той поставя своите думи в устата на клиента си.
— Възражението се отхвърля — заяви съдия Мейфийлд.
Не възлагах прекалено големи надежди на нейната реакция, но все пак ми бе приятно да чуя този отказ.
Бен неуморно продължаваше да задава въпросите си.
— Колко време според вас е изтекло между отвличането и момента, когато госпожа Джонсън действително е поела грижите за отглеждането на сина си?
Не ми се мислеше за това.
— Седем месеца — отвърнах. — Изтекоха точно седем месеца.
— Да. Седем месеца, без да погледне детето си. А вие как възприехте това?
— Мисля, че щях да се изненадам много, ако Кристин беше направила нещо друго. Вече бях започнал да мисля, че тя не желае да се завърне вкъщи. Както и малкия Алекс. — Това бе самата истина, но никак не ми бе лесно да го произнеса в съдебната зала. — Цялото ни семейство бе изненадано както заради нейното отсъствие, така и при внезапното и завръщане.
— И кога бе следващият път, когато се чухте с нея?
— Когато тя ми се обади, за да ме уведоми, че иска малкият Алекс да живее при нея в Сиатъл. По онова време тя вече си бе наела адвокат във Вашингтон.
— Но колко време бе изтекло до този момент? — попита Бен.
— Бяха изминали още шест месеца.
— Така ли? Излиза, че тя е зарязала сина си, като чак след седем месеца си спомня за него, а после отново си заминава, за да се върне с намерението да бъде майка? Това ли се случи?
Въздъхнах.
— Нещо подобно.
— Доктор Крос, бихте ли ни обяснили сега съвсем откровено защо настоявате да ви бъде присъдено попечителството върху вашия син?
Думите с лекота се изляха от устата ми. Просто така.
— Обичам го, ужасно много го обичам. Обожавам малкия Алекс. Искам да израсне с брат си, сестра си и с баба си, която ме е отгледала. Мисля, че Джени и Деймън са най-убедителното доказателство, че каквито и недостатъци да имам, съм способен да отглеждам щастливи деца. Чудесни деца, ако ми позволите да добавя.
Погледнах към Джени, Деймън и Нана. Те ми се усмихваха, но в същия момент Джени се разплака. Трябваше отново да се извърна към Бен, иначе щях да повярвам, че губя.
