— Забавно ти е, така ли, задник? Мислиш си, че е много забавно? — кресна оня.
Но Разказвача само продължи да се смее, без да обръща внимание на раздразнението на копелдака, сякаш той изобщо не съществуваше. Сякаш не струваше повече от пикнята на някой койот. Но онзи тип съществуваше, при това напълно реално, и дори бе успял да вбеси Разказвача, което все пак никак не бе разумно, нали така?
Накрая подкара зад лексуса, опомняйки се и изпитвайки съжаление за случилото се. Сякаш го гонеше, за да го настигне и да му се извини. Черният спортен автомобил, управляван от досадния негър, вече бе далеч напред, през две отбивки на магистралата. Разказвача веднага пое по следите му.
Но това не бе предвидено в неговата история. Сега той изцяло импровизираше.
Продължи да напредва с пълна газ, докато най-после зърна стоповете на спортния автомобил в далечината, нагоре по хълмовете над Холивуд. После забеляза как автомобилът кривна в един страничен път, след което започна да изкачва следващото възвишение.
Тогава ускори максимално, заети гайки спортната кола/й се изравни с нея. Тъкмо това бе най- драматичният, най-приятният момент — бе смъкнал прозорците на колата си, за да се наслаждава на насрещния вятър.
Шофьорът на лексуса само го зяпаше смаяно и уплашено. Не му беше нито до псувни, нито до вдигане на среден пръст. Изпитваше ли сега някакви угризения спрямо него? Нали единственото, което бе искал от него, бе само мъничко р-е-с-п-е-к-т.
Разказвача вдигна дясната си ръка, прицели се и стреля четири пъти в лицето на шофьора, след което проследи траекторията на неговия спортен автомобил, който се изви рязко към крайпътните скали, отскочи силно от удара, плъзна се до средата на шосето и накрая пак се блъсна в скалите.
Повече нищо не се случи. Досадното копеле бе мъртво, нали така? Заслужаваше си го, този задник. Срамота, колко жалко, че рано или късно трябваше да бъде сложен край на тези убийства. Или поне това предвиждаше неговият грандиозен план.
38
Детектив Джийн Галета натисна педала на газта на своя двегодишен тъндърбърд до ламарината. И друг път й се бе случвало да кара толкова бързо, но никога досега по улиците на Ел Ей. Профуча с виеща сирена покрай бляскавите витрини на Ван Найс.
Когато стигна пред кафенето, завари паркиралите там два черно-бели полицейски автомобила. На тротоара се събираше навалица от зяпачи. Джийн не се съмняваше, че репортерите с телевизионните камери, както и новинарите с техните хеликоптери съвсем скоро щяха да довтасат тук.
— Какво е положението? — нервно извика тя на първия полицай, който й се изпречи пред очите, едва удържайки напиращата тълпа.
— Всичко наоколо е блокирано — рапортува й той. — Подходихме откъм задната страна. На покрива също има от нашите. Вътре има около двайсет и пет посетители, както и персонал. Ако е била тук, когато затегнахме обръча, значи още е вътре.
Всичко зависеше от това „ако“, но все пак имаше надежда, каза си Галета.
— Добре. Изпратете още два екипа вътре колкото се може по-скоро и още два за контрол на тълпата навън. Усилете охраната отпред, отзад и на покрива.
— Госпожо, това не е моят екип…
— Хич не ме интересува чий е екипът. Просто го направете. — Тя спря и се вгледа в лицето на полицая. — Ясно ли е? Или трябва да повтарям?
— Напълно е ясно, госпожо.
Галета се насочи навътре. Кафенето имаше формата на голям правоъгълник, с разположен в предната част бар и кабини с компютри отзад. Всеки електронен терминал беше поместен в малка кабина, със стени на височината на раменете, за осигуряване на усамотение за посетителите.
Присъстващите бяха изтикани до стените, сред разбутаните маси, столове и дивани. Галета набързо огледа лицата им.
Студенти, юпита и по-възрастни граждани, както и няколко хипита. Един полицай й докладва, че всички присъстващи са обискирани, без да бъде открито оръжие. Обаче това още нищо не означаваше. Поне засега всички оставаха заподозрени до доказване на противното.
Администраторът се оказа крайно изнервен млад мъж с очила с рогови рамки, който нямаше вид на достатъчно пораснал, за да му сервират алкохол. На всичкото отгоре съдбата го бе наказала с най-тежката форма на акне, която Галета бе виждала, откакто учеше в гимназията. На гърдите му висеше миниатюрен компактдиск с надпис
— Там го намерихме — обясни той.
— Има ли изход оттам? — попита Галета и посочи към тесния коридор вляво.
Администраторът закима енергично.
— Полицията вече претърси отзад. Всичко запечатаха.
— Пазите ли някакви данни за тези, които ползват компютрите?
Той посочи към четеца на кредитни карти.
— Задължаваме ги да го използват. Не знам точно как да извлека информацията, която ви интересува, но ще се опитам.
Ние ще се погрижим за това — каза му Галета. — Ето какво искам сега от вас. Постарайте се хората, присъстващи тук, да се чувстват колкото е възможно по-удобно. Честно казано, ще ни е нужно още малко време, докато приключим. Ако някой поиска нещо за консумация, предложете му кафе.
Настани се пред компютъра и извади чифт найлонови ръкавици.
— Какво ви е известно по случая? — попита тя току-що влезлия Хатфийлд.
— Същото съобщение, написано до същия тип от „Лос Анджелис Таймс“. До журналиста Арнолд Гринър. Възможно е и някой друг да изпраща тези имейли, но ми се струва, че е тя. Нали сте чували за Кармен д’Абруци?
— Готвачката? Разбира се, има свое шоу. Понякога: го гледам, макар че не мога да готвя.
„Д’Абруци“ беше прочут и много посещаван италиански ресторант в Холивуд, прославил се с отличната си кухня. Но по-същественото бе, че Кармен д’Абруци водеше популярно телевизионно предаване, в което демонстрираше умението си да готви на красивия си съпруг и двете си чудесни деца. Това шоу, изглежда, бе прекалено перфектно за вкуса на детектив Джийн Галета, но въпреки това понякога тя го гледаше.
Галета поклати глава.
— По дяволите! Тази Д’Абруци е точно от типа жени, които нашата убийца подбира за свои жертви. Открихте ли Кармен вече?
— Тъкмо това е най-странното — обясни й Хатфийлд. — Тя е добре и нямаме проблеми с нея. Само може би е малко поизплашена, но иначе всичко е наред. Както и останалите членове на семейството й. Вече изпратихме наш екип в дома й. Проверихме всичко — който и да е написал онзи имейл, или не го е пратил, или не е успял да го довърши.
Джийн Галета поклати недоволно глава.
— Дявол да го вземе, какво може да означава това, че тя не го е изпратила?
— Може би нещо я е изплашило, не е могла да го довърши и просто си е отишла. Или пък не й е харесало кафето тук. Нищо не знаем със сигурност.
Галета се изправи, оглеждайки още веднъж кабините с компютрите и персонала около тях.
— Може ри тя още е тук.
— Наистина ли го мислиш?
