Мери, Мери

— Всъщност не знам. Тя не е глупава. Все пак искам да поговоря с всеки един от тези хубавци. Мястото да остане затворено до второ нареждане. Заемете се с първоначалния оглед. Никой да не излиза, без да съм разрешила. Разбрахме ли се? Никой. Независимо от причините.

— Да, да, добре — отвърна Хатфийлд. — Ще се постарая всичко да бъде изпълнено.

И докато Хатфийлд се отдалечаваше, Джийн Галета го чу как си мърмореше под носа нещо като „успокой се“. Типична мъжка реакция. Мъжете полицаи реагираха по един начин, когато им заповядваха началници мъже, и съвсем другояче, когато началниците бяха жени. Тя сви рамене и насочи вниманието си към недовършения имейл на екрана.

Недовършен? Какво, по дяволите, означава всичко това?

39

До: [email protected]

От: Мери Смит

За: Кармен д’Абруци

Снощи остана да работиш до три часа, нали така? Работно, много работно момиче си ти! После се поразходи навън — две пресечки по-надолу, където бе оставила колата си. И какво си мислеше по пътя? Че си сама?

Но не беше сама, Кармен. Аз бях точно там, на тротоара зад теб. Дори не се опитвах да се прикривам. Толкова ме улесни. Не ми трябваха кои знае какви умения. Просто те следвах. Аз, аз, аз, аз.

Може би не си гледала новините. Или не си им обърнала достатъчно внимание. Нито си забелязала, че някой следи хора като теб. Като че ли наистина искаше да срещнеш смъртта си. Което, струва ми се, е добре. Защото и аз тъкмо това искам.

Докато те следях, се опитах да си представя какво изпитваш, питах се дали въобще си казала на скъпите си дечица да се оглеждат внимателно, преди да тръгнат да пресичат улицата. Снощи например ти даде много лош пример на Антъни и Мартина. Въобще не погледна назад. Нито веднъж.

А това не говори добре за теб, както и за цялата миловидна картинка, представляваща твоето семейство в кулинарното шоу, което водиш.

Да не говорим за това, че един ден децата ти могат да се окажат сами на тротоара. Сами, без теб. Нали така? И тогава те ще трябва да научат този толкова важен за безопасността урок от някого другиго.

След като ти самата получиш последния урок, който заслужаваш.

40

Свършваше просто така, по средата на изречението.

Но дори и недовършен, този имейл внасяше нова насока в случая. Кармен д’Абруци не бе мъртва, макар че бе получила имейл със смъртна заплаха. Това все пак бе нещо положително, нали?

Джийн Галета за миг затвори очи, опитвайки се да осмисли бързо новопостъпилата информация. Може би Мери Смит пишеше предварително своите имейли и едва след това пристъпваше към самото изпълнение на убийството.

Но защо тогава бе оставила този имейл тук? Дали не го бе направила нарочно? И дали въобще той е нейно дело? Напълно възможно бе да е написан от някой друг.

Мили боже, въпросите по този случай наистина нямаха край. Но къде, по дяволите, се криеха отговорите?

Замисли се за Алекс Крос. Спомни си нещо, което той споменаваше в книгата си. „Не преставайте да задавате въпроси, докато не се доберете до ключа към загадката. Един-единствен въпрос може да се окаже в средоточие на ставащото. Тогава можете отново да се върнете назад и да се заемете с насочващите въпроси“.

Един-единствен въпрос. Ключът към загадката. Но кой, по дяволите, можеше да е този въпрос?

Шест часа по-късно това продължаваше да е пълна мистерия за Галета. Едва след като се стъмни, тя позволи на последния посетител да се прибере у дома си. Петима души бяха дали пет различни описания на този, който бе стоял на въпросния компютър. Останалите свидетели не бяха забелязали нищо.

Никой от хората, разпитвани от детектив Галета, не изглеждаше подозрителен, въпреки че всичките двайсет и шестима се налагаше да бъдат проследени. Натрупаната документация се оказа много повече, отколкото й се искаше.

Никой не се учуди, когато се установи, че кредитната карта на Мери Смит се оказа крадена. Принадлежеше на някаква осемдесетгодишна жена от Шърман Оукс, която дори не знаеше, че картата липсва от дома й. Някоя си госпожа Деби Грийн. Иначе никакви други разплащания не бяха извършвани с тази кредитна карта. Тя беше много внимателна и организирана — доста странно за такава пълна откачалка, нали?

Галета помоли администратора Брет да й направи едно силно еспресо. Трябваше да се върне в офиса, където щеше да премисли отново всички събития от деня, докато още бяха пресни в паметта й. Съседът й бе обещал да изведе кучето. Китайският ресторант в близост до офиса й затваряше след двайсет минути. Животът все пак бе добър, нали? Не!

Чудеше се дали ще успее да се прибере у дома си преди полунощ, а дори да успееше, дали щеше да заспи.

Вероятно не. Нямаше да успее нито с едното, нито с другото.

И така, какъв бе въпросът, който тя трябваше да зададе? Къде се криеше ключът към загадката?

Или Алекс Крос беше само един празноглав дърдорко?

41

— Тя никога не е знаела какво иска, приятел. И може би все още не знае. Харесвах Кристин, но тя се промени до неузнаваемост след онова, което се случи в Ямайка. Тя трябва да продължи напред, както и ти.

Сампсън и аз се бяхме приютили при Зини, в добрата стара кръчма, намираща се толкова наблизо. От джубокса се лееше песента „Вече помъдрях“ на Би Би Кинг. Тази вечер не ми се слушаше нищо друго, освен блус.

Мястото не се отличаваше с весела атмосфера, но този недостатък се компенсираше от присъствието на Рафаел — бармана, който ни познаваше от години и щедро ни доливаше чашите. Гледах замислено скоча пред себе си, докато напразно се опитвах да си спомня дали беше третият или четвъртият. Господи, колко бях уморен. Припомних си една фраза от „Индиана Джоунс“: Не е работата в годините, а в скоростта, с която се изнизват.

— Работата не е в Кристин, нали така, Джон? — Погледнах косо към Сампсън. — Става дума за малкия Алекс. Вече е почти оформен като личност.

Той ме потупа по главата.

— Работата е в главата ти, приятел. А сега ме изслушай. — Той изчака, докато се окопитя и го удостоя с внимание. Погледът му се рееше нейде по тавана над бара. Накрая притвори очи и смръщи вежди. — Мамка му! Забравих какво се канех да ти кажа. Лошо, много лошо. Исках да те накарам да се почувстваш по- добре.

Засмях се, макар че никак не ми бе до смях. Джон Сампсън винаги знаеше как да ме развесели. Така беше още откакто двамата бяхме десетгодишни хлапета и растяхме заедно в едно от предградията на Вашингтон.

— Е, нека тогава се заемем със следващото добро дело — рече той и направи знак на Рафаел за още две от същото.

— Човек никога не знае какво го очаква — добавих аз по-скоро на себе си. — Особено когато е влюбен.